Решение № 2683 от 29.05.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 2683 гр. Пловдив, 29.05.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XVII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и девети април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Ирена Сл. Аврамова - Смит при участието на секретаря Марияна Б. Натова като разгледа докладваното от Ирена Сл. Аврамова - Смит Гражданско дело № 20255330111486 по описа за 2025 година

Производството е образувано по искова молба, подадена от „Мост Финанс Мениджмънт“ АД срещу Б. В. А., с която е предявен установителен иск с правно основание чл. 422 ГПК във вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД, за признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата в размер на 1 961,40 лева/1002,85 евро, представляваща главница по Договор за потребителски кредит № **********/** г., сключен с „Ти Би Ай Банк“ АД, вземанията по който са прехвърлени на ищеца с Договор за продажба на вземания /цесия/ от ** г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението в съда – 30.01.2025 г., до окончателното изплащане на сумата, за която сума е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК № 864/03.02.2025 г. по ч. гр. д. № 1831/2025 г. по описа на Районен съд Пловдив, XVIII гр. с-в.

В исковата молба се твърди, че между „Ти Би Ай Банк“ АД и ответника бил сключен Договор за потребителски кредит № **********/** г., по силата на който на последния била предоставена в заем сумата в размер на 2 199 лева, която следвало върне на 24 равни месечни вноски в размер на 146,59 лева в срок до 05.01.2025 г. В договора бил уговорен лихвен процент в размер на 21,57 % и ГПР в размер на 23,28 %. Сочи се, че ответникът не изпълнил в срок задълженията си, като заплатил само две погасителни вноски в общ размер на 237,60 лева. С Договор за продажба на вземания /цесия/ от ** г. „Ти Би Ай Банк“ АД прехвърлил на ищеца вземанията си към ответника. За събиране на сумите по договора, ищецът депозирал заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, въз основа на която било образувано ч. гр. д. № 1831/2025 г. по описа на Районен съд - Пловдив, XVIII 1 гр. с-в. По делото била издадена заповед за изпълнение на парично задължение за процесната сума в размер на 1 961,40 лева, която била връчена на длъжника при условията на чл. 47, ал. 5 ГПК. По изложените съображения се обосновава правен интерес от предявяване на настоящите искове.

Претендира се присъждане на разноски.

В срока по чл. 131 ГПК не е постъпил отговор на искова молба от ответника Б. В. А..

Съдът, след преценка на доводите на страните и събраните по делото доказателства, на основание чл.235 от ГПК, приема за установено от фактическа страна следното:

От приложеното ч. гр. д. № 1831/2025 г. по описа на Районен съд Пловдив, XVIII гр. с., се установява, че е образувано по заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, като е издадена заповед за сумата, предмет на настоящото дело. Заповедта е връчена на длъжника при условията на чл. 47, ал. 5 ГПК, поради което съдът е указал на заявителя да предяви иск за установяване на вземанията си на основание чл. 415, ал. 1, т. 2 ГПК. В законоустановения едномесечен срок е предявен настоящият иск, като е налице пълен идентитет между претенциите, за които е издадена заповедта за изпълнение, и тези, предмет на производството по делото. Предвид изложеното предявения иск се явява допустим.

По делото е представен Договор за потребителски кредит № ********** от ** г., сключен между „Ти Би Ай Банк“ ЕАД и ответника Б. В. А., по силата на който на последния е предоставена сумата в размер на 2837,23 лева, от която чистата стойност на усвоения финансов ресурс е 2199 лева, като в общата сума са включени 239,77 лева – застраховка Bank Пакет 4 Сметка, 13,20 лева – застраховка Bank Пакет 4 Уред и 385,26 лева – застраховка Bank Пакет 4 Кредит. Отразеният в договора лихвен процент е 21,57 %, годишният процент на разходите е 23,28 %, а задължението следвало да се погаси на 24 месечни вноски до 05.01.2025 г. Представена е фактура № ** от ** г. за закупуване на стока на стойност 2199 лева.

Видно от приложеното препис-извлечение от Приложение № 1 от ** г. към Договор за пехвърляне на вземания (цесия) от ** г., вземанията по процесния договор за кредит са прехвърлени на ищеца от първоначалния кредитор „Ти Би Ай Банк“ ЕАД. Цедентът е делегирал право на цесионера да уведоми длъжника за така осъщественото прехвърляне на вземането, което се установява от представеното пълномощно, потвърждение за цесията и уведомление до ответника А. за осъществената цесия.

В подадена по делото молба с вх. № 85693/07.08.2025 г. ищецът „Мост Финанс Мениджмънт“ АД признава, че ответникът Б. В. А. е направил плащания по процесния договор в общ размер на 237,60 лева.

Въз основа на така приетото от фактическа страна, съдът намира по правните аспекти на спора следното:

Най-напред по отношение на материалноправната легитимация на ищеца съдът намира, че съобразно представените по делото писмени 2 доказателства във връзка с извършената цесия се установява, че първоначалният кредитор “Ти Би Ай Банк“ EAД прехвърля вземанията по сключения с ответника договор за кредит на ищеца „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, поради което именно последният е титуляр на процесните вземания. По делото не са представени доказателства, че цесията е съобщена на длъжника, доколкото изпратеното до същия уведомително писмо не е получено от него, но съдът намира, че поради отсъствие на специални изисквания в закона за начина, по който длъжникът следва да бъде уведомен от цедента за извършената цесия, цесията следва да се счете за надлежно съобщена на длъжника и тогава, когато изходящото от цедента уведомление е връчено на длъжника като приложение към исковата молба, с която новият кредитор е предявил иска си за изпълнение на цедираното вземане /така Решение № 198 от 18.01.2019г. по т.д. № 193/ 2018 на I- во т.о. на ВКС;

Решение № 114 от 07.09.2016г. по т.д. № 362/ 2015г., на ВКС, Т.К., II- ро отделение./ Поради изложеното, настоящият съдебен състав намира, че длъжникът следва да се счита редовно уведомен за прехвърлянето на вземането и това да се приеме на основание чл. 235, ал. 2 ГПК като правнорелевантен факт, настъпил в хода на процеса.

От фактическа страна по делото безспорно се доказа, че между „Ти Би Ай Банк“ EAД, в качеството на заемодател, и Б. В. А., като заемател, е възникнало правоотношение по повод предоставянето на паричен заем.

Първоначалният кредитор /заемодателят/ е банкова финансова институция, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ответникът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните по договора имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9, ал.

4 от ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон - Закон за потребителския кредит.

По отношение на размера на заетата сума съдът счита за нужно да акцентира върху следното: в договора за кредит е посочено, че размерът на кредита е 2837,23 лева, като по делото се установи, че сумата се формира по следния начин: 2199 лева – стойността на закупената стока и общо 638,23 лева заплатена застраховка.

При извършена служебна проверка за нищожност на договора за потребителски кредит, съдът констатира, че същият страда от пороци, водещи до неговата недействителност. Съобразно разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. В случая не е спазено изискването 3 да се посочи действителния размер на ГПР, доколкото не е ясно дали при формирането му са включени вземанията за застраховка. Предвид предпоставките, при които стават изискуеми вземанията представляват сигурен разход за потребителя и следва да бъдат включени при формиране на ГПР. Следва да се изтъкне, че кредиторът недобросъвестно ги определя като част от главницата, единствено с цел да не ги включи при формиране на ГПР.

Предвид това, действителния ГПР по договора не е 23,28 %. Непосочването на действителния размер на ГПР по договора предвид недобросъвестното поведение на кредитора следва да се окачестви като пълна липса на този реквизит в процесния договор за кредит. Допълнително, в договора не са посочени и взетите предвид допускания, използвани при изчисляването на ГПР. Това се явява в противоречие с изричното изискване на чл. 10, т. 2, буква „е“ от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити.

По отношение на методиката, при която се формира приложимият по договора ГПР, съдът счита за нужно да акцентира и върху следното: годишният процент на разходите следва да включва всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва и се изчислява по специална формула. Спазването на това изчисление, дава информация на потребителя, как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК, годишният процент на разходите по кредита включва общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Дефиниция на понятието „общ разход по кредита” е дадено в §. 1 т. 1 от ДР на ЗПК, а именно: всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Предвид това е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да предполага кои суми точно ще дължи. В тази връзка както бе посочено в конкретния случай в договора е отразено, че ГПР е 23,28 %, но от съдържанието на му не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Последното е особено важимо за процесния казус предвид факта, че кредиторът неправилно формира приложимият по договора процент на разходите. Това се явява в противоречие с чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от Директива 93/13/ ЕИО. Бланкетното 4 посочване единствено на крайния размер на ГПР на практика обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Целта на цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. От посоченото следва, че за да е спазена и разпоредбата на чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК, следва в договора да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично, и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР.

Наред с изложеното следва да се посочи, че липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора съобразно изискванията на чл. 11, ал.