Решение № 5672 от 21.10.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 5672 гр. София, 21.10.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично заседание на девети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Татяна Димитрова

Членове:

Румяна М. Найденова

Радина К. Калева при участието на секретаря Алина К. Тодорова като разгледа докладваното от Татяна Димитрова Въззивно гражданско дело № 20231100507057 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 от ГПК.

С Решение № 20087045 от 10.04.2023 г. по описа на 81 състав, СРС по гр. д. № 24487/2021 г., е отхвърлен предявеният иск с правно основание чл. 422 ГПК вр.с чл. 411 КЗ вр. чл.45 ЗЗД от ЗК „Л.И.“ АД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. ****, действащ чрез процесуалния си представител юрисконсулт П.М. срещу на ЗД „Е.“ АД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: гр. София, пл. ****, действащ чрез процесуалния си представител юрисконсулт В.И.К. за заплащане от ответника на ищеца сумата от 12 080,07 лева - главница, представляваща регресно вземане за 1 / 2 от стойността на изплатено застрахователно обезщетение по задължителна застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“ във връзка с ПТП, настъпило на 19.09.2017 год. на територията на Република Германия с участието на влекач марка „ДАФ“, модел „ХФ 105“ с рег. № **** с прикачено към него ремарке с рег. № ****, в резултат на което са причинени вреди на лек автомобил марка „Мерцедес“, с рег. №WWGR 999, ведно със законната лихва от 02.02.2021 год. до окончателното изплащане на вземането, за която сума е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по ч.гр.д. 6292/2021 год. по описа на СРС, 81 състав.

Ответникът е осъден на основание чл.78, ал.3 вр. ал.8 ГПК да заплати 200 лева, представляваща разноски по делото.

Недоволен от решението е останал ищецът ЗК „Л.И.“ АД, който в законоустановения срок по чл. 259, ал.1 ГПК е подал въззивна жалба, с която оспорва първоинстанционното решение като неправилно и незаконосъобразно, като излага подробни съображения за това.

Поддържа заявеното още с исковата молба, че тъй като деликтът е настъпил на територията на Република Германия, приложимо следва да е немското право. Поддържа твърдението, че двете дружества образуват двойна застрахователна полица, тъй като, въпреки че влекачът и ремаркето са две превозни средства, те образуват една единна оперативна единица.

Поддържа твърдението, че отговорността е на двете застрахователни дружества, следователно всяка от тях дължи обезщетение. Моли съда да отмени първоинстанционното 1 решение, като постанови ново, с което да уважи изцяло претенцията на ищеца. Претендира и разноски.

В законоустановения срок по чл.263, ал.1 ГПК ответникът ЗД „Е.“ АД е подал отговор на въззивната жалба. Моли съда да остави въззивната жалба без уважение, като неоснователна и недоказана, а съдебното решение да потвърди изцяло, като правилно и законосъобразно. Поддържа твърдението, че приложимо е българското законодателство, като се позовава на практика на СЕС за да се аргументира. Претендира разноски.

Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните и съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, изхожда от легитимирана страна и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима и следва да бъде разгледана по същество.

Отговорът на въззивната жалба също е предявен в законоустановения срок по чл.263, ал.1 ГПК и от легитимирана страна, поради което е процесуално допустим и следва да бъде разгледан по същество.

В рамките на въззивното производство не са направени доказателствени искания или представени нови доказателства по смисъла на чл.266 ГПК.

Предявени са от обективно съединени искове с правна квалификация чл. 422 ГПК вр. с чл. 411 КЗ вр. чл.45 ЗЗД – за признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца сума, представляваща платено от ищеца застрахователно обезщетение за вреди по МПС, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението.

Ищецът твърди, че е бил застраховател по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите за влекач марка „ДАФ“, модел „ХФ 105“ с рег. № ****, а ответникът за прикаченото към него ремарке с рег. № ****. Посочва, че на 19.09.2017 год. в Република Германия, водачът на товарния автомобил причинил виновно ПТП, в резултат на което биле причинени вреди на лек автомобил марка „Мерцедес“, с рег. № W W G R 999 на обща стойност 24 160,14 лева, които ищецът изплатил изцяло на увреденото лице с преводни нареждания на 04.07.2018 год. и 06.08.2019 год. Счита, че половината от тях следвало да бъдат заплатени от ответника, в качеството му на застраховател по застраховка „Гражданска отговорност“ за тегленото от влекача ремарке, тъй като застрахователното събитие е настъпило на територията на Федерална Република Германия и приложим материален закон следвало да е немският. В тази връзка се позовава на практика на Федералния съд на Република Германия и на разпоредби на немския закон, съгласно които товарният автомобил и ремаркето образуват единна композиция, като при настъпване на застрахователното събитие застрахователите спрямо всеки елемент от композицията отговарят така, че всяка страна да понесе половината от отговорността спрямо увреденото лице. Твърди да е поканил ответната страна да заплати половината от обезщетението, а именно сумата от 12 087,07 лева, но получил отказ. Претендира разноски.

Ответникът е депозирал отговор на исковата молба в срока по чл.131 ГПК, като оспорва основателността на иска. Оспорва наличието на валидно застрахователно правоотношение по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите за влекач марка „ДАФ“, модел „ХФ 105“ с рег. № ****. Поддържа, че съгласно решение на СЕС от 21.01.2016 год. по дела C – 359/14 и C – 47/14, задължението на застрахователя да обезщети причинената на пострадалото лице вреда произтича от договора, който го обвързва със застрахованото лице, поради което следвало да се прилагат разпоредбите на Регламент 593/2008 на ЕП и СМ (Рим 1), който урежда приложимото право при договорни отношения между страните. Прави извод, че в случая приложимо е националното право, уреждащо застрахователния договор, а именно – българското право и в частност чл.479, ал.1 КЗ, поради което отговорността следвало да се поеме изцяло от застрахователя на влекача. В условията на евентуалност твърди, че ако се приеме, че приложим е Регламент (ЕО) № 864/2007 год. относно приложимото право при извъндоговорни отношения (Рим 2), по силата на чл.4, ал.2 и ал.3 от 2 него следвало отново да се прилага българското право, тъй като седалището на страните е в Република България и застрахователните договори са сключени на същата територия. В допълнение твърди,че липсват доказателства за настъпване на твърдяното ПТП. Не е доказано по делото претърпяване на вредите от твърдяното да е увредено лице. Не е доказано по делото виновно и противоправно поведение от водача на товарния автомобил, както и причинно следствена връзка между това поведение и твърдените вреди. Оспорва и размера на вредите. Претендира разноски.

Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Обжалваното съдебно решение е валидно и допустимо, а досежно неговата правилност, съдът намира подадената въззивна жалба за неоснователна. Съображенията за това са следните:

Първоинстанционният съд обосновано е приел, че за уважаването на иска с правно основание чл. 411 КЗ вр. с чл. 45 ЗЗД е необходимо доказване кумулативното наличие на няколко предпоставки. Нормата на чл. 411 КЗ предвижда суброгационното право на застрахователя, изплатил на застрахования застрахователно обезщетение, да иска от третото лице, причинило виновно вреди на застрахованото имущество, респ. от неговия застраховател, това, което е платил на застрахования. Платилият застраховател може да встъпи в правата на застрахования до размера на платеното застрахователно обезщетение и обичайните разноски, направени за неговото определяне. Следователно, обхватът на суброгационното право зависи от размера на застрахователното обезщетение, което застрахователят е платил на застрахования, и от размера на обезщетението, което третото лице дължи на застрахования. За да бъде основателен предявеният регресен иск, следва да бъде установено по безспорен начин осъществяването на следните елементи от фактическия състав на суброгационното право: валидно застрахователно правоотношение към датата на застрахователното събитие (ПТП) по имуществена застраховка "Каско" на процесния автомобил; настъпване на застрахователно събитие, причинено от трето лице – водач на МПС, който има валидна задължителна застраховка "Гражданска отговорност" на автомобилистите при ответника; възникване на гражданска отговорност за третото лице (деянието, причинените с него вреди, причинно – следствената връзка между ПТП и причинените вреди); плащане на застрахователно обезщетение от застрахователя на застрахования по имуществената застраховка. На основание чл. 45, ал. 2 ЗЗД във всички случаи на непозволено увреждане вината се предполага до доказване на противното.

При установяване на горните обстоятелства в доказателствена тежест на ответника е да установи при условията на пълно и главно доказване, че е погасил вземането Съобразно нормата на чл. 154, ал. 1 ГПК в доказателствена тежест на ищеца е да установи при условията на пълно и главно доказване наличие на действително застрахователно правоотношение по валидно сключени договори за гражданска отговорност по отношение на процесните товарен автомобил и ремарке, в срока на застрахователното покритие по които и вследствие на виновно и противоправно поведение на водача товарен автомобил марка „ДАФ“, модел „ХФ 105“ с рег. № **** да е настъпило описаното в исковата молба пътно-транспортно произшествие, за което ищецът и ответника носят по 1/2 част от риска, както и че в изпълнение на договорното си задължение ищецът е изплатил на увреденото лице застрахователно обезщетение в пълния размер до действителните вреди.

В тежест на ответника е да докаже, че е погасил претендираното вземане, съответно обстоятелствата, които го освобождават от това задължение. Извън това в тежест на всяка от страните е да установи фактите и обстоятелствата, от които черпи благоприятни за себе си правни последици.

Софийски градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата въззивна 3 инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл. 266 от ГПК, които да променят така приетата за установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата съдебна инстанция доказателства, които са обсъдени правилно, като са преценени релевантните за спора факти и обстоятелства.

Основният спорен между страните, във връзка с който са всички наведени доводи във възивната жалба, е как при причинени вреди от композиция, състояща се от влекач и ремарке, когато влекачът и ремаркето са обект на застраховка "Гражданска отговорност" при различни застрахователи, се разпределя отговорността за причинените вреди между тези застрахователи и съответно кое е приложимото право при решаване на този въпрос предвид наличието на международен елемент – причиняване на вредите в друга държава членка.

При пътно-транспортно произшествие, причинено от теглещо превозно средство и прикачено към него ремарке, приложимото право спрямо регресния иск на застрахователя на теглещото превозно средство, който е обезщетил пострадалия, срещу застрахователя на ремаркето, се определя по чл. 7 от Регламент (ЕО) № 593/2008 на Европейския парламент и на Съвета (Регламент "Рим І"), ако правилата на деликтната отговорност, приложими спрямо това произшествие по силата на чл. 4 и следващите от Регламент (ЕО) № 864/2007 на Европейския парламент и на Съвета (Регламент "Рим ІІ"), предвиждат поделяне на задължението за поправяне на вредите между собственика на влекача и ремаркето. При това положение първо следва да се извърши преценката по чл. 4 от Регламент "Рим ІІ", а след това тази по чл. 7 от Регламент "Рим І". Съгласно чл. 4, ал. 1 от Регламент "Рим ІІ", ако не е предвидено друго, приложимото право към извъндоговорните задължения, произтичащи от непозволено увреждане, е правото на държавата, в която е настъпила вредата, независимо в коя държава е настъпил вредоносният факт и независимо в коя държава или държави настъпват непреките последици от този факт.