Определение № 20846 от 24.10.2025, Софийски градски съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 20846 гр. София, 24.10.2025 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ЧЖ-II-Д, в закрито заседание на двадесет и четвърти октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Силвана Гълъбова

Членове:

Георги Ст. Чехларов

Дора З. Илиева като разгледа докладваното от Георги Ст. Чехларов Въззивно частно гражданско дело № 20251100509581 по описа за 2025 година Производството е по реда на чл.274 и сл. ГПК.

Образувано е по частна жалба вх. № 188159 от 29.05.2025 г. на В. К. Б., ЕГН **********, срещу определение №22107/20.05.2025 г., постановено по гр. дело №17829/2025 г. по описа на СРС, ГО, 66 състав, с което е прекратено производството по делото и е върната исковата молба на ищеца.

В частната жалба се поддържа, че обжалваното определение е неправилно и незаконосъобразно. Твърди се, че неправилно първоинстанционният съд е прекратил производството по подадената искова молба като е приел, че искът е недопустим, тъй като оспорената заповед за преместване от секция „История на българския национален въпрос“ в секция „Съвременна история и геополитика“ не представлява по същество едностранно изменение на трудовото правоотношение и недопустимо изменение на мястото на работа. Сочи, че е кандидатствал и е спечелил конкурс за длъжността „доцент“ с място на работа секция „История на българския национален въпрос“ като поддържа, че в процесния случай страните по трудовия договор са уговорили изрично мястото на работа като са го конкретизирали не само чрез седалището на института, а чрез едно от неговите вътрешни звена, явяващо се първично постоянно изследователско звено, каквато е секцията „История на българския национален въпрос“. Поддържа, че така постигнатата договореност между страните относно мястото на работа се включва в съдържанието на трудовия договор като основен елемент от него. Твърди, че е недопустима едностранната промяна на договорените елементи от съдържанието на трудовото правоотношение, когато страните са постигнали двустранно споразумение по тях. Счита, че нито работодателят, нито служителят може да изменят едностранно основен елемент от трудовия договор, което кореспондира и с принципа на стабилност, закрепен в чл. 118, ал. 1 КТ. Поддържа, че преместването на друго място на работа е извършено чрез едностранно изменение на трудовия договор от страна на работодателя, без да е поискано и получено съгласието на служителя. Твърди още, че с преместването в секция

„Съвременна история и геополитика“ е извършено реално изменение на извършваната от ищеца научна и изследователска работа, т.е. променен е характерът па 1 извършваната трудова дейност, тъй като секциите са с различна трудова насоченост и длъжностна характеристика. Моли за отмяна на обжалваното определение и връщане на делото на СРС за продължаване на съдопроизводствените действия.

Ответникът по частната жалба „Институт за исторически изследвания при БАН“ е депозирал отговор на частната жалба, с който оспорва същата. Излага доводи, че издадената заповед за преместване е вътрешен акт на работодателя, свързан с управлението и организацията на работата, поради което не подлежи на съдебен контрол. Счита, че правилно СРС е приел, че преместването на учен от една секция в друга секция на съответния институт не представлява изменение на трудовото правоотношение, нито изменение на мястото на работа като съществен елемент от съществуващото между страните трудово правоотношение. Сочи, че принадлежността към катедра/секция не променя характера на длъжността.

Подадена е и частна жалба вх. № 243118/11.07.2025 г. от ищеца В. К. Б., с която същият е поискал съдът да отмени определение № 28204/01.07.2025 г., постановено по гр.д. №17829/2025 г. по описа на СРС, ГО, 66 състав, с което е допълнено определение № 22107/20.05.2025 г., постановено по същото дело, в частта за разноските, като ищецът е осъден да заплати на ответника сума в размер на 1200 лв. с ДДС, представляваща съдебни разноски в исковото производство. В молбата си жалбоподателя поддържа, че е преклудирана възможността за претендиране на разноски, предвид обстоятелството, че производството е прекратено. Сочи, че представения договор за правна защита е сключен още на 11.04.2025 г. и е могъл да бъде представен в производството преди неговото приключване. Твърди, че съгласно чл. 80 ГПК страната, следва първоначално да е поискала присъждане на разноски, а последващото представяне на списъка за разноски има значение единствено за техния размер. При условията на евентуалност, моли размера на присъдените разноски в полза на ответника да бъде намален, тъй като делото не представлява правна и фактическа сложност, по делото не е проведено о.с.з и не е извършвана допълнителна размяна на книжа извън исковата молба и отговора по чл.131 ГПК. Оспорва претендирането на ДДС върху възнаграждението като сочи, че не е предствено удостоверение за регистрация по ДДС. Моли определението по чл.248 ГПК да бъде отменено, алтернативно СГС да намали размера на разноските, който да бъде определен без начислен ДДС.

В срок е подаден отговор на молбата по чл.248 ГПК от „Институт за исторически изследвания при БАН“, в който се излага, че същата е неоснователна.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, след като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства намира следното:

Производството пред първоинстанционния съд е образувано по предявен иск от В. К. Б. против „Институт за исторически изследвания при БАН“ (негов работодател), за отмяна на Заповед № 13/17.03.2025 г. на директора на Института за исторически изследвания към БАН като незаконосъобразна и неправилна, поради допуснати многобройни съществени нарушения на процесуалноправните и материалноправните разпоредби и с която същият е преместен от секция „История на българския национален въпрос“ в секция „Съвременна история и геополитика“. Препис от исковата молба е връчен на ответника, който е депозирал отговор на 29.04.2025 г.

Първоинстанционният съд е приел, че искът е недопустим и с определение 2

№22107/20.05.2025 г., постановено по гр. дело №17829/2025 г. по описа на СРС, ГО, 66 състав е прекратил производството и е върнал исковата молба.

С молба от 02.06.2025 г. ответникът е поискал допълване ан определението чрез присъждане на сторените по делото разноски, като е представил и доказателства за договорено и заплатено адвокатско възнаграждение в размер от 1200 лв. – а именно договор за правна защита иа съдействие, фактура и преводно нареждане. С молба от 26.06.2025 г. ответникът е оспорил молбата по чл.248 ГПК на ответника, като е релеиврал и възражение за прекомерност на договореното адвокатско възнаграждение.. С определение № 28204/01.07.2025 г. първоинстанционният съд е допълнил на основание чл.248 ГПК прекратителното определение, като е присъдил в полза на ответника адвокатско възнаграждение в размер от 1200 лв.

По частна жалба вх. № 188159 от 29.05.2025 г.

Жалбата е подадена от лице, което има правен интерес, срещу акт, който подлежи на обжалване и в законоустановения срок, поради което е допустима и следва да се разгледа по същество.

Настоящият съдебен състав споделя изводите за недопустимост на исковата претенция, изложени от първоинстанционния съд в обжалвания съдебен акт № 22107/20.05.2025 г., който счита за правилен и законосъобразен, като във връзка с доводите във въззивната жалба следва да се добави следното:

Неоснователни са доводите на жалбоподателя, че извършеното с оспорената по делото заповед преместване на ищеца представлява по същество недопустимо едностранно изменение на трудовото му правоотношение и недопустимо изменение на мястото му на работа. Преместването на учен от една секция в друга секция на ответния институт не представлява изменение на трудовото правоотношение, нито изменение на мястото на работа, като съществен елемент от съществуващото между страните трудово правоотношение, поради което и не може да предизвика разглеждането на трудов спор в обхвата на чл.357 КТ. Следва да се посочи, че в случая длъжностната характеристика на ищеца не е била променяна.

Съгласно разпоредбата на чл.118, ал.2 КТ, не се счита за изменение на трудовото правоотношение, когато работникът или служителят е преместен на друго работно място в същото предприятие, без да се променят определеното място на работа, длъжността и размерът на основната заплата, какъвто именно е настоящият случай.

При положение, че териториалното място на работа на ищеца, а именно: гр. София, бул.„******** на БАН, където е седалището на Института за исторически изследвания на БАН, не е променено от възникване на трудовото правоотношение през 2005 г. до настоящия момент, вкл. и при издаване на оспорената заповед, не се касае в случая за едностранно изменение на трудовото правоотношение от страна на работодателяответник, нито за промяна на мястото на работа на ищеца.

Ето защо, извършеното от Директора на Институт за исторически изследвания към БАН (Института) преместване на ищеца, с атакуваната заповед от секция „История на българския национален въпрос“ в секция „Съвременна история и геополитика“ на Института не попада в приложното поле на предвидената в разпоредбите на чл.344 и сл. КТ съдебна защита, поради което и недопустимо е предявяването на иск с такъв предмет. В Кодекса на труда няма предвиден иск на работника за установяване на извършено от работодателя нарушение при издаване на 3 вътрешни атове, свързани с управлението и организацията на работата. Допуснати от работодателя нарушения на трудовото законодателство при издаване на вътрешни атове могат да бъдат предмет на установяване само когато се претендират последиците им при изпълнение на трудовия договор с работника /например оспорване на извършено уволнение/, но самостоятелен иск за установяване на нарушението е недопустим.

По изложените съображения обжалваното определение №22107/20.05.2025 г. се явява правилно и законосъобразно и като такова следва да бъде потвърдено.

По частна жалба вх. № 243118/11.07.2025 г.

Жалбата е подадена от лице, което има правен интерес, срещу акт, който подлежи на обжалване и в законоустановения срок, поради което е допустима и следва да се разгледа по същество.

С оглед прекратяването делото, ищецът дължи заплащане на ответника на сторените разноски в първоинстанционното производство на основание чл.78, ал.4 ГПК. Искането по чл.248 ГПК за допълване на определението е направено своевременно пред първоинстанционния съд, тъй като първоинстанционното производство не е приключило с решение по съществото на спора, а е прекратено поради нередовност на исковата молба. Поради това и нормата, обвързваща срока за предявяване на възражението с края на устните заседания, в случая е неприложима.

Ответникът е представил доказателства за договорено и заплатено адвокатско възнаграждение в размер от 1200 лв. с ДДС. Присъденото по делото в полза на ответника адвокатско възнаграждение от 1000 лв. без ДДС, съответно 1200 лв. с ДДС е в предвидения размер в разпоредбата на чл. 7, ал. 1, т. 4 от Наредба № 1/2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа, който е в размер на 1000 лв. за неоценяеми искове. Посочените в наредбата размери не обвързват съда, но същите могат да служат като ориентир при определяне на дължимото адвокатско възнаграждение при съобразяване и на фактическата и правна сложност на делото. Преценявайки фактическата и правна сложност на делото, вида на извършените процесуални действия от ответника /единствено депозиране на отговор на искова молба/, въззивният съд намира, че заплатеното адвокатско възнаграждение се явява прекомерно и същото следва да бъде намалено на 800 лв. с ДДС. Ето защо и обжалваното определение следва да бъде отменено, като бъде намалено присъденото в полза на ответника адвокатско възнаграждение от 1200 лв. на 800 лв.

По разноските:

С оглед изхода на спора по частна жалба вх. № 188159 от 29.05.2025 г., по която единствено се дължат разноски, в полза на ответника следва да се присъдят разноски в размер от 600 лв. за заплатено адвокатско възнаграждение.

Воден от горното, Софийски градски съд

ОПРЕДЕЛИ:

ПОТВЪРЖДАВА определение №22107/20.05.2025 г., постановено по гр. дело №17829/2025 г. по описа на СРС, ГО, 66 състав, с което е прекратено производството по делото и е върната исковата молба на ищеца.