Решение № 1579 от 27.12.2024, Окръжен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 1579 гр. Пловдив, 27.12.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VI СЪСТАВ, в публично заседание на деветнадесети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Величка П. Белева

Членове:

Надежда Н. Дзивкова Рашкова

Мария Анг. Ненова при участието на секретаря Тодорка Г. Мавродиева като разгледа докладваното от Величка П. Белева Въззивно гражданско дело № 20245300502401 по описа за 2024 година

Производство по чл. 258 и следв. от ГПК, образувано по въззивна жалба на Ти Би Ай Банк ЕАД срещу Решение № 66 от 03.06.2024 г., пост. по гр.д. № 198/2023 г. на РС – Първомай в частта, с която предявеният от въззивника срещу П. Г. С. осъдителен иск по чл.

415 ал. 3 от ГПК е отхвърлен частично досежно произтичащото от Договор за потребителски кредит № 7001067380/22.10.2019 г. вземане за главница и изцяло досежно вземанията за възнаградителна / договорна / лихва и обезщетение за забава в размер на законната лихва.

Поддържат се оплаквания за неправилност на решението в отхвърлителната част и искане за отмяната му в тази част и уважаване на исковите претенции. Претендират се разноски.

Въззиваемият П. С. не е депозирал отговор по жалбата. Не се явява, не депозира становище в съдебно заседание.

Съдът установи следното:

В хипотеза на чл. 415 ал. 3 от ГПК е предявен осъдителен иск за отказаните в заповедното производство / ч.гр.д. № 585/2022 г. на РС – Първомай / вземания на Ти Би Ай Банк АД срещу П. Г. С., произтичащи от сключен между тях Договор за потребителски кредит № 7001067380/22.10.2019 г. както следва: 7 639,20 лв. – непогасена главница по кредита; 3 351,71 лв. – договорна / възнаградителна / лихва за период 25.12.2021 г. – 06.10.2023 г. и 348,48 лв. – обезщетение за забава за период 25.12.2021 г. – 27.10.2022 г..

Искът се основава на следните твърдения:

Между страните е сключен казания договор за потребителски кредит с краен падеж 25.10.2023 г., същият е обявен за предсрочно изискуем на 06.10.2022 г. поради неплащане на вноските с падежи 25.12.2021 г., 25.01.2022 г. и 25.02.2022 г.; дължимите вземания на 1 банката към датата на предсрочната изискуемост, както и понастоящем – настъпил краен падеж, са процесните.

Ответникът П. С. не е депозирал отговор по иска.

Представен е Договора за потребителски кредит № 7001067380/22.10.2019 г.. От същият се установява, че банката е отпуснала на С. паричен кредит в размер на 9 000 лева, при годишен лихвен процент / ГЛП / от 33,67% и при годишен процент на разходите / ГПР / от 49,42 %.. Общо дължимата сума е посочена на 18 469, 07 лв., погасяването й се извършва съгласно инкорпориран в договора погасителен план – 48 ежемесечни анюитетни вноски, считано от 25.11.2019 г. и с краен падеж 25.10.2023 г.. Предвидено е, че потребителят дължи и такса „ оценка на риска „ в размер на 1 080 лв., дължима в деня на подписването на договора с опция същата да се „ финансира „ от банката – по желание на потребителя, като се изплаща от него разсрочено – ведно с месечните погасителни вноски по кредита и на падежите на същите съгласно погасителния план. Тази опция е избрана от С., поради което в договора е посочена сумата 10 080 лв. като общ размер на кредита. Договорено е още, че при просрочие на плащанията потребителят дължи обезщетение за забава в размер на законната лихва.

Представен е Анекс към договора от 11.08.2020 г.. Със същия страните са се споразумели да удължат срока за погасяване на просрочените към този момент задължения на потребителя от 9 661,22 лв. главница и 822,91 лв. лихва, както и непадежиралите към датата на анекса главница и възнаградителна лихва. Договореният краен падеж е 25.04.2024 г., приложен е погасителен план към анекса.

От заключението на приетата ССчЕ е установено, че към м. ноември 2022 г. по кредита потребителят е заплатил общо сумата 7 450,76 лв., банката е отнасяла плащанията към погасяване на задълженията му в последователност: обезщетение за забава, просрочената възнаградителна лихва, главница. Начислените към датата на изготвяне на заключението / м. януари 2024 г. / при банката непогасени задължения по кредита са остатъчна главница в размер на 7 729,57 лв., възнаградителна лихва – 3 379, 22 лв. и обезщетение за забава - 163, 29 лева. Изрично е посочено, че тези задължения са на база представена от банката на вещото лице справка. От ССчЕ се установява още, че договорна лихва в годишен размер от 33,67% за целия срок на действие на договора възлиза на сумата 8 389,07 лв., което при общо дължима сума по кредита от 18 469, 07 лв. означава, че тази лихва е начислявана на база главница от 10 080 лв. – т.е. не на база чистата стойност на кредита, а върху сбора от чистата стойност / 9 000 лв. / и таксата за оценка на риска / 1 080 лв. /.На горния извод сочи и казания анекс към договора, видно от който дължимата се от потребителя просрочена главница към датата на анекса е посочена в размер на 9 661, 22 лв. – тоест по висока от чистата стойност на кредита / предоставените в заем 9 000 лева/.

С оглед така установеното районният съд е приел, че договорът за кредит е недействителен на основание чл. 22 от ЗПК поради нарушение на чл. 11 ал. 1 т.т. 9 и 10 от ЗПК. Изложените в тази насока мотиви са, че в договора не е посочено процентът възнаградителна лихва да е фиксиран за целия срок на договора, поради което не може да се извърши преценка приложимо ли е и респективно спазено ли е изискването на чл. 11 ал. 1 т.

9 от ЗПК за конкретизиране на периодите, предпоставките и процедурите за неговата промяна. Относно нарушението на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК – че не са посочени взетите предвид допускания, на база които е изчислен ГПР, като и същевременно размера му не съответства на действителния, т.к. при изчисляването му е включена и таксата за оценка на риска от 1 080 лв. – която е недължима на основание императивната норма на чл. 10а ал. 2 от ЗПК. Прието е също така, че клаузата за възнаградителна лихва от 33, 67% е нищожна поради противоречие с добрите нрави, т. к. надхвърля трикратния размер на законната лихва към датата на сключване но договора.

2

Във въззивната жалба се поддържа, че от съдържанието на договора ясно следва, че възнаградителната лихва в размер на 33,67 % ГПЛ е фиксирана за целия период на действие на договора, с оглед което нарушение на чл. 11 ал. 1 т. 9 от ЗПК не е налице. Поддържа се още, че нито ЗПК, нито Директива 2008/48/ЕО въвежда императивно изискване договорът да съдържа компонентите, от които се състои ГПР, както и взетите предвид допускания, при които той е изчислен, т.к. същите са императивно законодателно определени от чл. 19 ал. 1 от ЗПК и от Приложение№ 1 към чл. 19 ал. 2 от ДР на ЗПК. Като така счита, че след като в договора е посочен ГПР в процентно изражение / който не е в нарушение на забраната по чл.

19 ал. 4 от ЗПК / и същевременно е посочена в цифрово изражение в лева общата дължима сума по кредита, то всички императивни изисквания на закона са изпълнени и договорът не е недействителен на основание чл. 22 от ЗПК, съответно клаузата за възнаградителната лихва не е нищожна поради противоречие с добрите нрави. Поддържа се, че недължимостта на таксата за оценка на риска не влече недействителност на целия договор, а се отразява на действителността само на клаузата, с която тази такса е договорена - при евентуалното й определяне като недължима поради противоречие с нормата на чл. 10а ал. 2 от ЗПК..

При извършена служебна проверка на решението съобразно правомощията си по чл.

269, предложение 1 от ГПК, въззивният съд намира че същото е валидно и допустимо.

Съгласно чл. 269, предложение 2 от ГПК относно проверката за неговата правилност съдът е ограничен от възведените с въззивната жалба доводи, но при осъдителен иск с предмет изпълнение на задълженията, произтичащи от договор дължи и служебна проверка относно допуснати нарушения на императивни материално – правни норми при сключването на договора, а когато договорът е за потребителски кредит – какъвто е настоящия случай, и служебна проверка за неравноправни клаузи по ЗЗП и ЗПК, като в горните рамки разрешава по същество правния спор между страните.

Нарушение на чл.11 ал. 1 т. 9 от ЗПК е в случая налице, макар и по различни от изложените от районния съд доводи. Съгласно казаната разпоредба договорът за кредит следва да съдържа размера на лихвения процент по кредита и условията за прилагането му.

Съгласно § 1 т. 4 от ДР на ЗПК определеният лихвен процент / без значение променлив или фиксиран / се прилага на годишна основа към сумата на усвоения кредит. В случая сумата на усвоения кредит е 9 000 лв. , а лихвения процент е приложен/изчислен върху по - висока сума / 10 080 лв. /, която освен предоставените кредитни средства включва и разхода, съставляващ такса за оценка на риска от 1 080 лв., който разход е и изначално недължим поради противоречие с императивната норма на чл. 10а ал. 2 от ЗПК – както правилно е приел районния съд. Т.е. нарушен е императивно нормативно установения ред относно прилагането на определения лихвен процент по кредита. В тази връзка е налице нарушение и на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК, т.к. общата дължима сума по кредита е неправилно посочена в договора – по висока от действително дължимата, като последната не се и установява по делото – при лежаща върху въззивника – ищец доказателствена тежест. Освен това, съгласно трайно установената съдебна практика / напр., но не само Решение № 50 086/21.12.2023 г. на ВКС по т.д. № 1027/2022 г., Първо т.о. / ГПР е част от основния предмет на договора за потребителски кредит, т.к. съставлява насрещната престация на кредитополучателя по възмездната сделка, която той е длъжен да осъществи на кредитора. Което означава, че структурата на ГПР / включваща лихвените и нелихвени разходи съгласно легалната дефиниция на чл. 19 ал. 1 от ЗПК / следва да бъде ясно и разбираемо посочена – съгласно императивното изискване чл. 145 ал. 2 от ЗЗП. В случая е налице неяснота относно формиране на стойността на ГПР по кредита и в частност относно включените в него нелихвени разходи, т.к. същият е посочен в размер на 49, 42 % при ГЛП от 33, 67%.

Следователно, договорът за потребителски кредит е и на това основание недействителен - с аргумент и на правната норма на чл. 22 от ЗПК във вр. с чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК и чл. 147 ал.

1 от ЗЗП – в който смисъл и решението на районния съд като краен резултат. Поради което и на основание чл. 23 от ЗПК потребителят дължи само непогасения остатък от чистата 3 стойност на кредита и това му задължение е правилно определено от съда – чрез отнасяне на всички плащания по кредита за погасяване на главницата по същия от 9 000 лв., при което дължимата се главница е в размер на присъдената такава от 1 549, 24 лева. За разликата до претендираната в размер на 7 639, 20 лв. искът правилно е отхвърлен, съответно правилно са отхвърлени изцяло и претенциите за възнаградителна лихва и за обезщетение за забава.

Предвид изложеното решението на районния съд в обжалваната негова част се явява като краен резултат правилно, поради което се потвърждава.

Разноски на въззиваемата страна не се присъждат, т.к. не са направени.

И съдът

РЕШИ:

Потвърждава Решение № 66 от 03.06.2024 г., пост. по гр.д. № 198/2023 г. на РС – Първомай в обжалваната част - с която е отхвърлен предявеният от Ти Би Ай Банк ЕАД, ЕИК 131134023 срещу П. Г. С., ЕГН - ********** осъдителен иск по чл. 415 ал. 3 от ГПК за произтичащо от Договор за потребителски кредит № 7001067380/22.10.2019 г. вземане за главница в размер на 6 089, 96 лева / разликата над 1 549, 24 лева претендираните 7 639, 20 лева /, вземане за възнаградителна/ договорна лихва в размер на 3 351, 71 лв. за период 25.12.2021 г. – 06.10.2023 г. и вземане за обезщетение за забава в размер на законната лихва в размер на 348, 48 лева за период 25.12.2021 г. – 27.10.2022 г..

Решението не подлежи на касационно обжалване и е окончателно.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4