Решение № 940 от 17.02.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 940 гр. София, 17.02.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и девети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Петър Люб. Сантиров

Членове:

Ивета Антонова

Йоана Кр. Кацарска при участието на секретаря Елеонора Анг. Георгиева като разгледа докладваното от Йоана Кр. Кацарска Въззивно гражданско дело № 20241100503252 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 и следв. ГПК.

С Решение № 20836 от 15.12.2023 г., постановено по гр. д. № 65134/2022 г. по описа на Софийски районен съд, 166-и състав, са отхвърлени предявените от „Сънфудс България“ ЕООД срещу Е. К. М. по реда на чл. 422 ГПК искове с правно основание чл. 234, ал. 3, т. 2 КТ, вр. чл. 92, ал. 1 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД за установяване съществуване на вземане в размер на сумата от 1800 лева – неустойка за неизпълнение на договорно задължение по Договор за повишаване на квалификацията от 01.02.2021 г. към Трудов договор № 830742/02.06.2018 г., ведно със законната лихва от 01.06.2022 г. до окончателното плащане и за сумата от 104,01 лева – мораторна лихва за забава за периода от 04.11.2021 г. до 30.05.2022 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 05.07.2022 г. по ч. гр. д. № 29221/2022 г. по описа на СРС, 166 състав.

Със същото решение „Сънфудс България“ ЕООД е осъдено да заплати на Е. К. М. разноски в размер на 700 лева, представляващи възнаграждение за един адвокат.

Срещу така постановеното решение е депозирана въззивна жалба от ищеца – „Сънфудс България“ ЕООД, в която са изложени оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение поради нарушения на материалния закон и необоснованост на изводите на СРС. Твърди, че изводът на съда за незиправност на работодателя, тъй като по делото не се установявало ответникът да е бил уведомен за провеждане на курса, е неправилен. Акцентира върху това, че от една страна, съдът е приел за установено, че курсът ще се проведе в 18-месечен срок, а след това приел, че се предполагало изпълнението на задължението по чл. 1 от договора да започне непосредствено след възникването на облигационната връзка. Поддържа, че този извод на съда е грешен и противоречи на установените по делото факти, тъй като в договора бил уговорен срок от 18 месеца, в който ищецът е дължал изпълнение съгласно чл. 12 от договора да проведе курса за повишаване на квалификацията. Намира извода на първоинстанционния съд за пълно неизпълнение на договора за неправилен. В тази връзка твърди, че прекратявайки трудовия си договор, ответницата е поставила ищеца в невъзможност да изпълни договора си. Моли съда да 1 отмени обжалваното решение и да уважи предявените искове. Претендира разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор на въззивната жалба, в който е изложено становище за нейната неоснователност. Оспорва доводите на въззивника, че прекратявайки трудовото правоотношение, ответницата е поставила работодателя в невъзможност да изпълни собственото си задължение. Посочва, че преценката на работодателя кога да пристъпи към подготовката и провеждането на договорения курс не може да влече след себе си безусловната зависимост на служителя, при която последният да бъде задължен да изчаква обучението да се случи и във времето на изчакване да не променя професията и работното си място. Сочи, че неправилно въззивникът акцентира върху договорения в чл. 3 от договора 18-месечен срок за провеждане на курса, като намира, че бездействието на работодателя по изпълнение на неговите задължения по договора не може да рефлектира негативно върху правната сфера на служителя. Предвид изложените съображения моли съда да потвърди обжалваното решение и претендира разноски.

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259 ГПК от ищеца, чрез адв. В., с надлежно учредена представителна власт, като е платена дължимата държавна такса за въззивно обжалване, поради което въззивната жалба е допустима.

Софийският градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК, във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, приема следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Решението е правилно, като на основание чл.

272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави следното:

Първоинстанционният съд е сезиран с искове, предявени по реда на чл. 422 ГПК, с правно основание чл. 234, ал. 3, т. 2 КТ, вр. чл. 92 ЗЗД за сумата от 1800 лева, представляваща дължима неустойка за предсрочно прекратяване на договор за повишаване на квалификацията, сключен на 07.06.2018 г., заедно с мораторната лихва за периода от датата, следваща получаване на поканата за доброволно изпълнение до 30.05.2022 г.

С разпоредбата на чл. 234 КТ законодателят е предвидил възможност за сключване на договор за повишаване на професионалната квалификация и преквалификация на работника или служителя. Съгласно практиката на ВКС този договор, макар и да е уреден в Кодекса на труда, представлява граждански договор, а не трудов, поради което при спорове, свързани с изпълнението и тълкуването му, са приложими разпоредбите на гражданския закон.

Особеност е, че страните по този договор са обвързани и от трудово правоотношение, като разпоредбата на чл. 234, ал. 3 КТ предвижда възможността да се уредят клаузи, отнасящи се до задължението на работника или служителя да работи при работодателя за определен срок и отговорността на работника или служителя при неизпълнението на това задължение. С оглед разпоредбата на чл. 9 ЗЗД страните могат да уговорят и неустойка, която да обезпечи изпълнението на задължението на служителя да полага труд при работодателя по трудовото правоотношение за определен период от време и да служи като обезщетение за вредите от неизпълнението без да е нужно те да се доказват.

При това и в конкретния случай основателността на предявения по реда на чл. 234, ал. 3, т. 2 КТ, вр. чл. 92 ЗЗД иск е предпоставена от наличието на следните предпоставки: 1) наличието на валидно договорно правоотношение между страните; 2) кредиторът да е изпълнил задълженията си по договора - да е провел обучение; 3) валидно уговорена неустоечна клауза в случай на неизпълнение на задължението на ответницата да работи при работодателя за уговорения срок.

По делото е безспорно, а и от приетите по делото писмени доказателства – трудов договор № 830742 от 07.06.2018 г., се установява, че страните са били обвързани от трудово правоотношение, по силата на което ответницата е заемала длъжността „готвач, заведение за бързо хранене“. Не е спорно, а и от приетия договор за повишаване на квалификация от 07.06.2018 г. (Договора) се установява, че страните са сключили договор за повишаване на квалификацията, по силата на който ищецът, в качеството на работодател, е поел задължението да проведе курс за повишаване на квалификацията на служителя на 2 длъжността „втори асистент мениджър“, а ответницата, в качеството си на служител – да я усвои. Съгласно чл. 2 от Договора работодателят провежда курс за повишаване на квалификацията на служителя в срок от осемнадесет месеца от датата на подписване на договора. Съгласно чл. 10 от Договора след успешно завършване на курса за повишаване на квалификацията служителят получава сертификат, издаден от работодателя, а съгласно чл.

11 служителят се задължава да не прекратява трудовото правоотношение осемнадесет месеца, считано от датата на подписване на договора. В чл. 12 от Договора е предвидено, че в случай че служителят прекрати едностранно трудовото правоотношение преди изтичането на сроковете по чл. 11, независимо дали за определен период е полагал труд по време или след повишаване на квалификацията, е налице неизпълнение на договора и служителят дължи на работодателя неустойка в размер на 1800 лева.

По своята същност клаузата на чл. 12 от процесния договор за повишаване на квалификацията представлява неустойка за неизпълнение на задължението на служителя да полага труд при работодателя за определени период от време.

Спорен по делото е въпросът за изправността на работодателя в качеството му на кредитор да е изпълнил задължението си по договора за повишаване на квалификацията, като е провел обучение. Страните не спорят, че не е проведено уговореното в чл. 2 от договора обучение, а доводите на въззивника ищец, че е планирал и инициирал курс за повишение не се установяват от събрания по делото доказателствен материал.

Предвид изложеното във въззивната жалба, че договорът предвижда 18-месечен срок и че работодателят може да планира курса в рамките на този срок, както и че ответницата, прекратявайки едностранно трудовия си договор, е поставила ищеца в невъзможност да изпълни договора си, следва да се посочи следното: Смисълът на разпоредбата на чл. 234, ал. 3, т. 2 КТ, въз основа на която може да се предвиди задължение за обучавания да работи определен период от време при работодателя, който е инвестирал средства в обучението му, е да оправдае придобитата вече квалификация и умения от страна на работника и съответно ползата за работодателят от приложението им от работника и извличане на благоприятните последици. Договорът има за предмет насрещни корелативно свързани задължения на страните по него – работодателят да проведе курс за повишаване на квалификацията, а служителят да усвои предадените знания и умения по време на курс. Тълкуването на клаузите на договора по реда на чл. 20 ЗЗД води до извода, че предписанието за ответницата да не прекратява трудовото си правоотношение може да я обвърже едва след като е изпълнено задължението на работодателя да повиши квалификацията на служителя. Да се приеме обратното, а именно че задължението на ответницата е възникнало предварително и ищецът не е изпълнил основното си задължение да проведе обучението, би означавало ищецът да бъде оправдан за собственото си неизпълнение на задълженията по договора, както по този начин прехвърли отговорността върху служителя.

При тези съображения и доколкото от събраните в хода на делото доказателства не се установява, че ищцовото дружество е изпълнило своето задължение по чл. 2 от Договора да проведе курс за повишаване на квалификацията, настоящият състав намира, че кредиторът е неизправна страна, което го лишава от вземането за неустойка, предвидено в чл. 12 от Договора.

Предвид изложеното настоящият състав намира, че не са налице предпоставките за ангажиране на договорната отговорност на ответницата. Поради неоснователност на главния иск с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД неоснователен се явява и акцесорният иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за установяване на дължимост на вземане за мораторна лихва.

С оглед на обстоятелството, че правните изводи на въззивния съд съвпадат с тези на СРС, обжалваното решение следва да бъде потвърдено, а въззивната жалба да се остави без уважение.

По разноските:

При този изход на спора и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, вр. чл. 273 ГПК право на разноски има въззиваемият ответник. Видно от приложения по делото списък на разноските по чл. 80 ГПК и доказателствата по делото е, че ответникът е направил разноски в общ размер на 700 лева. При липсата на възражение за прекомерност, претенцията за разноски следва да се уважи в пълен размер.

3

С оглед на цената на иска въззивното решение не подлежи на касационно обжалване по правилата на 280, ал. 2 ГПК, във вр. с чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК.

Така мотивиран, съдът

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 20836 от 15.12.2023 г., постановено по гр. д. № 65134/2022 г. по описа на Софийски районен съд, 166-и състав.

ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3, вр. чл. 273 ГПК „Сънфудс България“ ЕООД, ЕИК 831507493 да заплати на Е. К. М., ЕГН ********** сумата от 700 лева – разноски за адвокатско възнаграждение в производството пред Софийски градски съд.

Решението е окончателно.