Решение № 200 от 10.04.2023, Окръжен съд - Ямбол

РЕШЕНИЕ

№ 200 гр. Ямбол, 10.04.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ЯМБОЛ, II ВЪЗЗИВЕН СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети март през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Красимира В. Тагарева

Членове:

Галина Ив. Вълчанова Люцканова

Яна В. Ангелова при участието на секретаря Ц.Х.Г. като разгледа докладваното от Яна В. Ангелова Въззивно гражданско дело № 20232300500086 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на П. Т. Т. от с. Хаджидимитрово, обл. Ямбол, подадена чрез пълномощник- адв. Н. М. от АК- Ямбол, против Решение №639/02.12.2022г. на Ямболски районен съд, постановено по гр.д. № 3880/2021г. по описа на същия съд, с което е отхвърлен предявеният от въззивницата Т. против „АПС Бета България“ ЕООД гр.

София, ЕИК 203374133 иск с правно основание чл. 439, ал.2 от ГПК като неоснователен и ищцата е осъдена да заплати на ответника направените по делото разноски в размер на 200.00 лева.

Оплакването на въззивницата е за неправилност и необоснованост на решението на първата инстанция, като постановено в нарушение на материалния закон и при допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, изразяващи се в неправилна преценка и анализ на събраните доказателства. Излага се, че съдът неправилно е приел, че с направените 4 бр. доброволни вноски по 50.00 лева на 26.04.2013г., 07.03.2014г., 16.05.2014г. и 15.09.2014г. по изпълнителното дело, ищцата е направила признание на вземането и тези плащания са извършени в период, в който е действало Постановление №3 от 18.11.1980г. на Пленума на ВС. Според въззивницата извършените от нея по изпълнителното дело плащания не следва да се тълкуват като признание на вземането, тъй като липсва изрично и недвусмислено изявление в този смисъл, отправено до кредитора или съдебния изпълнител, в какъвто смисъл е цитираната във въззивната жалба съдебна 1 практика. На следващо място, според въззивницата извършените 4 бр. плащания по изпълнителното дело, са постъпили по сметка на съдебния изпълнител, а не директно към взискателя, поради което се счита, че представляват доброволни плащания и не могат да се приравнят на действия по реализиране на предприетия способ за принудително изпълнение, като в тази връзка не се споделят изводите на решаващия съд относно приложението на постановките, дадени в Постановление №3 от 18.11.1980г. на Пленума на ВС, което е обявено за загубило сила с т.10 от ТР №2/2013г. На ОСГТК на ВКС. Сочи се, че съдът не е взел предвид обстоятелството, че от датата на налагане на запор върху трудовото възнаграждение на длъжника- 17.02.2016г., до първото принудително плащане- 29.03.2018г., са изтекли повече от две години и през този период взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия и такива не са били извършвани по предходно възлагане на взискателя, поради което изпълнителния процес е бил прекратен ex lege на 17.02.2018г. на основание чл. 433, ал.1, т.8 от ГПК и всички извършени след тази дата изпълнителни действия не са прекъснали давността, тъй като са били извършени след настъпилата по силата на закона перемпция на изпълнителното производство. Според въззивника в този случай новата петгодишна давност е започнала да тече от датата на налагане на запор върху трудовото възнаграждение на длъжника на 17.02.2016г. и същата изтича на 17.02.2021г., ако не бъде прекъсната или спряна, като всичко това не е отчетено от първоинстанционния съд при постановяване на решението. По тези съображения се моли за отмяна на решението на ЯРС и за постановяване на ново решение от окръжния съд, с което предявеният иск да бъде уважен с присъждане на разноските по делото.

В срока по чл.263 ГПК въззиваемата страна „АПС Бета България“, чрез пълномощникът си юриск. П. Б., е депозирала писмен отговор, с който е оспорила въззивната жалба по подробно изложени съображения, споделящи мотивите на районния съд. Сочи се, че по изпълнителното дело са извършвани изпълнителни действия против длъжника, последното от които през 2020г. Твърди се, че не е изтекла предвидената в разпоредбите на ЗЗД петгодишна давност, тъй като по изпълнителното дело са извършвани действия, които са прекъсвали давността. По отношение на твърдяното от въззивника прекратяване на изпълнителното дело по перемпция, пълномощникът на въззиваемата страна твърди, че тя е без правно значение за давността, тъй като в случаите, в които изпълнителния процес е прекратен на основание чл.433, ал.1, т.8 от ГПК, започва да тече нова погасителна давност за вземането от последното й прекъсване с надлежно извършено изпълнително действие или признание на вземането от длъжника. Когато по изпълнителното дело е направено искане за нов способ след като перемпцията е настъпила, съдебният изпълнител не може да откаже да изпълни искания нов способ, който прекъсва давността, независимо от това дали съдебният изпълнител го е образувал в ново дело или не. Настоява за потвърждаване на първоинстанционното решение като правилно и законосъобразно, нестрадащо от посочените във въззивната жалба пороци, с присъждане на разноските пред въззивната инстанция.

В съдебно заседание въззивницата, редовно призована, не се явява и не изпраща 2 представител. В депозирано по делото писмено становище от пълномощника на въззивната страна въззивната жалба се поддържа изцяло по съображенията, изложени в нея. Поддържа се искането за присъждане на разноски, за които е приложен списък на разноските по чл.80 от ГПК.

В съдебно заседание въззиваемата страна „АПС БЕТА България“ ЕООД, редовно призована, не изпраща законен или процесуален представител.

Въззивната жалба е процесуално допустима, като подадена от легитимирана страна и в срока по чл.259, ал.1 ГПК, поради което може да се разгледа по същество.

ЯОС, след като извърши преценка на събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, приема за установено следното от фактическа страна:

Производството пред районния съд е образувано по предявен от П. Т. Т. против „АПС БЕТА България“ ЕООД със седалище гр. София иск с правно основание чл.439 от ГПК за признаване за установено по отношение на ответника, че ищецът не дължи изпълнение по изп. дело № 3126/2012г. по описа на ЧСИ Станимира Николова, рег. №805, с район на действие БОС, образувано на 13.11.2012г., като погасени по давност на следните суми: 1. По изпълнителен лист от 06.10.2010г. и Заповед за изпълнение №1966 от 14.09.2010г. по ЧГД №2506/2010г. по описа на PC-Ямбол: 1609.96 лева- главница, 47.77 лева- мораторна лихва за забава за периода от 15.10.2009г. до 14.06.2010г.,ведно със законната лихва върху главницата считано от 26.08.2010г. до окончателното изплащане на вземането, както и сумата от 157.20 лева /от които 57.20 лева държавна такса и 100.00 леваюрисконсултско възнаграждение; 2. По Изпълнителен лист от 25.11.2010г. и Заповед за изпълнение №2353 от 26.10.2010г. по ЧГД №3000/2010г. по описа на PC- Ямбол: 963.77 лева- парично вземане, 89.94 лева- договорна лихва от 21.08.2009г. до 22.03.2010г., 8.96 лева- лихва обезщетение за забава от 21.08.2009г. до 22.03.2010г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението- 21.10.2010г. до датата на окончателното изплащане, както и направените съдебни разноски в размер на 125.00 лева, от които 25.00 лева държавна такса и 100.00 лева- адвокатско възнаграждение.

В исковата молба ищцата е поддържала, че изпълнително дело № 3126/2012г. по описа на ЧСИ Станимира Николова с район на действие БОС, рег. № 805, е било образувано на 13.11.2012г. по молба на „Ти Би Ай Кредит“ ЕАД въз основа на изпълнителен лист от 06.10.2010г. и заповед за изпълнение №1966 от 14.09.2010г., издадена по ЧГД № 2506/2010г. по описа на РС- Ямбол и изпълнителен лист от 25.11.2010г. и заповед за изпълнение №2353 от 26.10.2010г. по ЧГД №3000/2010г. по описа на PC- Ямбол, за посочените в исковата молба суми. Излага, че от датата на образуване на изпълнителното дело- 13.11.2012г. до 09.06.2015г.- датата, на която ответното дружество е подало молба да бъде конституирано като нов взискател по изпълнителното дело, не са били извършвани валидни изпълнителни действия по събиране на вземанията, като такива не са били поискани от взискателя, поради което е налице хипотезата на чл. 433, ал.1, т.8 от ГПК и изпълнителния процес е бил прекратен по силата на закона на 13.11.2014г. с изтичането на двугодишния преклузивен процесуален срок от последното валидно действие по 3 принудителното изпълнение, макар и да липсва нарочно постановление на съдебния изпълнител за прекратяването на изпълнителното дело. Според ищцата, тъй като изпълнителното производство е прекратено по силата на закона на 13.11.2014г., т.е. преди приемане на ТР №2 от 26.06.2015г. на ОСГТК на ВКС, в случая следва да бъде приложено тълкуването, дадено в ППВС №3/18.11.1980г., а именно, че погасителната давност не е текла докато е траел изпълнителния процес /до 13.11.2014г./, като новата погасителна давност за вземането е започнала да тече от датата на прекратяване на изпълнителното производствоот 13.11.2014г. Същата е петгодишна, тъй като се касае за съдебно установено вземане и е изтекла на 13.11.2019г., поради което и ищцата не дължи сумите, за които е било образувано изпълнителното дело.

С подадения в срока по чл.131 отговор на исковата молба ответникът е оспорил предявения иск като неоснователен с искане за отхвърлянето му. Поддържал е, че по изпълнителен лист от 06.10.2010г., издаден по ЧГД № 2506/2010г. по описа на ЯРС са постъпвали регулярно суми, като в периода от 01.04.2014г. до 03.08.2021г. са извършени 50 плащания на обща стойност 1225.80 лева и с постъпването на сумите по изпълнителното дело давността е прекъсвана. Относно вземанията по изпълнителен лист от 25.11.2010 г., издаден по ЧГД № 3000/2010г. по описа на PC– Ямбол ответникът е твърдял, че вземането към взискателя е изцяло погасено чрез регулярни плащания, извършвани както по изпълнителното дело, така и директно към кредитора, поради което искът и в тази му част е изцяло неоснователен. Последната вноска е била преведена доброволно от П. Т. на 22.04.2021 г. Направени са 37 плащания на обща стойност 1130.93 лв. за периода от 01.04.2013г. до 22.04.2021г.

В хода на първоинстанционното производство поради частичен отказ от иска на основание чл.233 от ГПК, съдът е прекратил производството по делото в частта на претенцията за недължимост на сумите по изпълнителен лист от 25.11.2010г., издаден въз основа на Заповед за изпълнение № 2353 от 26.10.2010г. по ЧГД № 3000/2010г. по описа на ЯРС.

След частичното прекратяване на производството по делото след направен отказ от иска, предмет на иска по чл.439 от ГПК е признаване на недължимост от ищеца на ответника на сумите по изпълнителен лист от 06.10.2010г. и Заповед за изпълнение №1966 от 14.09.2010г. по ЧГД №2506/2010г. по описа на PC-Ямбол: 1609.96 лева- главница, 47.77 лева- мораторна лихва за забава за периода от 15.10.2009г. до 14.06.2010г.,ведно със законната лихва върху главницата считано от 26.08.2010г. до окончателното изплащане на вземането, както и сумата от 157.20 лева, представляваща разноски по делото, които суми са предмет на принудително изпълнение по изп.д. № 3126/2012г. по описа на ЧСИ С.Н. с район на действие съдебния район на БОС.

Фактическата обстановка по делото не е спорна между страните, същата правилно е разкрита от районния съд и е непроменена пред настоящата инстанция.

Установено е, че по подадено заявление по чл.410 от ГПК от „Ти Би Ай Кредит“ 4

ЕАД по образуваното пред ЯРС ЧГД № 2506/2010г., съдът е издал против П. Т. Т. Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК № 1966 от 14.09.2010г., която е влязла в законна сила. Въз основа на нея в полза на кредитора е бил издаден изпълнителен лист от 06.10.2010г. за следните суми: главница в размер на 1 609.96 лв. ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 26.08.2010г. до окончателното изплащане на вземането, мораторна лихва за забава за периода от 15.10.2009г. до 14.06.2010г. в размер на 47.77 лв., разноски в заповедното производство в размер на 157.20 лв.