Решение № 3778 от 22.07.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 3778 гр. Пловдив, 22.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, III ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и девети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Свилена Ст. Давчева при участието на секретаря Величка Хр. Грабчева като разгледа докладваното от Свилена Ст. Давчева Гражданско дело № 20255330112836 по описа за 2025 година

Съдът е сезиран с искова молба от А. П. Б., ЕГН **********, с която е предявена установителна претенция против „Лендиво“ ООД, ЕИК 203811241, за признаване на установено между страните, че сключения между тях Договор за потребителски кредит № ** от ** г., е недействителен на основание чл. 22, вр. чл. 10 и чл.11, ал.1, т.10 ЗПК В исковата молба се излагат съображения, че на ** г. ищецът сключил с ответника договор за потребителски кредит, предоставен от разстояние № ** от ** г., по силата на който му била представена сумата в размер на 200 лева, но не е получил договора на траен носител. На ищеца било изпратено напомнително писма, с което от него се претендирала сума в общ размер от 472.80 лева, от които 200 лева главница, 6 лева – лихва, 196.80 лева – наказателна лихва, както и неустойка в размер на 70 лева. Тъй като на ищеца не бил предоставен договора на траен носител, то се твърди, че процесният договор за кредит, сключен между страните е недействителен, тъй като нарушава разпоредбата на чл. 10, ал.1 ЗПК.. Твърди се и че договорът е недействителен, поради неправилно посочване в него на реалния размер на ГПР.

Предвид изложеното се иска уважаване на исковата претенция.

Претендира разноски.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на искова молба от ответника „Лендиво“ ООД, с който се изразява становище за допустимост, но неоснователност на предявената искова претенция. Не се оспорва сключване 1 между страните на процесния договор. Твърди се обаче, че при сключването му са спазени всички изисквания на ЗПК и ЗПФУР. Сключването на договора било по волята на ищеца, попълнил е искането за сключване на договор за кредит, получил е подробна информация за кредитния продукт и е имал възможност в рамките на 14 дни от сключването да се откаже от него.

Поради изложеното се претендира исковата претенция да бъде отхвърлена.

След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на страните, съдът счита за установено от фактическа страна следното:

С Определение № 4172 от 31.03.2026 год. съдът е отделил като безспорно и ненуждаещо се от доказване, че между страните е сключен Договор за потребителски кредит № ** от ** г.

Видно от приложения по делото Договор за потребителски кредит № ** от ** год. /л.56-59/ на ищеца е предоставена заемната сума от 200 лева, при фиксиран лихвен процент в размер на 36 % , при годишен процент на разходите 42.58 %, платима за 30 дни, като общата сума, подлежаща на връщане е 200 лева. Видно от клаузата на чл. 1.1 и чл.17 от Договора между страните е постигната договореност задължението по договора да бъде обезпечено с поне едно от следните обезпечения: безусловна банкова гаранция или поръчител, отговарящ на изискванията на Общите условия към договора, при неизпълнението на което от ищеца, съобразно клаузата на чл. 27 от Договора се дължи неустойка в размер на 0.9% от усвоената по кредита сума всеки ден, през който не е предоставено обезпечение.

По правните аспекти на спора:

Съобразно изложеното от фактическа страна, то не е налице съмнение, че между "Лендиво" ООД като заемодател и ищеца, като заемател, е възникнало правоотношение по повод предоставянето на паричен заем в размер от 200 лева. Заемодателят е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът е бил физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. той е имал качеството на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК, а ответника – на кредитор, съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Въпреки срокът за издължаване – 30 дни, съдът счита, че сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон ЗПК. Съобразно чл. 4, ал. 1, т. 6 ЗПК, разпоредбите на закона не се прилагат при договори за кредит със срок за погасяване на задължението до три месеца и при които се дължат незначителни разходи. Съдът счита, че в настоящия случай разходите по договора не са незначителни за потребителя, особено съпоставено с ниския размер на усвоената по договора сума. Предвид изложеното, при обсъждане на твърденията на ищеца за недействителност на договора за кредит, съответно приложение намират нормите на ЗПК.

2

С исковата молба е изразено твърдение за недействителност на процесния договор, поради невръчване на препис от него на ищцовата страна на траен носител, на основание чл. 22, вр. чл. 10, ал.1 ЗПК. Съдът намира, че не е налице нарушаване на разпоредбата на чл. 10, ал.1 ЗПК по следните съображения. Не се спори между страните, че съществуващият между тях процесен договор № ** от ** г. е сключен от разстояние при спазване правилата на ЗПФУР. Видно от представения по делото договор, чието съдържание и авторство не е оспорено от ищеца, екземпляр от договора и приложенията към него са му предоставени в електронна форма в създадения от него профил в уебсайта на кредитора. Предвид изложеното, съдът намира изискването на чл. 10, ал.1 ЗПК за спазено.

Съдът намира обаче, твърдението за недействителност на договора, поради непосочване в него на действителния размер на ГПР за основателно.

Съгласно чл. 27 от договора, при непредоставяне от страна на потребителя в срок обезпечение в полза на кредитора, към дължимите суми се начислява и неустойка в размер на 0.9% от от усвоената по кредита сума всеки ден, през който не е предоставено обезпечение – разсрочено, заедно с погасителната вноска по договора. Разпоредбата на чл. 17 от договора, възлага в тежест за заемателя да осигури едно измежду следните обезпечения: поръчител или банкова гаранция. Поръчителите следва да отговарят на установените в Общите условия към договора изисквания.

При неизпълнение в срок на горепосоченото задължение, съобразно чл.

27 от Договора, длъжникът следва да заплати на кредитора неустойка Прочитът на съдържанието на клаузите на чл. 17 и чл. 27 от договора и съпоставянето им с естеството на сключения договор за паричен заем, налага разбирането, че по своето същество „неустойката" представлява скрито възнаграждение за кредитора, което обаче не е включено при формирането на ГПР, като стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Тези изводи на съда са красноречиво илюстрирани от факта, че самият кредитор, в погасителния план към договора изначално добавя вземането за „неустойка при липса на обезпечение” към всяка анюитетна вноска. В тази връзка, явно е кредиторовото очакване, че длъжникът не би могъл да покрие изискването за осигуряване на обезпечение. Именно предвид гореизложеното, то съдът счита, че вземането за неустойка, на практика представлява скрито възнаграждение за кредитора и като такова е следвало да бъде включено в годишния процент на разходите. Впрочем, невключването на вземането за неустойка към разходите по договора следва да се окачестви като нелоялна и по –специално заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО ( директивата адресира нелоялните търговски практики ), тъй като заблуждава или е възможно да заблуди средния потребител по отношение на цената на договора и го подтиква или е възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел.

Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи 3

(лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съобразно §1, т. 1 от ДР на ЗПК, "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и поспециално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси”. Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай в договора е посочено, че ГПР е 42.58 %, но от съдържанието му не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Нещо повече както вече бе коментирано, предвид предпоставките, при които става изискуема разписаната в чл. 27 от Договора „неустойка”, то тя е с характер на възнаграждение и следва да бъде включена изначално при формирането на ГПР. Така, ГПР неминуемо би надхвърлил законоустановения максимум.

Посочването на по-нисък от действителния ГПР и неясната методика на формирането му, представлява невярна информация относно общите разходи по кредита, което следва да се окачестви като нелоялна и по – специално заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО, тъй като заблуждава или е възможно да заблуди средния потребител по отношение на цената на договора и го подтиква или е възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел. Това от своя страна означава, че клаузата относно общия размер на сумата, която следва да плати потребителят, е неравноправна по смисъла на чл. 3, § 1 и чл. 4, § 1 от Директива 93/13/ЕО и влече недействителност на договора в неговата цялост. От своя страна, установеното нарушение на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК / доколкото разхода за неустойка е следвало да бъде включен в ГПР по кредита и съответно действителния ГПР е различен от този, посочен в договора/ представлява и основание за недействителност на договора на основание чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.

Предвид гореизложеното, съдът намира предявения иск за основателен.

По отношение на разноските:

Съобразно изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, то се поражда право на разноски в полза на ищеца. Последният е сторил такива в в размер от 50 лева или 25.56 евро.

Следва да бъде определено и възнаграждение за процесуално представителство от един адвокат на основание чл. 38 ЗАдв., на 4 пълномощника на ищеца – адв. Р..

По отношение на размера на хонорара, който следва да се определи в полза на адв. Р., съдът счита следното: Съобразно изричните разяснения, дадени в Решение на СЕС от 23.11.2017г. по съединени дела C‑427/16 и C‑428/16 /постановено по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд/, установените размери на минималните адвокатски възнаграждения в Наредбата и необходимостта от присъждане на разноски за всеки един от предявените искове, не са обвързващи за съда. Посочено е, че освен до икономически необоснован и несправедлив резултат, директното прилагане на Наредбата във всички случаи води до ограничаване конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, § 1 ДФЕС. Посочените постановки са доразвити с постановеното Решение по дело C‑ 438/ 22 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Софийски районен съд. Съобразно т. 1 от постановеното решение чл. 101, § 1 ДФЕС вр. член 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. В т. 3 от цитираното решение на СЕС е посочено и че член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.