Решение № 260334 от 23.04.2021, Окръжен съд - Бургас

Личните данни в текста са заличени.

Р Е Ш Е Н И Е

№ III – 35 23.04.2021г. град Бургас

В ИМЕТО

НА НАРОДА

БУРГАСКИЯТ ОКРЪЖЕН

СЪД, трети въззивен граждански състав

На втори март през две хиляди и двадесет и първа година

В закрито заседание в следния състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСЕН ПАРАШКЕВОВ

ЧЛЕНОВЕ:

1. ЙОРДАНКА МАЙСКА

2. РАДОСТИНА

ПЕТКОВА

Секретар Жанета Граматикова като разгледа докладваното от съдия Р.Петкова въззивно гражданско дело номер 252 по описа за 2021 година, за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Образувано е пред настоящата съдебна инстанция по повод въззивна жалба на ищеца „ГОЛДЪН ПИК” ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление в гр. Свети Влас, местност „Ю.”, комплекс „Голдън Ай Резиденс”, вх. Б, ет. партер, ап. 4, подадена чрез упълномощения му процесуален представител адв. Жанета Иванова против решение № 260088 от 17.12.2020 г., постановено по гр. дело № 11/2020 г. по описа на РС- Айтос, в частта, с която първоинстанционният съд е отхвърлил предявените срещу ответника Т.И.П., родена на

***г., гражданин на

Руската Федерация, с постоянен адрес: гр. С. В., м. „Ю.“, вх. *, ет. *, ап.

**, код по БУЛСТАТ: ********* искове по чл. 422 от ГПК вр. чл. 79, ал. 1 и чл. 92 от ЗЗД вр. чл. 2 от ЗУЕС за установяване дължимостта на сумата от 688.44 евро, представляваща половината от неплатени такси за управление и поддръжка за 2019г. и

2020г., дължими съгласно т.2.1 от договор за управление и поддръжка на общите части в жилищен комплекс от затворен тип „З.О.Р.” от 11.06.2013г. с нотариална заверка на подписите с рег. № 6270 от 11.06.2013г. по описа на нотариус Стоян Ангелов и сумата от 206.04 евро

– неустойки по т. 8.1 от същия договор в размер на 30 % върху дължимата главница от 688.44 евро, за които вземания ищецът се снабдил със заповед № 173 от 04.04.2019г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК, издадена по ч.гр.д. № 367/2019г. по описа на РС-

Несебър, както и в частта, с която ищецът е осъден да заплати на ответницата направените по делото разноски по отхвърлените искове в размер на 500 лв.- платено адвокатско възнаграждение и 25 лв. за платен депозит за преводач.

В жалбата се изразява недоволство от решението в обжалваната му отхвърляща исковете по чл.

422 от ГПК част, като се излагат подробни съображения, че същото е постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и материалния закон. Иска се отмяна на решението в тази част и постановяване на ново, с което тези искови претенции да бъдат уважени изцяло. Навеждат се съображения, че неправилно районният съд е тълкувал клаузите на чл. 7.1 и на чл. 7.2 от сключения между страните договор за управление и поддръжка от 11.06.2013г. по смисъла на чл. 2 от ЗУЕС, като в противоречие с уговореното в тях и подменяйки волята на страните по тях е приел, че договорното правоотношение е прекратено едностранно с писмено предизвестие от ответницата. Сочи, че ответницата не е била изправна страна по договора, тъй като не е платила дължимите към 01.04.2018г. такси по договора, поради което не е имала правото едностранно да го прекрати поради неизпълнение, още повече, че изявлението й е изпратено след изтичане на предвидения срок по чл. 7.2 от договора. Изразява несъгласие с изводите на съда, че договорът се считал за прекратен поради проведено на 16.07.2018г. общо събрание на етажната собственост, което е взело решение поддръжката и управлението на затворения комплекс да се осъществява от етажната собственост, по съображения, че договорът е сключен индивидуално с ответницата при избран режим по чл. 2 от ЗУЕС. Сочи, че ищецът няма вина за частичната невъзможност на ищеца за изпълнение на задълженията си по договора, като при отчитането й счита, че съдът не е съобразил доказателствата по делото за извършените в комплекса дейности, въпреки възпрепятстването му от ответницата в качеството й на управител на ЕС.

Освен това доколкото възникналото между страните облигационно правоотношение представлява договор за изработка, а ответницата не имала претенции за неизпълнение, респ. не се е възползвала от възможностите по чл. 265 от ЗЗД, ищецът счита, че последната следва да му заплати уговореното възнаграждение Претендира присъждане на направените пред първата и въззивната инстанция разноски. В съдебно заседание въззивникът, чрез упълномощения си процесуален представител поддържа жалбата си моли съдът да я уважи, като отмени решението в обжалваната част. Моли за присъждане на разноските по делото.

Направено е възражение по чл. 78, ал. 5 от ГПК.

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК въззиваемата –ответница Т.И.П., чрез упълномощения си процесуален представител адв. Ивайло Мадамжиев е депозирала писмен отговор, в който счита за неоснователни оплакванията във въззивната жалба, както и изложените в тази връзка аргументи на въззивното дружество. Моли съдът да потвърди решението на първата инстанция в обжалваната част, като в случай, че въззивната жалба бъде уважение заявява, че поддържа всички свои възражения, в т.ч. и по направени по насрещните искове, които подробно излага в писмения си отговор по жалбата.

Сочи, че след постановяване на първоинстанционното решение е налице новоузнато от нея обстоятелство, а именно отправено от съсобственика й надлежно уведомление до ищеца за прекратяване на процесния договор за поддръжка поради изтичане на срока, което представя. Тъй като същото е написано на руски език, въззиваемата моли да й бъде предоставена възможност да представи негов превод на български език. По подробно изложените в писмения отговор съображения моли за потвърждаване на първоинстанционното решение в обжалваната му част и присъждане в тежест на въззивника на направените във въззивното производство разноски. В съдебно заседание въззиваемата, чрез упълномощения си адвокатски представител поддържа писмения си отговор и моли за потвърждаване на решението в обжалваната му част. Претендира присъждане на разноските по делото.

Бургаският окръжен съд, като съобрази доводите на страните и събраните писмени и гласни доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, по вътрешно убеждение, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Първоинстанционното производство е образувано по предявени от ищеца „Голдън Пик” ЕООД обективно съединени искове по чл. 422 от ГПК вр. чл. 79, ал. 1 от ЗЗД вр. чл. 2 от ЗУЕС и чл. 92 ЗЗД за приемане за установено по отношение на ответницата Т.И.П., че същата дължи на ищеца сумата от 688.44 евро, представляваща ½ част от неплатена такса за управление и поддръжка за 2019г. и 2020г., дължима съгласно т.2.1 от договор за управление и поддръжка на общите части в жилищен комплекс от затворен тип „З.О.Р.” от 11.06.2013г. с нотариална заверка на подписите с рег. № 6270 от 11.06.2013г. по описа на нотариус Стоян Ангелов, сумата от 206.04 евро – неустойка в размер на 30% върху дължимата главница по т. 8.1 от договора, за които вземания ищецът се снабдил със заповед № 173 от 04.04.2019г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК, издадена по ч.гр.д. № 367/2019г. по описа на РС-

Несебър. В срока по чл. 131 от ГПК ответницата Т. И.П. е предявила срещу „Голдън Пик” ЕООД насрещни искове по чл. 211 от ГПК, които съдът е приел за съвместно разглеждане, от които първият иск за прогласяване за нищожен на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД на процесния договор за управление и поддръжка на общите части в жилищен комплекс от затворен тип „З.О.Р.” от 11.06.2013г. с нотариална заверка на подписите на страните поради противоречие с императивни норми, изразяващи се нарушения на чл. 2 вр. с т. 3 от параграф 3 от ЗУЕС и иск за унищожаване на договора на основание по чл. 32, ал. 1 от ЗЗД - грешка в предмета на договаряне.

С постановеното в първата инстанция съдебно решение, районният съд е отхвърлил искове на страните, като предмет на обжалване е само решението, в частта, с която са отхвърлени първоначалните искове по 422 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 2 от ЗУЕС и чл. 92 от

ЗЗД.

При извършена на основание чл. 269 от ГПК служебна проверка на първоинстанционното решение в обжалваната му част, въззивният съд не установи съществуването на основания за нищожност или недопустимост на същото, поради което намира, че то е валидно и допустимо. По съществото на спора, с оглед изложените в жалбата оплаквания съдът намира следното:

По делото е безспорно установено от районният съд, че по силата на нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот от 11.06.2013г. ответницата валидно е придобила правото на собственост върху ½ ид.ч. от недвижим имот, представляващ самостоятелен обект с идентификатор ***, със застроена площ от 48,24 кв. м., ведно с 9,13 кв. м. идеални части, находящ се в гр. С. В., местност „Ю.”, вх. *, ет. *, ап. ** – в комплекс „З.О.Р.”. Видно от съдържанието на документа за собственост, другата половина от имота е придобита в съсобственост с трето лице - С.Н.. Установено е също така, че на същата дата -11.06.2013г. ответницата и съсобственика си Н. са сключили с ищеца „Голдън Пик” ЕООД договор за управление и поддръжка на общите части в жилищния комплекс, в който се намира процесния имот, изготвен в писмена форма с нотариална заверка на подписите на страните по него. Изследвайки статута на ваканционния комплекс, в който се намира имота - „З.О.Р.”, районният съд правилно в съответствие с данните по делото е стигнал до заключението, че същият представлява комплекс от „затворен тип“ по смисъла на пар. 1, т.

3 от ЗУЕС, поради което е счел, че договора за поддръжка и управление от 11.06.2013г. е сключен в изискуемата от закона форма – чл. 2 от ЗУЕС, не страда от пороци, водещи до неговата нищожност или унищожаемост, поради което валидно е обвързал страните по него.

Настоящата съдебна инстанция изцяло споделя горните изводи на първоинстанционния съд, като след самостоятелна преценка на ангажираните по делото доказателства счита, че отделни сградите с оглед техните характеристики и обстоятелството, че са разположени в един общ поземлен имот, в който са построени и обслужващи всички собственици допълнителни обекти, с контролиран достъп за външни лица, следва, че процесния комплекс е такъв от „затворен тип“ по смисъла на пар. 1, т. 3 от ДР на ЗУЕС. С оглед наведените съображения за неравноправност на отделни клаузи по договорното правоотношение между страните районният съд правилно е приел, че ответницата няма качеството „потребител“ по смисъла на ЗЗП като страна по процесния договор, сключен по реда на чл. 2 от ЗУЕС. Този извод се също се споделя от въззивния съд, поради обстоятелството, че по формираната практика на Съда на Европейския съюз относно понятието „потребител“ във връзка с преюдициални запитвания по приложението чл. 2, б. "б" от Директива 93/13 като „потребител“ се дефинира всяко физическо лице, което в качеството си на страна по договорите, предмет на директивата, участва поради интереси, които са извън рамките на неговата търговска или професионална дейност. При пренасяне на правилата на директивата в националното ни законодателство, е даденото сходно определение на същото понятие в пар. 13, т. 1 от ДР на ЗЗП.

Според него, потребител е всяко физическо лице, което придобива стоки и ползва услуги, които не са предназначени за извършване на търговска или професионална дейност, и всяко физическо лице, което като страна по договор по този закон действа извън рамките на своята търговска или професионална дейност. В случая договорът за управление и поддръжка на комплекс от затворен тип, сключен по реда на чл. 2 от ЗУЕС, какъвто е процесният, касае особена хипотеза, която не попада в приложното поле на ЗЗП и не придава качеството на „потребител“ по смисъла на пар.

13, т. 1 ДР на ЗПП на лицата, задължени да заплащат разходите за управление и поддържане на общите части на сградата в режим на етажна собственост / в т. см. решение № 128/18.07.2018 г. по т. д. № 601/2018 г. на ВКС, ТК, първо отделение/. Затова не следва да се обсъждат съображенията на ответницата за неравноправност на отделни клаузи по сключения с ищеца процесен договор, още повече, че такива доводи не са наведени в писмения отговор по чл. 131 от ГПК, а в насрещния иск, който не е предмет на разглеждане пред настоящата инстанция.