Решение № 27 от 28.02.2024, Районен съд - Раднево

РЕШЕНИЕ

№ 27 гр. Раднево, 28.02.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – РАДНЕВО в публично заседание на петнадесети февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Асен Цветанов при участието на секретаря Росица Д. Динева като разгледа докладваното от Асен Цветанов Гражданско дело № 20235520100751 по описа за 2023 година

Производството е за развод по исков ред с правно основание чл. 49, ал. 1 СК, съединен с небрачни искове по чл. 53 СК и чл. 56 СК.

Производството е образувано по искова молба на С. Н. С., действащ чрез адв. М. З., срещу Д. Р. С., с която се предявява иск за развод по чл. 49, ал.

1 СК. Ищецът твърди, че с ответника са сключили граждански брак на 04.11.2022 г., първи за двама им, като от брака си нямат родени деца. Твърди, че след сключване на брака заживели в негово наследствено жилище и той осигурявал финансово семейството. Твърди, че поради несходство в характерите им постепенно охладнели отношенията им, дистанцирали се и двамата напуснали семейното жилище. Твърди, че били във фактическа раздяла от 2 месеца, прекъснали контактите, липсвало уважение между тях, привързаност и разбирателство, имало отчуждение, което не можело да бъде поправено. Поради това иска от съда да постанови решение, с което да прекрати брака им, без произнасяне по въпроса за вината, без произнасяне по въпроса за семейното жилище.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор от ответницата Д. Р. С., действаща чрез адв. Н. от АК-Сливен, в който взема становище за допустимост на иска за развод и за неговата основателност относно допускане на развода, но не и по въпроса за вината. Твърди, че действително с ищеца са 1 сключили граждански брак на посочената в исковата молба дата и нямат родени от брака деца, както и че бракът им бил дълбоко и непоправимо разстроен. Твърди, че ищецът по време на брака им е създал нова връзка и тя е довела до тяхното отчуждение и раздяла. Твърди, че направила много опити да заздрави брачната им връзка, но те били неуспешни и поради това на 04.11.2022 г. напуснала семейното им жилище. Твърди, че тя също е работила и осигурявала издръжката на семейството. Твърди, че исковата молба в частта за развода е основателна, като съдът допусне развода с произнасяне по въпроса за вината и постанови ищецът да е виновен за разтрогването на брака, без съдът да се произнася по въпроса за семейното жилище, както и да се върне предбрачното й фамилно име Ж.. Претендира разноски.

Съдът, като прецени събраните доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, с оглед направените доводи и възражения, достигна до следните фактически и правни изводи:

С протоколно определение от 15.02.2024 г. е обявен за окончателен проектът на доклад по делото, обективиран в определението по чл. 140 ГПК от 22.01.2024 г., с който на основание чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4 ГПК съдът е обявил за безспорни и ненуждаещи се от доказване обстоятелствата, че страните са сключили граждански брак на 04.11.2022 г., първи за двама им, като от брака си нямат родени деца; от 04.11.2023 г. съпрузите са в трайна фактическа раздяла.

При така отделените като безспорни обстоятелства на основание чл.

146, ал. 1, т. 5 ГПК страните следва да установят наличието на твърдените от тях обстоятелства, обосноваващи наличието на сериозно и непоколебимо разстройство на брака, да посочат всички основания за дълбокото и непоправимо разстройство на брака, както и да докажат конкретно твърдените от тях факти в тази връзка.

От приетото по делото удостоверение за сключен граждански брак, издадено на 04.11.2022 г. от община Раднево /л.3/ е видно, че страните са съпрузи и са сключили граждански брак в гр. Раднево на 04.11.2022 г., за което е съставен акт за сключен граждански брак № 0052 от 04.11.2022 г. на длъжностното лице по гражданското състояние при община Раднево. От брака си страните нямат родени деца, което не налага разглеждане на въпроси във връзка с родени от брака ненавършили пълнолетие деца.

2

Относно дълбокото и непоправимо разстройство на брака:

Съгласно чл. 49, ал. 1 СК всеки от съпрузите може да иска развод, когато бракът е дълбоко и непоправимо разстроен.

Съобразно задължителната съдебна практика, съдържаща се в разрешенията, дадени в ППВС № 10 от 1971 г., дълбокото и непоправимо разстройство на брака е налице, когато запазването му не би създало нормални условия за живот на съпрузите. Дълбоко е това разстройство, при което между съпрузите липсва взаимност, уважение, доверие и другарски отношения, като в тези случаи брачната връзка съществува само формално и в нея няма такова съдържание, каквото изискват законът и моралът.

Непоправимо е разстройството, което не може да се преодолее и да се възстановят нормалните отношения между съпрузите, като една от причините, която може да доведе до разстройството на брака е продължителната фактическа раздяла на съпрузите. Тази раздяла не трябва да се счита за абсолютно основание за прекратяване на брака, но при наличието й съдът е длъжен да изследва с оглед на доказателствата по делото дали тя е причина или само проява на дълбокото и непоправимо разстройство на брака, т.е. дали това разстройство може да бъде преодоляно, за да се възстановят нормални съпружески отношения на доверие, уважение, взаимна грижа и разбирателство (в този смисъл решение № 306 от 06.10.2011 г. на ВКС по гр.д. № 1365/2010 г., ІІІ г.о., постановено по реда на чл. 290 ГПК).

Съгласно чл. 14 и чл. 15 СК отношенията между съпрузите се изграждат на основата на взаимно уважение, общи грижи за семейството и разбирателство, като съпрузите живеят съвместно, освен ако важни причини налагат да живеят разделно. Установява се в случая, че съпрузите не живеят заедно от 04.11.2023 г., от който момент са във фактическа раздяла /безспорно и ненуждаещо се от доказване обстоятелство/. Страните нямат спор относно обстоятелството, че отношенията между съпрузите са се развили в степен без възможност за стабилизиране на брака и той следва да бъде прекратен поради настъпилото вече дълбоко и непоправимо разстройство. Отчуждеността между съпрузите и липсата на желание за възстановяване на взаимоотношенията от тяхна страна е довела до техните отношения в степен на невъзможност да се възстановят нормални съпружески отношения на доверие, уважение, взаимна грижа и 3 разбирателство. Няма и каквито да било данни да е възможно възвръщане на сплотеността и общото живеене в едно семейство.

Поради това съдът намира, че се установява наличие на дълбоко и непоправимо разстройство на брака между съпрузите и следва да се допусне прекратяване на брака им чрез развод, тъй като е налице трайна фактическа раздяла без възможност за стабилизиране на брачната връзка.

Съгласно чл. 49, ал. 3 СК съдът се произнася по вината за разстройството на брака, ако някой от съпрузите е поискал това . Изрично в отговора на исковата молба и в проведеното на 15.02.2024 г. открито съдебно заседание е заявено, че се иска обявяване на брачната вина на ищеца, което всъщност обстоятелство доведе и до невъзможност за постигане на споразумение по въпросите по чл. 51 СК, по които в действителност страните нямаха спор и имат сходни виждания. А въпросът за вината е поставен за разглеждане с оглед искането на ответницата за поемане на разноските й от страна на ищеца, което е възможно единствено при разглеждане на въпроса за вината по реда на чл. 49, ал. 3 СК, с оглед обстоятелството, че по реда на чл.

51 СК чрез споразумение този въпрос не постигна двустранно съвпадащо съгласие.

За правната същност на заявено насрещно искане за произнасяне по въпроса за вината се приема, че подаденият отговор на исковата молба с изразено становище от съпруга – ответник, че също желае прекратяване на брака “но по изключителна вина “на другия съпруг”, не представлява отделен установителен иск и тъй като законодателят не е определил каква е формата на искането по чл. 49, ал. 3 СК за произнасяне по въпроса за вината, то е възможно то да бъде направено както в исковата молба, така и с отговора на исковата молба или устно от съда, без да съставлява “насрещен иск” по смисъла на чл. 211 ГПК.

За установяване на брачната вина са събрани единствено гласни доказателства, чрез разпит на свидетели. От показанията на св. К. С., Р.П. и Д.Ж. се установява, че ищецът е установил избрачна връзка с жена на име Д., около средата на 2023 г., от който момент е започнал срив в отношенията между съпрузите. Установява се от техните показания, че съпрузите са се опитали да оправят отношенията си, ищецът е искал време да се отърси от чувствата и мислите си, но това не е дало резултат, в следствие на което 4 ищецът бил изгонил ответницата от дома им в гр. Раднево, в който живели последно и бил тяхното семейното жилище, което станало около полунощ на една вечер и тя отишла при сестра си св. Р.П.. От него момент страните не живеят заедно. Тоест установява се безпротиворечиво от свидетелските показания, че страните са правили опит да заздравят отношенията си, но това не е дало нужния резултат, като чувствата на ищеца към друга жена са прекъснали брачните им отношения и са ги отчуждили един от друг. Съдът даде вяра на свидетелските показания, тъй като няма никакви противоречия между тях, а са единни и последователни, изнасят идентични и точни факти.

По принцип е логично от морална гледна точка, с оглед посочените в чл. 14 и чл. 15 СК изисквания за нормална брачна връзка, изневярата да е причина за дълбоко и непоправимо разстройство на брака, тоест изневерилият съпруг да има вина за това брачно разстройство. В такъв смисъл е и съдебната практика – Решение № 173 от 15.07.2013 г. по гр.д. № 1131/2012 г. на ВКС, 3 ГО, в което е посочено, че „Окончателното настъпване на фактическа раздяла през 2007г е обусловено от брачното провинение на ищцата, понастоящем касатор, а именно поддържаната от нея извънбрачна връзка, което безусловно ангажира брачната й вина.“. Тоест ако се установи, че един от съпрузите е установил извънбрачна връзка, която единствено е довела до фактическа раздяла, довела до дълбоко и непоправимо разстройство на брака, то този съпруг носи единствено вина. В случая по делото не се установява ответницата да е имала каквато и да било вина за фактическата раздяла, съответно за дълбокото и непоправимо разстройство на брака, а се установи, че тя е полагала усилия да заздрави брачната връзка въпреки известната й „намеса на трети човек в отношенията им“, тоест установените отношения на ищеца с друга жена. Въпреки положените усилия ищецът е дал превес на чувствата си към другата жена, тоест е пренебрегнал брачната връзка с ответницата, поради което носи вина за дълбокото и непоправимо разстройство на брака. Това негово поведение в семейна връзка противоречи на принципите, залегнали в СК, поради което ищецът проявява изключителна вина за разстройването на брачната връзка.

Няма каквито и да било доказателства по делото вина за разстройството на брака да има и съпругата-ответница.

Поради това ще се постанови, че вина за дълбокото и непоправимо 5 разстройство на брака има изключително ищецът.

Относно ползването на семейното жилище:

Съгласно чл. 56, ал. 1, изр. 1 СК при допускане на развода, когато семейното жилище не може да се ползва поотделно от двамата съпрузи, съдът предоставя ползването му на единия от тях, ако той е поискал това и има жилищна нужда. Съгласно §.1 от ДР на СК „семейно жилище“ по смисъла на този кодекс е жилището, което е обитавано от двамата съпрузи и техните ненавършили пълнолетие деца. Конституцията на Република България и законодателството в областта на собствеността не възпрепятстват съпрузите да притежават повече от едно жилище, в което да живеят те или техните деца.

Самата разпоредба посочва, че семейното жилище е онова, което е „обитавано“ от двамата съпрузи и техните ненавършили пълнолетие деца.

Установява се семейното жилище да е в гр. Раднево, ул. „***” № ***, в което не живее никой от съпрузите, но е собственост на ищеца . Страните не искат съдът да се произнася по този въпрос, поради което остава извън обсега на производството.

Относно фамилното име на съпругата:

Ответницата е направила искане да носи след прекратяване на брака предбрачното си фамилно име Ж..