Определение № 2998 от 12.11.2025, Апелативен съд - София

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2998 гр. София, 12.11.2025 г.

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 1-ВИ ГРАЖДАНСКИ, в закрито заседание на дванадесети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Катерина Рачева

Членове:

Владимир Вълков

Здравка Иванова като разгледа докладваното от Владимир Вълков Въззивно гражданско дело № 20251000500528 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 248 ГПК.

Предмет на разглеждане е искане на М. Г. П. за допълване на постановен по съществото на спора съдебен акт с произнасяне по искане за присъждане на разноски. Сочи се да е поискано присъждане на разноски, както с оглед достигнатия различен извод за изхода от спора, така и пред въззивната инстанция.

В отговор по молбата процесуалният представител на „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД, представляван от юрк. Н. К. я оспорва. Навежда довод, че искането за изменение в частта за разноските не е подкрепено с релевантни доказателства и правни доводи – липса на конкретни, относими към спора факти и правни основания, които да обосноват промяна в присъждането на разноските. Изразява се становище, че при неразграничено възнаграждение по двете жалби не следва да се присъжда такова. Застъпва се и теза, че размерът на присъдените разноски за адвокатско възнаграждение в първоинстанционното производство е съобразен с уважено възражение по чл.

78, ал. 5 ГПК. Досежно адвокатското възнаграждение във въззивното производство поддържа теза, че интензитетът на усилията и вложеният труд се редуцира до един правен институт – „погасителната давност“. Евентуално се поддържа теза, че адв. Д. има значителен предходен опит с такива дела, поддържайки идентични или много сходни аргументи, доводи и възражения с 1 поддържаните и в настоящото производство. При тези обстоятелства се застъпва теза, че претендираното възнаграждение за първа и въззивна инстанция не произтича от завишена фактическа и правна сложност на спора.

Оспорва и приложението на Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения, позовавайки се на противорецието й с общностното право.

Законът предписва особен ред за разпределяне отговорността за разноски, съпътстваща разрешения в производството правен спор. В тази насока съдът дължи единствено да определи вземането по основание и размер за разлика от материално правния спор, по който следва и изрично да отрече предявено, но непризнато право. Тази специфика на въпроса обосновава ревизия на първоинстанционния акт в частта за разноски с решение само при редуциране на утвърдено с него вземане. Отсъствието на нарочен диспозитив определя като приложима процедурата по чл. 248 ГПК и когато неин предмет е отговорността за разноски в първоинстанционното производство.

Съдът констатира, че с Решение рег. № 1060/08.08.2025 г. по настоящото дело частично е отменено първоинстанционното решение без да е преразгледана разпределената от пръвноинстанционния съд отговорност за разноски. Разрешавайки спора по същество въззивният съд е овластен, но и задължен да съобрази размера на разноските с непосредствено възприетия от него изход. Извън очертания обхват остава утвърденото от първоинстанционния съд основание на вземането.

В случая първоинстанционният съд е определил като съответстващо на спецификата на първоинстанционното производство адвокатско възнаграждение от 10000 лв.

Тази сума е отчетена и при определяне размера на присъдените разноски.

Повдигнатият спор с насрещната въззивна жалба не касае възприетия от съда като обоснован размер на адвокатското възнаграждение. Това е пречка за преразглеждането му в настоящото производство.

Достигнатият различен извод за изхода по материалноправния спор налага да бъдат съобразени всички необходими разноски. Изключение от правилото, че провокираната от съдебното производство допълнителна вреда за ищеца подлежи на възстановяване предполага е възможно само ако ответникът не е дал повод за завеждане на делото. В този смисъл съдът дължи 2 да разпредели отговорността за разноските в исковия процес, отчитайки регламентираните правила от чл. 78 ГПК, а не разполага с дискреция да прецени дали да възлага такива. В случая се установява ищцата да е заплатила съответно за държавна такса 3254,86 лв. и за вещо лице – 800 лв. При отчитане и размера на определеното възнаграждение следващите се разноски за ищцата възлизат на 14054,86 лв. Първоинстанционният съд е присъдил 10962,79 лв., а решението в тази му част е потвърдено. Ето защо допълнително следва да бъдат възложени в тежест на ответника направени от ищцата разноски в първоинстанционното производство в размер на 3092,07 лв.

Своевременно във въззивното производство е предявено искане за присъждане и направените в това производство разноски – заплатена държавна такса и адвокатско възнаграждение. При достигнатия извод за основателност на насрещната въззивна жалба в пълен размер ответникът по нея дължи да възстанови държавната такса в пълен размер.

За разлика от публичното вземане за държавна такса размерът на разхода, обезпечаващ квалифицираната адвокатска защита в значителна степен зависи от предпочитанието на страната да ползва услугите на конкретен адвокат. При все че адвокатската защита не е задължителна пред съдебните инстанции по съществото на спора, нормата на чл. 78, ал. 1 ГПК изрично определя такъв разход като присъщ за съдебното производство предвид потенциала му да обезпечи в пълнота реализация на правото на достъп до съд. Същевременно обаче отговорността за разноски не се отклонява от принципът, че на обезвреда подлежат вредите, явяващи се пряка и непосредствена последица от укоримо поведение (чл. 51, ал. 1 ЗЗД и чл. 82 ЗЗД). В тази връзка именно нормата на чл. 78, ал. 2 ГПК държи сметка за извънсъдебното поведение на ответника, а чл. 78, ал. 5 ГПК – за необходимия размер на възнаграждението за обезпечаване на адвокатска защита.

С Решение по дело С-438/22 г. Съдът на Европейския съюз установява несъвместимост на издадената от Висшия адвокатски съвет Наредба с чл. 101 вр. чл. 4 пар. 4 ДЕС предвид порочния подход сдружение на предприятия, какъвто се явява Висшият адвокатски съвет – орган на самоуправляващата се адвокатура, да утвърди цената на адвокатския труд. При все че овластяването му следва от националния закон, констатираното противоречие с общностното 3 право лишава Наредбата от регулаторен потенциал (срв Решение С-438/22 т.

41 и т. 50-54 ). Предвид констатираното „ограничение с оглед целта“ СЕС изрично изключва възможността за преценка наличието на обуславящ този акт легитимен интерес.

Изрично е указано, че в приложение на принципа за предимство на правото на Съюза националните съдилища следва да гарантират пълно съответствие на националната правна уредба с изискванията, произтичащи от правото на Съюза. От указанията еднозначно следва и че при невъзможност за комфорно тълкуване, т.е. придаването й на смисъл, осигуряващ приложение на общностното право, националната правна уредба следва да бъде оставена без приложение (срв. т. 37 от решението).

В т. 60 от цитираното решение е разяснено, че цена на услуга, определена в споразумение или решение, прието от всички участници на пазара, не може да се счита за реална пазарна цена. Съгласуването на цените на услугите от всички участници на пазара представлява сериозно нарушение на конкуренцията по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС, е пречка именно за прилагането на реални пазарни цени. Оттук еднозначно следва и невъзможността наредбата, към която препраща чл. 38 ал. 2 ЗА, да остойности надлежно адвокатския труд.

Нормата на чл. 36 ал. 2 от Закона за адвокатурата очертава критериите за оценка на адвокатския труд. Обосновката на възнаграждението е възможна единствено при отчитане на необходимите и вложени в конкретния случай усилия от адвоката. Спецификите на случая определят естеството и обема на необходимите усилия.

Адвокатското възнаграждение не е предмет на материалноправноправия спор, поради което и по отношение на него не са приложими утвърдените правила за съдействие при изясняване на делото от фактическа и правна страна. В тази насока и страната не дължи да обосновава искането си за разноски. Заявеното искане е необходимо, но и достатъчно, за да ангажира съда да присъди следващите се разноски.

Досежно размера на утвърденото от закона вземане приложение следва да намери доказателственото правило по чл. 162 ГПК – подлежи на определяне от съда при отчитане на нормативно утвърдените и принципно защитими критерии, очертани с чл. 78 ал. 5 ГПК – фактическата и правна 4 сложност на делото.

Правната сложност на делото произтича от естеството на спора и формираната по него съдебна практика. Понеже в основата на оценката стои необходимото усилие на адвоката, без значение остава поводът за нея – дали в защита тезата на представляваната страна или опровергаване позицията на насрещната. Затова и следващото се възнаграждение не подлежи на диференциране нито на плоскостта на искането, нито с оглед неговото съдържание. Нуждата от съвместяване на националното с общностното право разкрива усложнение от правна страна. Пренесеният спор от въззивникаответник ангажира адвоката да осигури защита на ищцата и по въпроси, странични от повдигнатия с насрещната въззивна жалба. Това допълнително води до усложняване на делото. Същевременно обаче, уважената претенция в известна степен редуцира ангажимента на адвоката до отстояване на изразеното становище в ползващото я решение. От друга страна, макар и случаят да предполага съотнасяне на националния с общностния закон даденото разрешение от СЕС облекчава защитата. При тези съображения настоящият състав приема за съответстващо на фактическата и правната сложност на делото възнаграждение в размер на 6000 лв.

Мотивиран от изложеното съдът

ОПРЕДЕЛИ:

ДОПЪЛВА на основание чл. 248 предл. първо ГПК Решение рег. № 1060/08.08.2025 г. по ч.гр.д. № 20251000500528 както следва:

ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 1 ЗЗД „Юробанк България“ АД, ЕИК 000694749, с адрес по делото: гр. София, бул. „Околовръстен път“ № 260, да заплати на М. Г. П. с адрес по делото: гр. ***, ул. „***“ № *, сумата от 3092,07 лв. – разлика до пълния размер на дължимите разноски в първоинстанционното производството от 14054,86 лв. и 6420,40 лв. – разноски в производството пред Апелативен съд-София.

Определението може да бъде обжалвано с пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от съобщението при условията на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК.

На основание чл. 7 ал. 2 ГПК към съобщението за настоящия акт да бъде 5 приложен и препис от настоящото.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

6