Определение № 597 от 29.09.2026, Окръжен съд - Ямбол

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 597 гр. Ямбол, 29.09.2026 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ЯМБОЛ, II ВЪЗЗИВЕН СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и девети септември през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Красимира В. Тагарева

Членове:

Галина Ив. Вълчанова Люцканова

Калина Ив. Стоянова като разгледа докладваното от Калина Ив. Стоянова Въззивно частно гражданско дело № 20262300500330 по описа за 2026 година Производството е по реда на чл. 274, ал. 1, т. 2 във вр. чл. 248, ал. 3 ГПК.

Делото е образувано по въззивна частна жалба на Д. Ч. и Н. Ч., и двамата от с.****, обл.***, подадена чрез адв. Р., АК-Стара Загора, против Определение № 1544/31.07.2026 г., постановено по гр. д. № 2441/2025 г. по описа на Районен съд – Ямбол, с което в производство по чл. 248 ГПК е оставено без уважение искането на въззивника за изменение на Решение № 256/07.05.2026 г., постановено по същото гражданско дело, в частта за разноските.

Във въззивната жалба се сочат съображения за неправилност и незаконосъобразност на обжалваното определение. Първият довод на въззивниците е за това, че районният съд неправилно е приел, че разноските за особения представител следва да бъдат разпределени между съделителите съобразно квотите им едва с окончателния съдебен акт във втората фаза на делбата. Според тях техният характер е различен от разноските, пряко свързани с ликвидирането на съсобствеността и които се разпределят по правилото на чл. 355 ГПК, тъй като особеният представител е назначен да защитава правата и интересите на конкретен съделител. Поради това намират, че разноските за възнаграждение за особен представител се доближават до разноските за адвокатска защита, следователно представляваният следва да бъде осъден да ги заплати. В тази връзка посочват, че обжалваното определение е постановено в противоречие както с решение на ВКС от 2018 г., така и с посоченото от районния съд ТР № 6/2012 г. на ВКС, ОСГТК.

Изтъкват, че в настоящия случай разноските за особения представител са направени от въззивниците, тоест са реално извършени и предвид представения списък по чл. 80 ГПК, същите са им дължими от представляваната. На последно място се сочи, че липсва законно основание дължимостта на тези разноски да бъде отлагана за края на втората фаза на 1 делбеното производство, доколкото същите са заплатени конкретно за първата фаза. В допълнение е посочено, че ответниците в производството не са възразили по никакъв начин относно внасянето на депозита за особения представител от страна на ищците. Предвид всичко изложено искането към въззивната инстанция е обжалваното определение да бъде отменено и вместо него да бъде изменено решението по същество като представляваният от особения представител съделител бъде осъден да заплати сумата, представляваща заплатен от ищците депозит за възнаграждение на особения представител.

В законоустановения срок не са постъпили отговори на частната жалба от останалите страни в производството по делба.

Окръжен съд – Ямбол намира, че частната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена от легитимирана страна в преклузивния срок по чл. 248, ал. 3 във вр. чл. 259 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което следва да бъде разгледана по същество.

Съдът, като взе предвид доводите на страните и след като прецени събраните по делото доказателства по вътрешно убеждение, намира за установено следното.

Производството по гр. д. № 2441/2025 г. по описа на Районен съд – Ямбол е образувано въз основа искова молба на въззивниците против шест други лица като е предявен иск за делба на три недвижими имота, находящи се в с.

Палаузово, общ. Стралджа, обл. Ямбол.

С разпореждане от 18.11.2025 г. районният съд е оставил исковата молба без движение като е определил депозит за разноски за особен представител на съделителката И. К. в размер от 1 500 лв., който да бъде платен от ищците.

Указано е също така, че при невнасяне на депозита производството по делото ще бъде прекратено поради това, че съделителите се явяват необходими другари. За да направи това районният съд е констатирал, че спрямо тази съделителка е била осъществена процедурата по чл. 47, ал. 5 ГПК, както и че от извършена справка по Наредба № 14 е установено, че тя има настоящ адрес в САЩ.

С молба от 26.11.2025 г. ищците са изпълнили указанията на съда като са представили доказателства за внесен депозит за назначаване на особен представител. В следствие на отправено от съда искане АК-Ямбол е определила адв. С.К. за особен представител на И. К., а с определение от 23.12.2025 г. същият е назначен за такъв на основание чл. 47, ал. 6 ГПК.

В законоустановения срок особеният представител е подал отговор на исковата молба, а в единственото проведено открито съдебно заседание адв.

Кондев се е явил и е взел участие по делото. В края на заседанието районният съд е постановил на същия да бъде изплатена сумата, внесена от ищците за възнаграждение. В същото това заседание процесуалният представител на ищците е направил нарочно искане представляваната от особения представител съделителка да бъде осъдена за същата тази сума.

По същество на делото е постановено Решение № 256/07.05.2026 г., с което е допусната делба между съделителите на посочените в исковата молба три недвижими имота като са определени техните квоти. Липсва произнасяне 2 както в мотивите, така и в диспозитива относно направеното от ищците искане.

След постановяване на решението ищците са подали молба по чл. 248 ГПК в законоустановения срок. С нея те са поискали повторно от районния съд съделителката И. К. да бъде осъдена да им заплати разноските, които те са направили за депозит за възнаграждение на назначения й особен представител.

В законоустановения срок за отговор насрещните страни не са изразили становище.

Със сега обжалваното определение жалбата на ответника е оставена без уважение. Тя е преценена за допустима, но неоснователна. За да постанови този резултат районният съд е приел, че в края на първата фаза на делбеното производство не се дължат разноски по реда на чл. 248 или 78 ГПК, а разноските за възнаграждение на особения представител подлежат на възстановяване и разпределение съгласно специалните правила на делбеното производство – във втората фаза. Посочено е ТР № 6/2013 г. като е застъпено становището, че конкретно разноските за възнаграждението на особения представител освен че са дължими едва в края на делбеното производство, те следва да бъдат разпределени между съделителите съобразно стойността на техните дялове.

Въз основа на така приетата по делото фактическа обстановка съдът намира от правна страна следното.

Окръжен съд – Ямбол намира, че частната въззивна жалба, разгледана по същество, е неоснователна по следните съображения.

Основният спорен момент в настоящото производство се състои в това, в кой момент и от кого следва да бъдат възстановени разноските за възнаграждение на особен представител в производството по съдебна делба.

Настоящият съдебен състав намира, че разрешението, прието в обжалвания съдебен акт, по този въпрос е правилно, а именно: тези разноски подлежат на разпределяне в края на втората фаза на делбеното производство като те следва да бъдат разпределени съобразно квотите в съсобствеността между всички съделители.

Основното съображение на въззивния съд да приеме това разрешение е, че дължимото възнаграждение за особен представител следва да бъде квалифицирано като разноски в общ интерес, тъй като обезпечава участието и надлежното представителство на всички съделители, поради което същото трябва да се подели между всички тях съобразно квотите им (така Определение № 3729 от 18.07.2025 г. на ВКС по ч. гр. д. № 2574/2025 г., I г. о.) Това обстоятелство остава непроменено предвид разпоредбата на чл. 47, ал. 6 ГПК, която норма е в общата част на ГПК и важи и за особените искови производства (така Определение № 25 от 10.02.2022 г. на ВКС по ч. гр. д. № 5031/2021 г., I г. о.) Тук следва да бъде посочено, че изложеното кореспондира напълно с нарочното указание, дадено от районния съд в настоящото производство с разпореждането от 18.11.2025 г., че ако не бъде внесен депозитът за възнаграждение на особения представител, производството по делото ще бъде прекратено. Ето защо настоящият съдебен състав намира, че 3 разноските за възнаграждение на особения представител представляват такива в общ интерес – защото ако същите не биха били внесени от ищците, производството по делба би било прекратено, което действително не би било в интерес на всички съделители. В тази връзка може да бъде посочено, че липсата на отговори както на молбата по чл. 248 ГПК, така и отговори на въззивната частна жалба от страна другите съделители, потвърждава този извод, защото те действително се ползват от това, че съделителят, инициирал делбеното производство, вече е внесъл необходимия депозит за възнаграждение на особения представител.

Следва да бъде изрично посочено, че на настоящия съдебен състав е известна по-старата практика на ВКС по въпроса, а именно тази, застъпена в Определение № 681 от 18.12.2015 г. на ВКС по ч. гр. д. № 5778/2015 г., III г. о., Определение № 163 от 09.07.2018 г. на ВКС по ч. гр. д. № 2140/2017 г., I г. о. и Определение № 66 от 25.05.2021 г. на ВКС по ч. гр. д. № 1290/2021 г., II г. о.

Тази съдебна практика действително подкрепя доводите на настоящите жалбоподатели, а именно че разноските за възнаграждение на особения представител в делбеното производство следва да бъдат приравнени на разноските, които всеки съделител може да направи за своето лично процесуално представителство, тоест на възнагражденията на адвокатите в делбеното производство. В съдебната практика принципно се приема, че в рамките на първоинстанционното делбено производство по отношение на разноските за адвокатско възнаграждение се прилагат разясненията на т. 9 ППВС № 7/1973 г., съгласно които те се понасят от страните така, както са ги направили. Поради това е изведен аргументът, че доколкото особеният представител в делбеното производство защитава правата и интересите на съделител в хипотезата на чл. 47, ал. 6 ГПК, тези разноски следва да бъдат понесени от същия този съделител, респективно същият да бъде осъден да заплати същите на съделителя, инициирал делбеното производство, каквото е основното искане на настоящите жалбоподатели.

Въззивният съд не може да се съгласи с това становище, освен по гореизложените съображения за другото виждане по въпроса, и поради това, че първото посочено определение на ВКС е постановено в хипотезата на чл.

280, ал. 1, т. 3 ГПК – при липса на съдебна практика. Същевременно и видно от другите посочени по-горе съдебни актове това разбиране изглежда да е било преодоляно, доколкото същото не е застъпено в последващи актове на ВКС; евентуално да е налице противоречива съдебна практика на самия ВКС.

Независимо от това, както бе посочено, настоящият съдебен състав намира, че с оглед специфичния характер на делбеното производство, при което макар и само формално да са налице ролите на ищци и ответници, разноските за възнаграждение на особен представител, назначен на страната на съделител, следва да бъдат разпределяни съобразно правилото на чл. 355 ГПК – в края на втора фаза на делбеното производство – доколкото без тяхното внасяне от страна на иницииралия съделител производството по делба не би могло да бъде проведено изобщо и така те представляват разноски в общ интерес.

За пълнота следва да бъде посочено, че цитираното от въззивниците Решение № 166 от 10.07.2018 г. на ВКС по гр. д. № 1519/2017 г., I г. о., е неприложимо към настоящата хипотеза, защото даденото с него разрешение 4 касае разноски за особен представител във въззивно производство, в което съгласно трайната съдебна практика на общо основание важат правилата на чл. 78 ГПК, а не тези на чл. 355 ГПК (вж. Определение № 50050 от 22.06.2023 г. на ВКС по ч. гр. д. № 2602/2022 г., I г. о.) Същевременно то е постановено преди цитираната по-горе съдебна практика на ВКС, която настоящият съдебен състав посочи, че споделя.

Що се отнася за твърдяното във въззивната частна жалба противоречие на обжалваното определение с ТР № 6 от 06.11.2013 г. на ВКС по т. д. № 6/2012 г., ОСГТК, въззивният съд не намира, че приетото от районния съд разрешение му противоречи, даже напротив – потвърждава го. Това е така, защото в мотивите към т. 6 е посочено, че „възнаграждението на особения представител следва да бъде разграничено от отговорността за разноски, която се реализира с оглед постигнатия правен резултат по спора, при наличие предпоставките на чл. 78 ГПК“. Следователно в цит. ТР също е застъпено становище, че възнаграждението на особения представител е различно от възнаграждението, дължимо за процесуално представителство от адвокат.