Определение № 2609 от 03.02.2026, Софийски градски съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2609 гр. София, 03.02.2026 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ЧЖ-IV-В, в закрито заседание на втори февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Иванина Ив. Пъстракова

Членове:

Димитър К. Демирев

Донка Янк. Русинова като разгледа докладваното от Донка Янк. Русинова Въззивно частно гражданско дело № 20251100505853 по описа за 2025 година Производството е по реда на чл. 274, ал.1 ГПК.

Производството е образувано по частна жалба на Р. Х. Т., подадена чрез процесуалния представител адв. С. С. С., против Определение №

14878/28.03.2025 г., постановено по гр. д. № 72728/2024 г. по описа на СРС, 42 състав, с което първоинстанционният съд е прекратил като недопустимо образуваното исково производство за прогласяване недействителността на договор за потребителски кредит, по съображения за стабилизиране на издадена заповед за изпълнение и настъпил преклудиращ ефект относно възраженията за недействителност на договора. В частната жалба се навеждат оплаквания за неправилност на обжалваното определение, като се поддържа, че то е постановено в нарушение на процесуалния закон, на принципите на равностойност и ефективност на правото на Европейския съюз и в противоречие със задължителната практика на Съда на Европейския съюз и на ВКС, според която при липса на проведено исково или заповедно производство, в рамките на което съдът да е извършил служебна проверка за наличие на неравноправни клаузи и за действителността на договора за потребителски кредит, силата на присъдено нещо на заповедта за изпълнение не препятства допустимостта на последващ установителен иск на потребителя. Жалбоподателят излага доводи, че заповедното производство по своята правна природа не съдържа изрично и мотивирано произнасяне по въпросите за валидността на договорните клаузи, поради което не може да се приеме, че е налице стабилизиран съдебен акт, който да изключва последваща съдебна защита, и моли въззивния съд да отмени обжалваното определение и да върне делото на Софийски районен съд за продължаване на съдопроизводствените действия. Претендира и разноски.

В срока по чл. 276, ал.1 ГПК, не е постъпил писмен отговор от ответната страна по жалбата „Профи Кредит България“ ЕООД.

1

Софийски градски съд, като се запозна с материалите в кориците на първоинстанционното производство, взе предвид доводите, съдържащи се в сезиращата настоящата инстанция частна жалба, намира следваното.

Жалбата е подадена в срок срещу подлежащ на обжалване съдебен акт от надлежна страна, с оглед което е допустима. Същата е неоснователна.

Производството е образувано по предявен от Р. Х. Т. иск срещу „Профи кредит България“ ЕООД за прогласяване недействителността на договор за потребителски кредит „Профи кредит стандарт“ № 30043103018, сключен на 10.03.2020 г. В срока за отговор на исковата молба ответното дружество е релевирало възражение за недопустимост на иска, като е посочило, че по вземанията, произтичащи от същия договор за кредит, е издадена и влязла в сила заповед за изпълнение по ч. гр. д. № 35475/2023 г. по описа на СРС, 33 състав. С оглед релевирания довод за недопустимост на развитието на исковото производство съдът е изискал служебна справка от СРС, 33 състав, по която по делото е постъпил заверен препис от заповед за изпълнение № 19765/06.07.2023 г., влязла в сила на 22.08.2023 г., съгласно която Р. Х. Т. е осъдена да заплати на „Профи Кредит България“ ЕООД сумите 2846,02 лв. главница по договор за потребителски кредит № 30043103018/10.03.2020 г., ведно със законната лихва, считано от 27.06.2023 г. до окончателното изплащане, 160,62 лв. мораторна лихва за периода 26.08.2020 г. – 03.06.2022 г., 722,00 лв. мораторна лихва за периода 03.06.2022 г. – 27.06.2023 г., 1448,15 лв. договорно възнаграждение за периода 25.06.2021 г. – 03.06.2022 г., както и 103,54 лв. държавна такса и 35,83 лв. юрисконсултско възнаграждение.

С разпореждане № 84006 от 06.07.2023 г. по ч. гр. д. № 35475/2023 г. съдът е отхвърлил заявлението по чл. 410 ГПК в частта за сумите 525,04 лв. – възнаграждение за услуга „Фаст“ и 1522,49 лв. – възнаграждение за услуга „Флекси“, като е приел, че клаузите, уреждащи тези допълнителни услуги, са нищожни на основание чл. 21, ал. 1 ЗПК , тъй като не предвиждат реално и ясно определени насрещни престации, водят до нееквивалентност между задълженията на страните и до недопустимо оскъпяване на кредита. Таксата за „Фаст“ е счетена за противоречаща на чл. 10а, ал. 2 ЗПК като свързана с усвояването и управлението на кредита, а услугата „Флекси“ не гарантира упражнимо право на потребителя, поради което вземанията за тези суми са приети за недължими и не са включени в заповедта за изпълнение.

При тези данни Софийският районен съд е приел, че е налице процесуална пречка за развитие на исковото производство, тъй като със стабилизирания съдебен акт по заповедното производство спорът относно съществуването и дължимостта на вземанията по договора е разрешен, а възраженията за недействителност на договорното правоотношение са били преклудирани поради неподаване на възражение по чл. 414 ГПК. Съдът е счел, че не са налице предпоставките на чл. 424 ГПК, тъй като исковата претенция не се основава на новооткрити обстоятелства или нови писмени доказателства, относими към спорното право, поради което е приел, че 2 предявеният иск е недопустим и е прекратил производството на основание чл.

130 ГПК.

С оглед установената по делото фактическа обстановка и наведените в частна жалба доводи, въззивният съд намира, че същите не обосновават различен правен извод относно допустимостта на предявения иск.

Първоинстанционният съд правилно е приел, че предявеният иск за прогласяване недействителност на договора за потребителски кредит е процесуално недопустим, доколкото между същите страни и относно същото договорно правоотношение е налице влязла в сила заповед за изпълнение, с която е формирана сила на присъдено нещо относно съществуването и изискуемостта на вземането. За разлика от хипотезите, разгледани в практиката на СЕС по дела C-693/19, C-831/19, C-600/19 и C-231/23 , в настоящия случай заповедният съд е извършил контрол за неравноправност , като изрично е отхвърлил заявлението в частта за възнагражденията за допълнителни услуги „Фаст“ и „Флекси“, приемайки клаузите за тях за нищожни на основание чл. 21, ал. 1 ЗПК. Този контрол е осъществен в съответствие с чл. 146, ал. 1 от ЗЗП, който предвижда нищожност на неравноправните клаузи, и с чл. 24 от Закона за потребителския кредит, препращащ към разпоредбите на чл. 143–148 ЗЗП, с което се гарантира съответствие на националната уредба с изискванията на Директива 93/13/ЕИО. Следователно съдът се е произнесъл по въпроса за действителността на клаузи от договора в рамките на заповедното производство, поради което не може да се приеме, че е липсвал ефективен съдебен контрол по смисъла на Директива 93/13/ЕИО.

Практиката на СЕС последователно приема, че принципът на ефективност не изключва прилагането на силата на присъдено нещо, когато в предходно производство е извършена служебна проверка за евентуална неравноправност на договорните клаузи и съдебният акт съдържа мотиви, позволяващи да се установи обхватът на този контрол (решения Banco Primus, C-421/14; Ibercaja Banco, C-600/19; Eurobank Bulgaria, C-231/23). Именно такава е и настоящата хипотеза – заповедта за изпълнение не почива на мълчаливо предположение за валидност на всички договорни клаузи, а напротив – съдът е осъществил диференцирана преценка, като е уважил заявлението само за вземанията, произтичащи от основното задължение по кредита, и е отхвърлил тези, които представляват прикрито и недопустимо оскъпяване.

Неоснователно е позоваването на жалбоподателя на решенията на СЕС, касаещи хипотези, при които липсва каквото и да е произнасяне по неравноправността на клаузите или при които съдебният акт не съдържа мотиви за извършен контрол. В случая, за разлика от разгледаните по дела C693/19 и C-831/19, съдът е изпълнил задължението си за служебна проверка, а потребителят не е бил лишен от възможността да защити правата си в рамките на заповедното производство. След като част от клаузите вече са обявени за нищожни, а останалите са послужили за основание за стабилизиран съдебен 3 акт, повторното разглеждане на въпроса за действителността на договора като цяло би довело до недопустимо заобикаляне на силата на присъдено нещо.

В този смисъл първоинстанционният съд правилно е приложил и практиката на ВКС, включително Определение № 72/11.02.2021 г. по ч. т. д. № 1235/2020 г., както и по-новата практика, развита в съответствие с тълкуванията на СЕС, според която последващ иск за недействителност е допустим само при липса на предходен ефективен съдебен контрол, какъвто в случая е налице.

Ето защо и поради съвпадане на крайните изводи на двете инстанции, частната жалба е неоснователна, а обжалваното определение, следва да се потвърди.

С оглед изхода на производството и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, искането на жалбоподателя за присъждане на разноски следва да бъде оставено без уважение, тъй като частната жалба е неоснователна.

Водим от горното, съдът

ОПРЕДЕЛИ:

ПОТВЪРЖДАВА Определение № 14878/28.03.2025 г., постановено по гр. д. № 72728/2024 г. по описа на СРС, 42 състав.

Определението подлежи на обжалване с частна жалба пред ВКС в 1седмичен срок от връчването му на жалбоподателя, при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4