Определение № 309 от 29.01.2026, Софийски окръжен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 309 гр. София, 29.01.2026 г.

СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, III ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и осми януари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Росина Н. Дончева

Членове:

Ивайло Хр. Родопски

Димитър Г. Цончев като разгледа докладваното от Димитър Г. Цончев Въззивно частно гражданско дело № 20261800500039 по описа за 2026 година Производството е по чл. 274, ал. 1, т. 2 вр. чл. 248, ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна жалба от „Профи кредит България“ ЕООД, ЕИК .......... и седалище и адрес за призоваване: гр. София, бул. „България“ № 49, бл.53Е, вх. В, Столична община, против Определение № 930/24.11.2025 г. по гр.д. № 83/2024 г. на РС – Ботевград, с което е оставено без уважение искане по чл. 248, ал. 1 ГПК за изменение на Решение № 297/23.09.2025 г., постановено по гр.д. № 83/2025 г. на РС-Ботевград, в частта за разноските.

В частната жалба се излагат подробни съображения за неправилност на определението, които се свеждат до това, че присъденото възнаграждение в размер на 1022,05 лева е несъразмерно високо с оглед фактическата и правна сложност на делото, като са налице предпоставки за намаляването му с оглед тълкуването на чл. 101, пар. 1 от ДФЕС, дадено с решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/2022 г. на СЕС.

С отговора, депозиран от адв. С. Й., частната жалба се оспорва като неоснователна, за което се развиват подробни съображения.

Софийският окръжен съд, след като взе предвид доводите на страните, намира следното:

Частната жалба е подадена в преклузивния срок за обжалване от активно легитимирана страна в процеса срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима, а по същество основателна.

Съгласно задължителните разяснения, дадени с ТР № 6/15.01.2019 г. по тълк.д. № 6/2017г. на ОСГТК на ВКС, ограниченията относно обхвата на дейността на въззивния съд, предвидени в чл. 269, изр. второ ГПК, не се прилагат в производството по частни жалби. В това производство съдът действа при условията на пълен въззив и служебно проверява всички правнорелевантни факти, сам преценява доказателствата, събрани от първата инстанция, тези представени с частната жалба и отговора, както и събраните 1 от него, въз основа на което разрешава въпросите, включени в предмета на производството.

С обжалваното определение е оставена без уважение молба по чл. 248 ГПК за изменение Решение № 297/23.09.2025 г., постановено по гр.д. № 83/2025 г. на РС-Ботевград в частта, с която ищецът по първоначалните искове и ответник по насрещния иск „Профи кредит България“ ЕООД, ЕИК .......... е осъден да заплати на адв. С. Й. сумата от 1022,05 лева, на основание чл. 38, ал.

2 вр, ал. 3, т. 3 ЗА.

В решението първоинстанционният съд е посочил, че съобразявайки фактическата и правна сложност на делото, както и материалния иск на предявените искове ищецът по първоначалните искове „Профи кредит България“ ЕООД следва да бъде осъден на основание чл. 38, ал. 2 вр, ал. 3, т. 3 ЗА да заплати на адв. Й. сумата от 1022.05 лева, съответстваща на минималния размер, установен в чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1/2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа на адвоката.

С обжалваното определение контролираният съд е приел, че не са налице предпоставки за изменение на решението в частта за разноските, присъдени на адв. Й.. Изложено е, че при определяне размера на адвокатското възнаграждение съдът е взел предвид фактическата и правна сложност на делото, обема на извършената от адвоката защита, защитавания материален интерес, включително на предявения насрещен иск. Посочено е още, че няма основание адвокатът да престира своя труд на минимална цена, а поискания от молителя размер от 200 лева е несъответен на извършеното по конкретното дело.

Настоящият въззивен състав споделя мотивите на обжалваното определение, поради което и на осн. чл. 272 във вр. с чл. 278, ал. 4 ГПК препраща към мотивите на първоинстанционния съд. Във връзка с изложеното в жалбата, следва да се добави и следното:

Не се споделя оплакването, че определеният размер на адвокатското възнаграждение в размер на 1022.05 лева е несъразмерен на фактическата и правна сложност на делото. Размерът е незначително под минимума от 1 024,05 лева, установен в чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1/2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа на адвоката, доколкото материалният интерес е в размер на първоначално предявените искове е 3 121,45 лв., а на насрещният иск 1119 лева. Не се констатира основание за намаляване на възнаграждението под този размер. Според разрешението по т. 1 от решение на Съда на Европейския съюз от 25.01.2024 г. по дело С-438/22, чл. 101, пар. 1 ДФЕС, вр. чл. 4, пар. 3 ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на чл. 101, пар. 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение.

Справедливият и обоснован размер на възнаграждението се определя от една страна от защитавания интерес, а от друга - от фактическата и правна сложност на делото и извършената от адвоката работа.

Фактическата и правна сложност на делото не може да бъде определена 2 като ниска, противно на мнението на страните. Касае облигационни правоотношения по повод предоставяне на потребителски кредит.

Първоначално предявени се 6 кумулативно съединени иска, последващо съединени с един насрещен. Правната уредба разкрива множество специфики както на националното право, така и на правото на ЕС. Илюстрация за последното са решения по дела C-425/23, C-714/22, C-170/21 на СЕС във връзка с отправени от български съдилища преюдициални запитвания по дела, по които страна е „Профи кредит България“ ЕООД. Без съмнение необходимостта от отправяне на такива, сочи, че уредбата не е толкова безспорна, колкото поддържа жалбоподателя. Налични са и противоречия в практиката на окръжните съдилища като последна инстанция по идентични казуси, които следва да бъдат взети предвид при всяко конкретно дело.

Всички те трябва да бъдат съобразени за пълноценна подготовка по делото.

Същевременно отговорът на исковата молба и насрещната искова молба са подробни и аргументирани. Вярно е, че делото е типово, но то е такова за дружеството въззивник и съда. Същият извод не може да бъде направен за процесуалния представител на длъжника, тъй като няма данни системно да осъществява процесуално представителство по дела със сходен предмет.

Приключването на делото в едно съдебно заседание и неявяване на процесуалния представител на ищеца в него, макар да сочи на по-ниска фактическа сложност, не може да бъде единственият критерий за преценка на това.

Размерът от 200 лева, който дружеството претендира да бъде присъден, е изцяло несъответен на фактическата и правна сложност на делото, както и на състоянието пазара на услуги в страната. Следва да се посочи, че понасянето на разноски за адвокатско възнаграждение е резултат от собственото поведение на жалбоподателя, който е заложил неравноправни клаузи в сключения между страните договор, събирал е вземания основани на тях и дори е инициирал съдебно производство за пълното им погашение. При това положение и предвид спецификите на делото, обсъдени по-горе, няма основание част от разноските за адвокатско възнаграждение по такива дела да бъде понесени от потребителя или процесуалния му представител, като бъдат присъдени под пазарните стойности. В този смисъл е и константата практика на СЕС по приложение на член 6, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО. Както е посочено в мотивите към решение по дело № C-35/22 на СЕС, макар и постановено при национална уредба различна от българската, (т.32) когато неравноправността на някои клаузи от договори с общи условия е констатирана в трайно установена национална съдебна практика, от банковите институции може също така да се очаква да поемат инициативата да се свържат с клиентите си, чиито договори съдържат такива клаузи, преди да се стигне до предявяване на иск по съдебен ред, за да отменят действието на тези клаузи. Освен това национална правна уредба като член 395 от LEC, която възлага на съответния потребител цялата отговорност за извършването на извънсъдебни действия, не може да подтикне продавачите или доставчиците доброволно и спонтанно да изведат всички последици от съдебната практика относно неравноправните договорни клаузи и по този начин благоприятства запазването на последиците от тези клаузи. Накрая, като създава допълнителен финансов риск за потребителя, подобна правна уредба би могла да създаде пречка, която може да възпре потребителя да упражни правото си 3 на ефективен съдебен контрол върху евентуалната неравноправност на клаузи, съдържащи се в договора, който го обвързва с продавач или доставчик (т. 34).

В крайна сметка, потребителят, сключил договор, съдържащ неравноправна клауза, не може да бъде упрекнат за това, че се е обърнал към компетентния национален съд, за да упражни правата, които са му гарантирани от Директива 93/13, в случай на бездействие на съответния продавач или доставчик, въпреки че в трайно установена национална съдебна практика е констатирана неравноправността на аналогични клаузи, което е трябвало да подтикне последния да се свърже по своя инициатива с този потребител и във възможно най-кратък срок да преустанови действието на тази неравноправна клауза (т.

35).

Както беше посочено в настоящия случай дружеството кредитодател е заложил неравноправни клаузи в договора, сключен с потребителя, събирал е вземания в погашение на задължения, основани на такива. Въпреки богатата национална съдебна практика не е поел инициатива да се свърже с потребителя и да ликвидира всички последици от наличието на тези клаузи извънсъдебно. Нещо повече, дори е предприел действия за установяване на дължимостта им по съдебен ред. Предвид това, дружеството следва да посрещне икономическите последици от поведението си.

Съобразявайки всичко изложено, въззивният съд не констатира основание да намали размера на присъденото адвокатското възнаграждение.

Съдът не констатира служебно други основания за отмяна на обжалваното определение.

По изложените съображения съдът

ОПРЕДЕЛИ:

ПОТВЪРЖДАВА Определение № 930/24.11.2025 г. по гр.д. № 83/2024 г. на РС – Ботевград.

Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4