Определение № 5822 от 12.12.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 5822 гр. София, 12.12.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 4-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на тринадесети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Албена Бонева

Членове:

Боян Цонев

Мария Христова като разгледа докладваното от Боян Цонев Касационно гражданско дело № 20258002102588 по описа за 2025 година

Производство по чл. 288 и по чл. 274, ал. 2, във вр. с ал. 1, т. 2 и с чл. 248, ал. 3, изр. 2 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищеца по делото „Ит.-т.“ ЕООД, подадена чрез процесуалния му пълномощник адв. В. С. срещу решение № 5127/12.09.2024 г., изменено и поправено в частта за разноските, съответно – с определение № 1070/09.01.2025 г. и с решение № 2691/02.05.2025 г., постановени по възз. гр. дело № 12945/2022 г. на Софийския градски съд (СГС). С обжалваното въззивно решение, при постановени частична отмяна и частично потвърждаване на първоинстанционното решение № 20046010/04.07.2022 г. по гр. дело № 3082/2021 г. на Софийския районен съд (СРС), като краен резултат е отхвърлен изцяло, предявеният от дружеството-касатор срещу Ю. А. К., осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 3, във вр. с чл. 88, ал. 1 от ЗЗД за връщане на сумата 90 941.06 лв., претендирана като платена на отпаднало основание престация, осъществена въз основа на сключена между страните спогодба от 19.10.2018 г., впоследствие развалена с обратно действие, ведно със законната лихва, считано от 30.09.2019 г. до окончателното погасяване на притезанието; в тежест на жалбоподателя са възложени разноски.

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в законоустановения срок от процесуално легитимирана за това страна срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на същото, поради необоснованост, нарушение на процесуалните правила и противоречие с материалния закон – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателя-ищец, също чрез адв. С., като общи основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, са формулирани следните правни въпроси: 1) длъжен ли е въззивният съд, след като определи 1 предмета на материалноправния спор, да обсъди всички събрани по делото доказателства заедно и поотделно, и да отговори на всички доводи и възражения на страните, свързани с твърденията им; 2) длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се; 3) длъжен ли е въззивният съд при прилагане на материалната разпоредба да съобрази интереса на страните и тяхната действителна воля при тълкуване на приложимата правна норма; 4) възможно ли е съдът да замести недействителна клауза от двустранен възмезден договор с противоположна клауза от закона, в резултат на която при липса на каквото и да е задължение за насрещна престация от едната страна, същата да може да задържи даденото й от другата страна, не води ли това до неоснователно разместване на материални блага между двете правни сфери; и 5) при заместване от съда на съществена клауза от договора, представляваща единствено задължение, предмет на договора, с императивна правна норма, водеща до липса на задължение за престация, следва ли договорът да остане действителен в останалите му части. Касаторът навежда допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че въззивният съд решил тези въпроси в противоречие с практиката на ВКС, както следва: първите два въпроса – в противоречие с т. 19 от тълкувателно решение (ТР) № 1/2000 от 04.01.2001 г. на ОСГК, т. 2 от ТР № 1/2013 от 09.12.2013 г. на ОСГТК, решение № 208/09.02.2018 г. по търг. д. № 394/2017 г. на I-во търг. отд., решение № 60136/24.11.2021 г. по търг. д. № 1897/2020 г. на IIро търг. отд., решение № 32/20.04.2012 г. по гр. д. № 153/2011 г. на II-ро гр. отд. и решение № 101/03.06.2015 г. по търг. д. № 1740/2014 г. на I-во търг. отд.; третия въпрос – в противоречие с решение № 75/23.06.2022 г. по гр. д. № 2712/2021 г. на III-то гр. отд., решение № 12/11.02.2022 г. по гр. д. № 2032/2021 г. на IV-то гр. отд., решение № 56/04.04.2022 г. по гр. д.

№ 2700/2021 г. на III-то гр. отд., решение № 30/24.06.2022 г. по гр. д. № 1883/2021 г. на IV-то гр. отд., решение № 502/26.07.2010 г. по гр. д. № 222/2009 г. на IV-то гр. отд., решение № 546/23.07.2010 г. по гр. д. № 856/2009 г. на IV-то гр. отд., решение № 504/26.07.2010 г. по гр. д. № 420/2009 г. на IV-то гр. отд., решение № 220/31.07.2014 г. по гр. д. № 6126/2013 г. на IVто гр. отд., решение № 134/25.06.2014 г. по гр. д. № 6886/2013 г. на III-то гр. отд., решение № 430/20.01.2015 г. по гр. д. № 1673/2014 г. на IV-то гр. отд., решение № 129/12.07.2013 г. по търг. д. № 558/2012 г. на II-ро търг. отд., решение № 482/30.05.2012 г. по гр. д. № 1421/2010 г. на I-во гр. отд., решение № 453/03.11.2011 г. по гр. д. № 634/2010 г. на IV-то гр. отд., решение № 121/27.09.2013 г. по търг. д. № 621/2012 г. на I-во търг. отд. и решение № 170/15.10.2013 г. по търг. д. № 595/2012 г. на II-ро търг. отд.; четвъртия и петия въпрос – в противоречие с решение № 224/30.12.2013 г. по търг. д. № 981/2012 г. на II-ро търг. отд., решение № 94/13.09.2016 г. по търг. д. № 3768/2014 г. на II-ро търг. отд. и решение № 888/30.12.2005 г. по гр. д. № 1130/2004 г. на II-ро гр. отд. Жалбоподателят сочи и допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, но без да е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос в тази връзка, като вместо това поддържа, че разрешението „по казуса“ било необходимо за точното прилагане на закона и развитието на правото. Навежда и основанието за допускане за допускане на касационно обжалване по 2 чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение, като в тази връзка излага съображения, че СГС приложил неправилно материалноправната норма на чл.

26, ал. 4 от ЗЗД.

Насрещната страна – ответницата Ю. К., в отговора на касационната жалба, подаден чрез процесуалния й пълномощник адв. Л. С., излага подробни доводи и съображения, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, а при условията на евентуалност – и за неоснователност на жалбата.

За да постанови обжалваното решение, от събраните по делото доказателства въззивният съд е приел за установени следните обстоятелства: Трудовото правоотношение между страните е било прекратено на основание чл. 328, ал. 1, т. 2, пр. 1 от КТ. С процесната спогодба от 19.10.2018 г. страните са уредили своите правоотношения, породени от прекратяването на трудовия договор. Съгласно чл. 1.1 от спогодбата, дружеството-ищец се е задължило незабавно да заплати на ответницата сумата в брутен размер 101 928.08 лв., а 3 месеца след прекратяване на трудовото правоотношение дължи последващо плащане от 36 480 евро, след приспадане на обществено и здравно осигуряване и данък върху доходите. Тези платежи включват всички дължими възнаграждения, бонуси, обезщетения, подлежащи на възстановяване суми или други такива, свързани със съществуването и прекратяването на трудовото правоотношение. С подписване на споразумението и срещу плащането на сумите по спогодбата ответницата се е отказала от парични претенции спрямо дружеството работодател, както и от правото си да оспорва законността на заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение, да претендира възстановяване на работа и обезщетение по чл.

225, ал.1 КТ; неотменимо и безусловно се е отказала и опростила всякакви други претенции спрямо работодателя, произтичащи или свързани с трудовото правоотношение – чл. 1.3 и чл.

1.4 от спогодбата. Съдът е приел, че клаузата на чл. 1.5 от спогодбата е със санкционен характер, като според съдържанието й, предприемането от страна на ответницата на каквито и да било действия по оспорване, включително и по съдебен ред, на който и да е аспект от отношенията между страните, съществували до датата на спогодбата и уредени по окончателен начин съгласно т. 1, платените от работодателя суми по т. 1.1 са недължими и няма да бъдат платени или ако са заплатени, ще подлежат на незабавно възстановяване от служителя, ведно с всички лихви и разноски по тях. Няколко месеца след прекратяване на правоотношението, ответницата е инициирала исково производство пред съд в [населено място], Република Италия, срещу работодателя, за установяване симулативност на трудовото им правоотношение.

След като отново е цитирал клаузата на чл. 1.5 от спогодбата, СГС е посочил, че според работодателя (ищеца), тази клауза е нарушена посредством предявения от служителката (ответницата) иск за симулативност на трудовите правоотношения, поради което ищецът счита, че е налице виновно неизпълнение, което от своята страна е елемент от правопораждащия правото му на разваляне фактически състав.

От правна страна въззивният съд е изтъкнал, че съгласно чл. 8, ал. 4 от КТ, недействителен е отказът от трудови права, като е приел, че клаузата на чл. 1.5. от споразумението предвижда именно предварителен отказ да се оспорва съществуването/действителността на трудовото 3 правоотношение, които са трудови права, съгласно чл. 357 от КТ, и могат да бъдат упражнени единствено пред съд. СГС е изложил и съображения, че отказът от процесуално право може да се осъществи само във висящ съдебен процес, а предварителният отказ от субективни права е недействителен, доколкото е недопустим предварителен отказ от право на иск, тъй като по смисъла на чл. 233 от ГПК, отказът от иск е действие на разпореждане с правото при вече висящ процес, но не и преди това. Въззивният съд е приел още, че въпреки, че правото на иск на ответницата – правото да оспори законосъобразността на прекратяването на трудовото правоотношение – е възникнало преди сключването на спогодбата, т.е. формално не се касае за бъдещи права, то отказът от това право е недействителен, доколкото попада под категорията „трудови права“, по аргумент от чл. 357, във вр. с чл. 8, ал. 4 от КТ. В тази връзка съдът е изложил и съображения, че разпоредбите, касаещи правото на работника или служителя да оспори по съдебен ред съществуването на трудовото правоотношение или неговото прекратяване, са уредени с императивни правни норми и страните по трудовото правоотношение не могат да ги дерогират със споразумения помежду си. Изтъкнал е и че работодателят няма право да налага забрана на служителите си след прекратяване на трудовото правоотношение да оспорват пред съд съществуването или прекратяването на трудовото правоотношение.

Въз основа на така изложеното, въззивнят съд е приел, че клаузата на чл. 1.5 от процесната спогодба е недействителна, поради противоречие с нормата на чл. 8, ал. 4 от КТ, и следователно работодателят-ищец не може да се позове на неизпълнение на недействителната клауза, за да развали спогодбата, предвид което СГС е формирал и крайния си извод, че искът за връщане на заплатените въз основа на тази спогодба суми, е неоснователен. За горните си съображения и изводи въззивният съд се е позовал на решение № 50070/04.04.2023 г. по гр. д. № 2256/2022 г. на IV-то гр. отд. на ВКС и решение № 52/20.06.2023 г., по гр.д. № 3724/2022 г. на III-то гр. отд. на ВКС.

Наред с горното, въззивният съд е изложил и съображения, че целта на процесната спогодба е да се уредят отношенията между страните, свързани с прекратяването на трудовия договор, а недействителната клауза на чл. 1.5 се замества от повелителните правила на закона, по аргумент от чл. 26, ал. 4 от ЗЗД, т.е. – от правото на служителя да защити трудовите си права пред съд. С оглед това, СГС е посочил, че в останалите части спогодбата е действителна и служителката (ответницата) има право да задържи получената сума. Приел е също, че не е налице втората хипотеза на чл. 26, ал. 4 от ЗЗД, при която трябва да се преценява дали сделката би била сключена и без недействителните й части.

При така мотивираното въззивно решение, по наведените от касатора основания за допускане на касационното обжалване съдът намира следното: