Решение № 336 от 12.06.2024, Окръжен съд - Велико Търново

РЕШЕНИЕ

№ 336 гр. Велико Търново, 12.06.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО в публично заседание на петнадесети май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Димо Колев

Членове:

Радка Цариградска

Любка Милкова при участието на секретаря Мария Й. Ранкова като разгледа докладваното от Димо Колев Въззивно гражданско дело № 20244100500307 по описа за 2024 година за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК

Образувано е по въззивна жалба на Я. Л. У., подадена чрез особения му представител адв. Т. К. от ВТАК, против решение № 323/13.02.2024г. по гр.д. № 738/2023г. на ВТРС, в частта му с която е прието за установено, че жалбоподателят дължи на ищеца "Е.П.П" АД гр. Варна сумата от 311, 30 лв. – главница, представляваща стойност за достъп до мрежови услуги по издадени фактури в периода 13.08.2020г. – 31.05.2021г., ведно със законната лихва от 21.10.2022г. до окончателното й изплащане, както и сумата от 51, 18 лв. – общ размер на мораторната лихва върху главницата за периода 26.09.2020г. – 06.10.2022г., за които вземания е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 2626/2022г. на ВТРС, както и в частта на присъдените разноски.

Във въззивната жалба са изложени оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение, поради нарушение на материалния закон, поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила и поради необоснованост.

Посочва се, че за да е едно лице потребител на ел. енергия, освен собственик или ползвател на електроснабдения имот, същият следва реално да е консумирал ел. енергия за домакинството си. Във връзка с последното се възразява, че от събраните по 1 делото доказателства не се установява ответникът реално да е потребил начисленото му количество ел. енергия. Оспорва се, че по делото не е представен и писмен договор между страните, сключен на основание чл. 117 ал. 1 т. 3 ЗЕ. По тези съображения се счита, че предявения иск е недоказан по основание и следва да бъде отхвърлен, тъй като жалбоподателят не е материалноправно легитимиран да отговаря по иска. С оглед на изложеното се иска от ВТОС да отмени обжалваното решение в атакуваната му част и да постанови друго, с което да се отхвърлят изцяло исковите претенции.

В срока по чл. 263 ал.1 изр.1 ГПК ответната страна по жалбата оспорва същата като неоснователна. Излагат се съображения, че между страните по делото са налице облигационни отношения по продажба на ел. енергия, регламентирани от ОУ, за обект на потребление в с.О, дом №. Посочва се, че между тях е сключен писмен договор от 05.11.2014г., който е представен по делото, а от заключението на вещото лице се установява, че процесното количество ел. енергия е отчетено от метрологично годно СТИ. С тези доводи се счита, че жалбоподателят дължи процесната сума за исковия период, поради което се моли съда да потвърди обжалвания акт.

В останалата си част, решение № 323/13.02.2024г. по гр.д. № 738/2023г. по описа на РС В. Търново, с която е отхвърлен установителния иск по чл. 422 ал. 1 вр. чл. 415 ГПК вр. чл. 79 ал. 1 и чл. 86 ал. 1 ЗЗД за приемане на установено, че ответникът дължи на ищеца сумата от 2, 13 лв. – главница, представляваща разлика между уважения размер на претенцията за цена на услугата достъп до мрежови услуги и пълния предявен размер от 313, 43 лв., както и сумата от 1, 50 лв. - мораторна лихва върху тази главница, представляваща разликата над уважения размер от 51, 18 лв. до пълния предявен размер от 52, 68 лв. , поради необжалването си е влязло в сила /арг. чл. 296 т.

2 ГПК/ и не е предмет на въззивна проверка.

Великотърновският Окръжен съд, в качеството си на въззивна инстанция, като съобрази наведените в жалбата оплаквания, доводите на страните и като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено следното:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259 ал. 1 ГПК от легитимирана страна, с правен интерес да обжалва постановения първоинстанционен съдебен акт, поради което е процесуално допустима и следва да се разгледа по същество.

В изпълнение на задълженията си по чл. 269 ГПК въззивният съд следва служебно да провери валидността на обжалваното решение и допустимостта му в обжалваната част. В изпълнение на тази проверка съдът намира, че съдебният акт не страда от пороци, водещи до неговата нищожност – постановен е от законен състав, в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвен е в писмена форма, подписан е и е разбираем. Не са налице и процесуални нарушения, обуславящи неговата недопустимост.

2

При проверка за неговата правилност по реда на чл.269 изр.2 от ГПК в предметните предели, очертани с въззивната жалба, въззивният съд приема за установено следното:

Първостепенният съд е бил сезиран с установителен иск по чл. 422 вр. чл. 415 ал. 1 ГПК вр. чл. 79 ал. 1 ЗЗД и чл. 86 ал. 1 ЗЗД за приемане на установено по отношение на ответника, че дължи на ищеца сумата от 313, 43 лв. - главница, представляваща стойността на консумирана ел. енергия и на предоставени мрежови услуги по фактури издадени в периода 12.11.2014г. – 31.05.2021г., както и сумата от 52, 68 лв. – мораторна лихва за забавено плащане от датата на падежа на всяка фактура до 06.10.2022г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от дата на подаване на заявлението в съда до окончателно изплащане на вземането. Ищецът твърди, че ответникът е негов клиент във връзка с продажбата на ел. енергия и предоставЯ.ето на мрежови услуги за обект на потребление, находящ се в с.О, дом №, заведен при него с клиентски номер ********** и абонатен номер .... Допълва, че съществуващите между тях облигационни отношения за продажба на ел. енергия са регламентирани от ОУ на ДПЕЕ, приети на основание чл. 98а ЗЕ. Посочва, че в периода 29.10.2014г. – 20.05.2021г. ответникът е ползвал ел. енергия и мрежови услуги в горепосочения обект на обща стойност 313, 43 лв., за което са издадени процесните фактури. Твърди, че абонатът не е изпълнил задължението си за плащане, въпреки настъпилата му изискуемост. Изтъква, че това неизпълнение е породило правото му на обезщетение за забава в размер на 52, 68 лв., считано от падежа на всяка фактура до 06.10.2022г. Ищецът твърди, че се е снабдил със заповед за изпълнение за горепосочените суми по ч.гр.д. № 2626/2022г. на ВТРС, срещу която в срока по чл. 414 ал. 2 ГПК ответникът е подал възражение. При така изложените обстоятелства ищецът отправя искане до съда да приеме за установено, че ответникът му дължи вземанията, за които се издадена заповед за изпълнение.

С отговора на исковата молба ответникът, чрез назначения му особен представител, оспорва предявения иск като неоснователен и недоказан. Възразява да има качеството на потребител на ел. енергия за процесния обект, тъй като не е негов собственик, за което обстоятелство не са ангажирани доказателства. Оспорва да дължи претендираната от него цена на ел. енергия, тъй като такава за процесния период не му е доставена и той не е ползвал. Възразява, че липсват доказателства, които да установяват доставено и потребено от него количество ел. енергия. С тези доводи моли за отхвърлЯ.е на иска.

При тези твърдения на страните и въз основа на събраните по делото писмени доказателства и заключението на изслушаната СТЕ, районният съд правилно е установил фактическата обстановка по делото, поради което въззивната инстанция възприема като свои изложените в мотивите на атакувания акт фактически 3 констатации и препраща към тях на основание чл. 272 ГПК.

В тази връзка по делото е безспорно установено, че през 2014г. ответникът е придобил собствеността върху процесния имот, находящ се в с.О, дом №, представляващ къща с магазин, чрез договор за покупко – продажба, обективиран във формата на нотариален акт. Въз основа на заявление № 3412726 от 05.11.2014г., страните са сключили договор за достъп и пренос на ел. енергия през ел.разпределителната мрежа № 3412726 от същата дата за обект – магазин, предназначен за стопанска дейност, за който при ищеца на името на ответника е разкрита партида с аб. № ... и кл. № **********. Съгласно този договор захранването в обекта на границата на собственост е трифазно, а предоставената мощност е 39 квтч.

Липсва спор между страните, че облигационните отношения между тях по продажба на ел. енергия са регламентирани от ОУДПЕЕ, които да публикувани в един централен и един местен ежедневник.

От съставените от ищеца счетоводни документи и справки е видно, че по партидата на имота за периода 29.10.2014г. – 20.05.2021г. начислена сумата от 313, 43 лв. като стойност на потребена ел. енергия и такса достъп до разпределителната мрежа на база предоставена мощност, както и сумата от 52, 68 лв., считано от падежа на всяка фактура до 06.10.2022г. За тези суми ищецът се е снабдил със заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 2626/2022г. на ВТРС, която е връчена на длъжника при условията на чл. 47 ал. 5 ГПК.

От заключението на изслушаната по делото СТЕ се установява, че за исковия период в обекта на потребление са били монтирани три трифазни електромера, които са били метрологично годни, като последният от тях е демонтиран на 20.05.2021г.

Според вещото лице количествата ел. енергия отразени в справката за консумация е възможно да бъдат потребени в процесния обект за съответния отчетен период. Те са начислени като редовен отчет, съответстват на фактурираните количества ел. енергия и са остойностени съгласно утвърдените от КЕВР цени за съответните периоди на потребление. Вещото лице е установило, че ел. захранването в имота е прекъснато на 28.10.2020г.

При така установената фактическа обстановка съдът прави следните правни изводи:

Предявените обективно кумулативно съединени искове по чл. 422 вр. чл. 415 ГПК вр. чл. 79 ал. 1 ЗЗД и по чл. 86 ал. 1 ЗЗД са процесуално допустими, като наред с общите предпоставки за надлежно упражняване на правото на иск, са налице и специалните такива – връчване на заповедта за изпълнение на длъжника по реда на чл.

47 ал. 5 ГПК и предявяване на специалния установителен иск в указания на ищеца едномесечен срок, чийто предмет са вземанията, за които има издадена заповед за изпълнение.

4

В случая е безспорно установено, че през исковия период ответникът е бил собственик на електроснабден стопански обект – магазин, находящ се в с.О, дом №, придобит от него през 2014г. Към него момент въпросния обект вече е бил присъединен към електроразпределителната мрежа, обстоятелство което не е спорно по делото, а и се признава от ответника в подаденото от него заявление от 05.11.2014г., в което е посочил предишния абонат и титуляр на партидата. По арг. чл. 14 ал. 3 и ал. 3 и чл. 20 ал. 2 и сл. от действащата към периода на придобиване Наредба № 6/24.02.2014г., в този случай не е било необходимо сключване на договор за присъединяване по см. на чл. 117 ал. 1 т. 3 ЗЕ, а единствено договор за достъп и пренос през ел.разпределителната мрежа. Такъв е сключен на 05.11.2014г. и в него са уговорени броя на фазите на границата на собственост и предоставената мощност, поради което съдържащото се във въззивната жалба оплакване основано на разпоредбата на чл. 117 ал. 1 ЗЕ е напълно неоснователно.

Като собственик на електроснабдения обект ответникът е страна по договор за продажба на ел. енергия, сключен с ищцовото дружество при ОУ. По отношение на този обект, който има търговски характер, ответникът има качеството на небитов клиент по см. на § 1 т. 33а от ДР на ЗЕ /редакция на нормата към процесния период/, тъй като купува ел. енергия за небитови нужди респ. е потребител на ел. енергия за стопански нужди по см. на чл. 4 ал. 2 от ОУ на ДПЕЕМ. В тази връзка основното му задължение по продажбеното правоотношение е да заплаща стойността на доставеното му и консумирано количество ел. енергия, както и цената на ползваните от него мрежови услуги за достъп. Съгласно чл. 29 ал. 1 ПТЕЕ /редакция ДВ, бр. 40/2020г. в сила от 05.05.2020г., приложима към процесния период/ мрежовите услуги се заплащат от клиенти и производители върху фактурираните количества активна ел. енергия, в съответствие със СТИ и/или предоставена мощност в местата за измерване, определени в съответствие с правилата по чл. 83 ал. 1 т. 6 ЗЕ и договорите по чл. 11 т. 1, т. 2 и т. 3 от тези правила, по утвърдени от КЕВР цени. Следователно задължението за заплащане на мрежовите услуги и в частност на достъпа до ел.разпределителната мрежа възниква не само при наличие на потребление в електроснабдения обект, а и в случаите на предоставена мощност в местата на измерване, дори да не е налице потребление, поради липсата на консумация или поради прекъсване на ел. захранването. В последният случай цената на мрежовата услуга е дължима от потребителя за ангажирания от него капацитет на мрежата, който операторът на същата е длъжен да му подсигури и гарантира по начин, че да може да ползва предоставената му мощност по всяко време, без оглед на останалите консуматори. По тези съображения, дори при липсата на потребление в конкретния обект, абонатът е длъжен да заплати разходите, които прави оператора на мрежата във връзка с нейната експлоатация и поддръжка. В тази връзка доводите на жалбоподателя, че не дължи процесната сума, тъй като не е доказано реално потребление в обекта му са 5 неоснователни, доколкото според гореизложеното за възникване на вземането за достъп до ел.разпределителната мрежа е без значение дали в действителност е консумирана ел. енергия. Титуляр на това вземане е крайният снабдител т.е. ищеца /чл.