Решение № 182 от 24.04.2026, Окръжен съд - Пазарджик

РЕШЕНИЕ

№ 182 гр. Пазарджик, 24.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК в публично заседание на първи април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Иванка Г. Илинова при участието на секретаря Стоянка Ст. Коцева като разгледа докладваното от Иванка Г. Илинова Гражданско дело № 20255200100135 по описа за 2025 година

Делото е образувано по искова молба от Н. Н. А., ЕГН **********, с адрес: ***, против Върховен касационен съд,с която е предявен иск с правно основание чл.2в, ал.1, т.2 от ЗОДОВ за осъждане на ответника да заплати обезщетение за неимуществени вреди в размер на 30 000,00 лв., ведно със законната лихва от 10.11.2020 г. до окончателното изплащане на сумата.

В искова молба ищецът твърди да е извършено съществено нарушение на правото на ПЕС като сочи, че с Решение № 1003 от 09.07.2019 г. по гр. д. № 4941 / 2018 г. на VIII състав на Районен съд – Пазарджик е отхвърлен предявения от ищеца, Н. А., изтърпяващ наказание *** против Главна дирекция "Изпълнение на наказанията", гр.София иск с правно основание чл.71 ал.1, т.1 и т.2 от Закона за защита от дискриминация, във връзка с чл.4 от Закона за защита от дискриминация - за приемане за установено, че в периода от 14.04.2014 г. до 04.07.2018 г. ответникът, Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" гр. София, е извършила нарушение на чл.2 ал.3, във връзка с чл.37 ал.1 от ЗЗДискр., изразяващо се в пряка и непряка дискриминация по признака „лично положение“, изразяващо се в поставена мрежа на прозореца на килията му, която спирала въздухообмена и прави сянка и за осъждане на ответника да се въздържа в бъдеще от по-нататъшните си действия 1

/нарушения/, като неоснователен. Основните доводи в подадената пред РСПазарджик искова молба са били, че в другите затвори, в които е изтърпявал наказанието лишаване от свобода, в това число и в Затвора в гр.Стара Загора, за разлика от Затвора в гр. Пазарджик, освен решетки на прозорците му, затворническата администрация не е поставяла мрежа, каквато била поставена от затворническата администрация на Затвора гр.Пазарджик, като било налице неравно третиране между ищеца и другите лишени от свобода изтърпяващи наказанието лишаване от свобода/доживотен затвор в зоните за повишена сигурност в други пенитенциарни заведения, което неравно третиране представлявало дискриминация, основана на признака "лично положение".

Решението на Районен съд Пазарджик е потвърдено с Решение № 408 от 08.11.2019 г. по в.гр.д. № 699/2019 г. на IV състав на Окръжен съд – Пазарджик, а решението на въззивната инстанция не е допуснато до касационно обжалване с Определение № 758 от 10.11.2020 г. по гр. д. № 1132 / 2020 г. на Върховен касационен съд, 3-то гр. Отделение Основно мотивите на съдилищата в РБ, в това число и в посочените погоре съдебни актове, по отношение на признака „лично положение“ за лицата изтърпяващи наказанието "доживотен затвор"/„лишаване от свобода“ в различните пенитенциарни заведения са в насока, че не следва да бъдат сравнявани досежно различно и по-неблагоприятно третиране на лишените от свобода в зависимост от това в кое затворническо заведение изтърпяват наказанието си, тъй като „законодателят не го бил предвидил изрично сред предвидените дискриминационни признаци по смисъла на разпоредбата на чл.4 ал.1 от ЗЗДискр.“ Това е и основна постановка в актовете на ВКС, като последна и окончателна съдебна инстанция по този вид дела.

Ищецът счита, че тези постановки в посочените актове са в съществено противоречие с посочените общностни норми, по изложени в молбата от 30.04.2025 г., депозирана за отстраняване на нередовности на исковата молба, съображения.

Твърди се, че ответникът ВКС, приема, че различното третиране на лишените от свобода в различни затвори не е предвидено, като дискриминационен признак по чл.4 от Закона за Защита от Дискриминация, тъй като макар ищецът да е осъден от български съд, прилагащ едни и същи 2 нормативни актове на територията на РБ и изпълнението на наложените наказания да е по един и същ нормативен акт, респ. подзаконов такъв, но в различни пенитенциарни заведения, статута, структурата и организацията на които заведения са регламентирани също от един и същ нормативен акт, не е дискриминационен признак, тъй като били налице „сходни обстоятелства“ между всички изтърпяващи наказанията. По нататък в константната съдебна практика на ВКС се стига до извод, че за да може да се обоснове извод за наличие на дискриминация по признаците в чл.4 от закона, трябва да се направи сравнение между начина, по който лицето, което твърди, че е жертва на дискриминация е третирано и начина на третиране на други лица, които са в същото или сходно положение, т.е. по отношение на които са налице сравними сходни обстоятелства и то само в едно и също пенитенциарно заведение. В същото време, ВКС е наложило постановката, че по-неблагоприятно третиране на лишени от свобода в зависимост от това в кое затворническо заведение изтърпяват наказанието си не било сред предвидените в чл.4, ал.1 от ЗЗДискр. или друг закон признаци, поради което не представлява дискриминация по признака лично или обществено положение. Предвид установения в ЗИНЗС и правилника за неговото приложение режим, положението на ищеца, и това на осъдените на лишаване от свобода за определен срок в затвора не е сходно и не може да се сравнява за целите на ЗЗДискр. Във връзка с това е прието, че режимът в местата за лишаване от свобода, както и ограниченията и лишенията, на които са подложени осъдените, е различен за осъдените на доживотен затвор и тези, които са осъдени на лишаване от свобода за определен срок, както и е различен в затворническите заведения в цялата страна, поради което тези изводи са в нарушение на цитираните в ИМ, съюзни норми, както и в противоречие с Решение № 14/1992г. на Конституционния съд на РБ. В същото съдебно Решение на Конституционния съд е посочено, че равенството на гражданите пред закона е формулирано като конституционен принцип, който стои в основата на гражданското общество и държавата. Прието е, че този принцип е общ за цялата правна система на Р.България, като е посочено, че: „Равенството пред закона означава равнопоставеност на всички граждани пред закона и задължение за еднаквото им третиране от държавната власт“.

Нормите, който са нарушение според ищеца са:

3

Член 2 от ДЕС:

Съюзът се основава на ценностите на зачитане на човешкото достойнство, на свободата, демокрацията, равенството, правовата държава, както и на зачитането на правата на човека, включително правата на лицата, които принадлежат към малцинства. Тези ценности са общи за държавитечленки в общество,чиито характеристики са плурализмът, недискриминацията,толерантността, справедлИ.стта, солидарността и равенството между жените и мъжете.;

Член 18 от ДФЕС (предишен член 12 от ДЕО):

В обхвата на приложение на Договорите и без да се засягат специалните разпоредби, съдържащи се в него, се забранява всякаква дискриминация на основание гражданство. Европейският парламент и Съветът, като действат в съответствие с обикновената законодателна процедура, могат да приемат правила, с които да забранят тази дискриминация. и чл. 20 и чл. 21 от ХОПЕС:

Член 20 Равенство пред закона. Всички хора са равни пред закона;

Член 21 - Недискриминация

1. Забранена е всяка форма на дискриминация, основана по-специално на пол, раса, цвят на кожата, етнически или социален произход, генетични характеристики, език, религия или убеждения, политически или други мнения, принадлежност към национално малцинство, имотно състояние, рождение, увреждане, възраст или сексуална ориентация.

2. В областта на прилагане на Договорите и без да се засягат техните особени разпоредби, се забранява всяка форма на дискриминация, основана на гражданството.

С оглед на гореизложеното, ищецът поддържа, че с константната си практика ответникът по настоящето производство ВКС, нарушава забраната за недискриминация в цитираните разпоредби, нарушението е съществено и от него безспорно произтичат поддържаните неимуществени вреди за А..

Формулирано е искане са осъждане на ответника да заплати на ищеца обезщетение в общ размер на 30 000 лв. представляващо обезщетение за претърпени неимуществени вреди, произтичащи от незаконосъобразната правораздавателна дейност на ответника, ведно със законната лихва, считана 4 от 10.11.2020 г.- датата на постановяване на Определение № 758 от 10.11.2020 г. по гр.д. №1132/2020 г. на ВКС, ІІІ г.о. до окончателното изплащане на сумата.

В подадения отговор по чл.131, ал.1 ГПК ответната страна оспорва иска като недопустим и неоснователен. Сочат се подробни съображения.

Направено е възражение за изтекла погасителна давност на предявения иск, обективно съединен с главния, с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД.

Като анализира събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, за да се произнесе, съдът прие за установено от фактическа страна следното:

От приложеното по настоящото дело гр.д № 4941/2018 г. по описа на РС – Пазарджик, се установява, че с постановеното като краен акт по него Решение № 1003/09.07.2019 г. е бил отхвърлен, като неоснователен, предявения от ищеца Н. Н. А. против Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“, иск с правно основание чл.71 ал.1, т.1 и т.2 от ЗЗДискр, във вр. чл.4 от ЗЗДискр - за приемане за установено, че в периода от 14.04.2014 г. до 04.07.2018 г. ответникът Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“, е извършила нарушение на чл.2 ал.3, във вр. чл.37 ал.1 от ЗЗДискр., изразяващо се в пряка и непряка дискриминация по лично положение, изразяващо се в поставена мрежа на прозореца на килията му, която спира въздухообмена и прави сянка и за осъждане на ответника да се въздържа в бъдеще от понататъшните си действия /нарушения/. Прието е било от тази инстанция, че Н.

А. е осъден с влязла в сила присъда на наказание *** и че е преведен за доизтърпяване на наложеното му наказание в *** на 14.04.2014 г. Предвид така наложеното му наказание *** и определения му специален режим за неговото изтърпяване, ищецът е бил настанен в Зоната с повишена сигурност, където са и останалите осъдени на доживотен затвор, с оглед изискванията на разпоредбите на чл.197 ал.1 от ЗИНЗС, чл.213 и чл.214 от ППЗИНЗС.

Установено е, че от привеждането на ищеца в *** на прозореца на килията, в която той е бил настанен е имало поставена решетка и мрежа. Установено е от съда, че тази мрежа, предвид размерът на квадратчетата й (около 2 на 2 сантиметра), по никакъв начин не е препятствала въздухообмена в килията му, не е правела сянка и не е създавала други неудобства (освен да пречи на действието на т.н. „асансьори“ - за спускане на различни вещи). Установено е 5 в същото производство, че през месец януари 2019 г. мрежата е демонтирана.

При тези данни е бил формиран бил извода, че ищецът и всички останали лица, изтърпяващи наказание *** в *** през процесния период от време 14.04.2014 г. до 04.07.2018 г. са били поставени при равни условия, а освен това искането на ищеца за премахване на мрежата на прозореца на килията му е било удовлетворено след подаването на искане до Началника на ЗатвораПазарджик. Районния съд е приел за установено по това дело, че през част от процесния период от време - до месец юни 2015г. /когато е започнал основния ремонт/, мрежи е имало и на прозорците на килиите в Зоната за повишена сигурност в Затвора - Стара Загора. От друга страна по това дело не е установено наличието, респ. липсата на мрежи на прозорците на килиите в Зоните за повишена сигурност в останалите затвори в страната. Според тази решаваща инстанция е бил приет като извод още и че наличието на различно и то по-неблагоприятно третиране на лишените от свобода в зависимост от това в кое затворническо заведение изтърпяват наказанието си, не попада сред изрично предвидените дискриминационни признаци по смисъла на разпоредбата на чл.4, ал.1 ЗЗДискр с оглед на което при тези данни не е осъществена пряка или непряка дискриминация спрямо ищеца по смисъла на чл.4 ал.1 от ЗЗДискр, тъй като не е налице по-неблагоприятно третиране на същия спрямо другите лишени от свобода в затвора, в който той изтърпява наказанието си ***.