Решение № 2245 от 14.10.2025, Районен съд - Бургас

РЕШЕНИЕ

№ 2245 гр. Бургас, 14.10.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – БУРГАС, XXXII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на девети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: СТОЯН П. МУТАФЧИЕВ при участието на секретаря ЕЛЕНА Ч. НОВАКОВА като разгледа докладваното от СТОЯН П. МУТАФЧИЕВ Гражданско дело № 20252120104625 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е образувано по искова молба на Ж. Й. А. против „Микро Кредит“ АД, с която са предявени установителен и осъдителен искове.

В законоустановения срок по делото постъпва отговор на исковата молба, с който ответникът намира исковете за неоснователни.

В съдебно заседание представител на страните не се явява. Преди съдебното заседание, в което е даден ход на делото по същество, процесуалният представител на всяка страна депозира становище за уважаване, респективно за отхвърляне на исковете.

Бургаският районен съд, след като взе предвид събраните по делото доказателства, намира за установено от фактическа страна следното:

На *** г. между Ж. А., в качеството на заемополучател, и „Микро Кредит“ АД (към настоящия момент ЕАД), в качеството на заемодател, е сключен договор за заем *** № *** (за краткост Договора) при следните параметри: общ размер на заема – 1000 лева; обща сума за погасяване – 1 194,70 лева; срок на Договора – 10 месеца; дата на първо плащане – 02.05.2024 г.; число на плащане – второ; фиксиран лихвен процент – 40,47 %; годишен процент на разходите (ГПР) – 48,90 %; погасителна вноска – 119,47 лева. На същата дата е сключен договор за допълнителни услуги към заем *** № ***, по силата на който „Микро Кредит“ АД предоставя на А. пакет от допълнителни услуги „***“ и допълнителна услуга „Връщане в 30-дневен срок“ срещу цена, разпределена на десет месечни вноски, всяка в размер на 101,28 лева, платими на второ число от месеца. Заедно с вноската по кредита, месечната вноска става 220,75 лева, което е отразено в погасителен план към Договора.

По делото са приети доказателства, че А. е платила по Договора сума в размер на 1766 лева.

По доказателствата:

Така изложената фактическа обстановка съдът прие за установена въз основа на събраните по делото писмени доказателства.

При така установените факти съдът намира от правна страна следното:

1

Предявените искове са с правно основание чл.26, ал.1, предл.1 от ЗЗД, вр. чл.22 и чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК и чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД.

По установителния иск:

Съдът намира, че ищцата има правен интерес Договорът да бъде обявен за недействителен, защото не е изплатена общата сума за погасяване 2207,50 лева (платени са 1766 лева), т.е. дружеството има възможност да претендира остатъка в бъдещ момент. Това е така, защото регламентацията на пакета допълнителни услуги е в Общите условия на дружеството към договора за заем, т.е. макар и да е оформено отделно съглашение, допълнителни услуги са част от Договора – вноската по тях е включена и в погасителния план.

На основание чл. 23 ЗПК когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.

По аргумент от разпоредбата на чл.22 от ЗПК, когато не е спазена разпоредбата на чл.

11, ал. 1, т. 10 ЗПК, договорът за кредит е недействителен. Последната гласи, че договорът за потребителски кредит трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. По смисъла на § 1, т. 1 от Допълнителните разпоредби на ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.

На основание чл. 633 ГПК решенията на Съда на Европейския Съюз по тълкуването на разпоредби от правото на Европейския съюз, които са от значение за правилното решаване на делото, са задължителни за всички съдилища и учреждения в Република България. Противоречието с решенията на Съда на Европейския съюз е предвидено от националния законодател и като основание за касационно обжалване в разпоредбата на чл.

280, ал. 1, т. 2, пр. 2 ГПК.

По аргумент от т. 1 от Решение на Съда на Европейския съюз от 21 март 2024 година по дело C 714/22 член 3, буква ж) от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета трябва да се тълкува в смисъл, че разходите за допълнителни услуги, които са уговорени към договор за потребителски кредит (в случая „посещение вкъщи или на удобно място за събиране на вноска, безплатно внасяне на вноските от името и за сметка на клиента по банкова сметка на Микро Кредит АД, безплатно предоговаряне и разсрочване на заема, разглеждане до минути, преференциално обслужване, право на участие в специални промиции“) попадат в обхвата на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ по смисъла на тази разпоредба, а оттам и на понятието „годишен процент на разходите“ по смисъла на посочения член 3, буква и), когато закупуването на посочените услуги се оказва задължително за получаването на съответния кредит или те представляват конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по този кредит. За да осигури по-голяма защита на потребителите, законодателят на Съюза е възприел широко определение на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ (решение от 16 юли 2020 г., Soho Group, C 686/19, EU:C:2020:582, т. 31 и 2 цитираната съдебна практика), което означава всички разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит и които са известни на кредитора (решение от 21 април 2016 г., Radlinger и Radlingerová, C 377/14, EU:C:2016:283, т. 84). Освен това, за да гарантира тази защита, член 22, параграф 3 от Директива 2008/48 задължава държавите членки да гарантират, че разпоредбите, които приемат за изпълнение на тази директива, не могат да бъдат заобиколени посредством начина, по който са формулирани договорите (решение от 11 септември 2019 г., Lexitor, C 383/18, EU:C:2019:702, т. 30). Указано е, че националният съд следва да провери, от една страна, дали закупуването на съответните допълнителни услуги представлява условие за получаването на кредита, или е задължително за получаването му при договорните клаузи и предлаГ.те условия, и от друга страна, дали действително става въпрос за допълнителни услуги, уговорени към договор за кредит, а не за конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по този кредит.

Националната юрисдикция трябва също така да вземе предвид всички разпоредби на разглеждания договор за кредит и неговите общи условия, както и правния контекст и фактическите обстоятелства, в които се вписва този договор, за да установи дали сключването му е обусловено от закупуването на съответните допълнителни услуги, или е станало задължително по силата на тези разпоредби и общи условия, или при предлаГ.те условия, и дали в действителност с договорна конструкция не се цели възнаграждението за заетата сума да бъде отчасти изведено извън рамките на договора посредством уговорки относно тези допълнителни услуги, така че то да не се съдържа изцяло в посочения договор и следователно да не попада в обхвата нито на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“, нито на понятието „ГПР“ по смисъла на Директива 2008/48.

В процесния случай съдът приема, че макар и закупуването на допълнителни услуги да не е предвидено изрично като задължително условие за сключване на Договора, то представлява търговска практика на кредитора, която цели да прикрие действителните разходи по кредита. Този извод следва от характера на посочените допълнителни услуги – така например „безплатно предоговаряне и разсрочване на заема“ представлява по същество възможност за изменение на договора за заем, за което обаче се изисква одобрение от кредитора, т.е. А. плаща „предварително“ за бъдещо несигурно събитие, каквито са и правото „да участва в специални промоции“, правото да й се събират вноските от дома и правото да се внасят вноски безплатно на името на дружеството, които права може да не бъдат упражнени. Ако това „събитие“ не настъпи, респективно „правата“ не бъдат упражнени по време на действие на Договора, няма възможност заемателят да получи обратно платеното или част от него, т.е. кредиторът задържа платеното за престация, която не е извършил. От друга страна, цената на тези услуги е приобщена към общата сума по кредита под формата на месечни погасителни вноски съгласно сключения Договор и погасителния план към него. Касае се за разходи, които потребителят следва да заплати във връзка със сключването и изпълнението на договора за кредит и които са известни на кредитора към момента на сключването му. При това положение уговорената цена за допълнителни услуги следва да бъде квалифицирана като „общи разходи по кредита“, поради което следва да бъде взета предвид при определяне на ГПР по договора за потребителски кредит. Невключването й в ГПР има за цел да създаде една невярна представа относно действителния размер на общите разходи по кредита, така че той да съответства на установения в чл. 19, ал. 4 ЗПК максимум.

Прието е също в т. 2 от горепосоченото Решение на Съда на Европейския съюз от 21 март 2024 година по дело C 714/22, че член 10, параграф 2, буква ж) и член 23 от Директива 2008/48 трябва да се тълкуват в смисъл, че когато в договор за потребителски кредит не е посочен годишен процент на разходите, включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем главница. В конкретния случай с оглед на съществения характер на посочването на ГПР в договор за потребителски кредит, за да даде възможност на потребителите да се запознаят с правата и задълженията си, както и с оглед на изискването при изчисляването на този 3 процент да се включат всички разходи по член 3, буква ж) от Директива 2008/48, следва да се приеме, че посочването на ГПР, който не отразява точно всички тези разходи, лишава потребителя от възможността да определи обхвата на своето задължение по същия начин, както непосочването на този процент. Следователно санкция, изразяваща се в лишаване на кредитора от правото му на лихви и разноски при посочване на ГПР, който не включва всички споменати разходи, отразява тежестта на такова нарушение и има възпиращ и пропорционален характер.

В процесния случай съдът приема, че посоченият в Договора размер на ГПР е некоректен, тъй като не включва уговорената цена за закупен пакет допълнителни услуги, която е част от общи разходи по кредита. С оглед дадените от СЕС разяснения, посочването на неправилен размер на ГПР следва да се приравни по правни последици на непосочването му. Следователно кредиторът не е изпълнил изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, което е предвидено като основание по чл. 22 ЗПК за обявяване на договора за потребителски кредит за недействителен, а предвидената в чл. 23 ЗПК санкция е освобождаването на кредита от лихви и разноски, като съдът намира същата за справедлива и пропорционална на тежестта на нарушението, допуснато от кредитодателя.