Решение № 158 от 22.06.2026, Върховен касационен съд

РЕШЕНИЕ

№ 158 гр. София, 22.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

5-ТИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и първи април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Тотка Калчева

Членове:

Галина Иванова

Диляна Господинова при участието на секретаря Ина Г. Андонова като разгледа докладваното от Галина Иванова Касационно търговско дело № 20258002901208 по описа за 2025 година

Производството е по чл. 290 от ГПК.

Касационният жалбоподател „ДЗИ – Общо застраховане“ ЕАД чрез адв.

А. М. обжалва решение № 27 от 07.02.2025 г. по гр.д. 253/24 г. по описа на Апелативен съд – Бургас, с което е потвърдено решение № 36 от 01.02.2024 г. по гр.д. 316/22 г., ОС – Сливен, с което касаторът е осъден да заплати сумите по частични искове от 30 000 лв. за всеки от правоимащите лица, част от вземания в размер от по 164 000 лв., представляващи обезщетение за неимуществени вреди на Н. М. М. и Й. М. М., причинени болки и страдания от смъртта на техния баща М. М. в пътно-транспортно произшествие, настъпило на 22.09.2020 г., на път I-6, кв. 400 м, гр. Бургас – гр. София, на разклона за село Тополчане, общ. Сливен.

Излага подробни съображения за нарушение на материалния закон, съгласно чл. 281, т. 3, пр.1 от ГПК относно определяне на точния размер на обезщетението за неимуществени вреди, на основание чл. 52 от ЗЗД, относно на всеки от претендиращите, както и нарушение на нормата на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД относно определяне наличието на съпричиняване от пострадалото лице.

Подробно са въведени оплаквания относно наличието на необоснованост на решението съгласно чл. 281, т. 3, пр. 3 от ГПК.

Счита, че водачът М., загинал при пътно-транспортното произшествие, не е изпълнил точно задълженията си при наличието на знак „стоп“, след спиране на стоп-линията, водачът да спре втори път на нивото на пътя с предимство, с цел да предостави добър изглед към приближаващите се 1 автомобили, както и не бил изпълнил задължението да пропусне движещите се по пътя с предимство превозни средства. Твърди, че това задължение не е изпълнено от водача М.. Излага подробни съображения, че произшествието е настъпило в пътната лента на водача М.. Според касатора произшествието е станало пред втората пътна лента, която е за движение на автомобилите, идващи по посока на Д.. Автомобилът на Д. се движел изцяло в неговата пътна лента, като причината да я напусне е неправомерното навлизане отдясно на автомобила, управляван от М.. Моли да се отмени решението и изцяло да бъдат отхвърлени исковете.

Ответниците по касационната жалба Н. М. М. и Й. М. М. чрез адв. П. Т. оспорват касационната жалба. Отричат наличието на съпричиняване. Считат, че съдът правилно е приложил нормата на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД. Твърдят, че пострадалият техен баща, загинал в резултат на неправомерните действия на водача Д., не е извършил действия, които да са неправомерни или съпричиняващи. Според ответниците, нямало данни М. да не е спрял на стоплинията. М. бил поставен в невъзможност (не бил могъл и не бил длъжен), с оглед нормалната човешка преценка да знае или да предполага, че Д. се движи с неправомерните 153,7 км/ч и разстоянието от тях ще бъде изминато за много по-малко време, отколкото, ако същият се движи с правомерните 60 км/ч.

Водачът Д. бил управлявал МПС с много над допустимата скорост. Считат, че следва да се остави в сила решението на съда, като се отрече наличието на съпричиняване.

Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:

За да отхвърли възражението за съпричиняване, на основание чл. 51, ал.

2 от ЗЗД, направено от „ДЗИ – Общо застраховане“ АД, който отговаря за установените противоправни действия на водача Д., в посоченото пътнотранспортно произшествие, въззивният съд е приел следния механизъм на пътно- транспортно произшествие. Свидетелят Д., управлявайки л.а.

„Мерцедес Е 220 ЦД“, се движел направо, по двулентов път с предимство с ясно обозначена маркировка, като автомобилът, управляван от М., „Мерцедес Е 200“, бил „изскочил“ пред него и не спрял на стоп – линията, за да осигури предимство на идващите по този път. Д. отклонил автомобила в ляво.

Следвало Д. да отклони автомобила си в дясно. С оглед заключенията на съдебно-техническата експертиза, изготвена от вещото лице Шишков, съдът е приел, че преди удара лекият автомобил, управляван от Д., се е движел със скорост от 153 км/ч, при разрешена 60 км/ч. Опасната зона за спиране била 125 м. Лекият автомобил, управляван от М., се е движел с 33 км/ч, в момента на удара. В момента на навлизането на лекия автомобил на М., водачът Д. завил с волана наляво, за да заобиколи създалата се опасност, като в този момент настъпва удара между двата автомобила. Ударът настъпил в насрещната лента за движение на автомобила, управляван от Д.. След удара лекият автомобил, управляван от М., продължава движението си напред и наляво като настъпва и втори удар в каменна ограда. В момента на потеглянето на лекия автомобил, управляван от М., Д. е бил на около 61 м., от мястото на удара, като в случай, че Д. се движи с 60 км/ч, е имал възможност 2 да избегне удара.

Прието е, че съпричиняването не може да се предполага, следва да се докаже. Изхождайки от приетата установена фактическа обстановка, въззивният съд е приел, че М. не е доказано да не е спрял на знака стоп. При многократно превишената скорост на движение на автомобила, управляван от Д., повече от два пъти над допустимата максимална скорост, е много вероятно М. да не е имал възможност въобще да възприеме автомобила, управляван от Д., като фактор, застрашаващ маневрата „завой наляво от път без предимство по път с предимство“. Извършените от Д. нарушения на правилата за движение по пътищата, са поставили М. в невъзможност да го възприеме като движещо се МПС по път с предимство. Освен това, фактор за настъпване на произшествието било и обстоятелството, че Д., след като е възприел автомобила на М., за да избегне удара не е следвало да завие наляво, т.е. към автомобила, управляван от М., следвало е да завие надясно, което било невъзможно, поради това, че е заобикалял друг автомобил, който автомобил е заемал дясната лента.

С определение № 89 от 13.01.2026 г. по настоящето дело е допуснато касационно обжалване на решението на въззивния съд по поставения правен въпрос: Относно предпоставките за определяне на съпричиняване, на основание чл. 51, ал. 2 от ЗЗД и съответствието му със задължителната и трайна практика на ВС и на ВКС: ППВС 17/63 г., решение № 24 от 21.02.2024 г. по т.д. 2224/22 г., ВКС, I ТО, решение № 50 136 от 27.02.2023 г. по т.д.

1445/21 г., ВКС, II ТО.

Съгласно задължителната практика на ВКС, т. 7 от ППВС 17/63 г., обезщетението за вреди при непозволено увреждане се намалява, ако и самият пострадал е допринесъл за настъпването им, като от значение е причинната връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат.

Съгласно т. 7 от Тълкувателно решение 1/23.12.2015 г. по тълк.д. 1/2014 г. на ОСТК на ВКС, „съпричиняването на вредата изисква наличие на пряка причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат, но не и вина. Приносът на увредения – обективен елемент от съпричиняването, може да се изрази в действие или бездействие, но всякога поведението му трябва да е противоправно и да води до настъпване на вредоносния резултат, като го обуславя в някаква степен. В този случай трябва да бъде направено разграничение между допринасянето на пострадалия за възникване на самото пътно- транспортно произшествие, като правно значим факт, който обуславя прилагането на чл.51, ал.2 ЗЗД и приноса му за настъпване на вредата спрямо самия него, който факт също води до приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД. Придобилият гражданственост термин „съпричиняване” е с по-тясно значение спрямо използвания в закона – „допринасяне за настъпването на вредите”. Същият илюстрира първата от посочените хипотези – допринасяне за настъпване на произшествието. Във втората хипотеза пострадалият не е допринесъл за настъпване на събитието, но с поведението си е спомогнал за собственото си увреждане, респ. за увеличаване размера на вредата. Дали поведението на пострадалия е рисково и дали то е допринесло за увреждането, подлежи на установяване във всеки 3 конкретен случай.“

Съгласно трайната практика на ВКС, изразена и в посочените по-горе решения, при определяне на основание за намаляване на обезщетението поради съпричиняване, на основание чл. 51 , ал. 2 от ЗЗД, от значение е да е направено в срок възражение за съпричиняване, като се конкретизират действията или бездействията, които са допринесли за настъпване на вредоносния резултат. Намаляването на определеното обезщетение за причинените от делинквента вреди, може да се основе само на категорични доказателства, събрани в процеса, че вредите не биха настъпили или не биха настъпили в същия обем и тежест. Необходимо е установяване на причинноследствена връзка между поведението на увредения и вредите, заедно с преценка кои не биха настъпили или биха имали по-малък обем, брой, интезитет при личен принос. Предпоставките за намаляване на обезщетението са две – допринасяне от страна на увредения за тяхното настъпване и пряка причинно-следствена връзка между действието/бездействието и настъпилия резултат. Изводът за наличие на съпричиняване, на основание чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, следва да се основава само на доказани действия или бездействия на пострадалия, с които той обективно е способствал за вредоносния резултат, като е създал условия или е улеснил неговото настъпване. Приносът на пострадалия трябва да е довел обективно до съпричиняването чрез действие или бездействие, което винаги е противоправно и води до настъпване на вредоносния резултат. Съпричиняването е противоправно, но не е необходимо да е виновно, може да се изразява в поемане на риск от настъпване на вредоносни последици или необоснованото му игнориране. Съдът следва да прецени доколко действията на пострадалия са допринесли за резултата и въз основа на това да определи обективния му принос. Определянето на степента на съпричиняване предполага съпоставяне на поведението на увредения с това на делинквента и допуснатите нарушения от всеки от участниците, в причинна връзка с увреждането, за да бъде определен действителният обем на съпричиняване.

С оглед отговора на поставения правен въпрос по касационната жалба, настоящият съдебен състав намира следното:

По оплакването за неправилно приложение на чл. 52 от ЗЗД. Настоящият съдебен състав намира, че въззивният съд правилно е определил точния размер на следващите се обезщетения за неимуществени вреди на двамата ищци, деца на загиналия в пътно-транспортно произшествие. При установения факт на противоправност на поведение на водача Д. и механизъм на пътно-транспортно произшествие, съдът правилно е преценил всички факти, които са от значение за определяне на обезщетението по справедливост, съгласно посочената норма. Направена е преценка на начина на настъпване на увреждането, движението на загиналия и противоправността на деянието на извършителя. Оценено е, че семейната връзка между претендиращите като деца на загиналия в пътно-транспортното произшествие, е била много силна. Правилно са преценени специфичните семейни отношения като обективен факт, от значение за определяне на обезщетението, конкретно, че децата са отгледани от баща си с помощта на майка си, бабата на 4 децата, след като майката на децата е напуснала семейството. Този фактор е засилил сплотеността между децата и техния баща. Установено е, че приживе пострадалият и децата му са били в непрекъсната връзка дори след като децата са започнали да живеят самостоятелно, търсили са се, имали ежедневна връзка по телефон и често били в бащиния си дом в Сливен. Семейството живеело при оказване на взаимна подкрепа. Бащата се радвал на успехите на децата си, спомогнал да бъдат образовани, като им е оказвал морална подкрепа, освен и издръжката им. Преценена е възрастта на бащата 58 г. към деянието, когато децата са били вече израснали и самостоятелни съответно на 33 г. и 31 г. С оглед на събраните доказателства е оценено, че претендиращите тежко са преживели смъртта на баща си, като липсва паталогично отклонение.