Решение № 6700 от 05.12.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 6700 гр. София, 05.12.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Г СЪСТАВ, в публично заседание на осми октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Албена Александрова

Членове:

Нели С. Маринова

Анна Кофинова при участието на секретаря Ели Й. Гигова като разгледа докладваното от Анна Кофинова Въззивно гражданско дело № 20241100501976 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С решение № 18410/09.11.2023 г. по гр.д. № 9515/2023 г. на Софийски районен съд, 56-и състав, са отхвърлени предявените от „Д.з.“ АД, ЕИК **** срещу „А.Б.“ АД, ЕИК **** искове с правно основание чл. 411, ал. 1, изр. 2 КЗ за сумата от 575,32 лв., представляваща разликата между регресно вземане за платено застрахователно обезщетение по застраховка „Каско“ за вреди от застрахователно събитие – ПТП, настъпило на 27.10.2017 г., и доброволно възстановената от ответника сума, включваща ликвидационни разноски, и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 176,51 лв., представляваща обезщетение за забава за периода от 21.02.2020 г. до 20.02.2023 г. С решението е ангажирана отговорността на ищеца за разноски в производството.

В срока по чл. 259, ал. 1 ГПК срещу първоинстанционното решение е постъпила въззивна жалба от ищеца „Д.з.“ АД. В жалбата са изложени подробни доводи за неправилност на решението в частта относно изводите на първоинстанционния съд, с които се приема наличието на съпричиняване от страна на водача, управлявал застрахованото при ищцовото дружество МПС, размера на приноса на този водач, както и крайния извод на съда за наличие на основание за намаляване на дължимата сума. Поради това е отправено искане за отмяна на първоинстанционното решение и постановяване на ново, с което предявените искове да бъдат изцяло уважени. Претендират се разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемата страна „А.Б.“ АД е подала отговор на въззивната жалба, с който оспорва жалбата и моли за 1 потвърждаване на постановеното съдебно решение по подробно изложени аргументи. Претендират се разноски.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба доводи за пороци на атакувания съдебен акт и становището на насрещната страна, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Обжалваното решение е валидно и допустимо.

По релевираните във въззивната жалба доводи във връзка с правилността на решението съдът намира следното:

Предявени са искове с правна квалификация чл. 411 КЗ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

Съгласно разпоредбата на чл. 411 КЗ, предпоставките за възникване на претендираното регресно право са: 1) наличие на вреди, настъпили в резултат на виновно противоправно поведение на друго лице, спрямо което за увредения е възникнало вземане на деликтно основание - т.е. осъществяване на общия състав на чл. 45 ЗЗД; 2) наличие на действително застрахователно правоотношение между увреденото лице и ищеца по иска по силата на договор за имуществено застраховане, в изпълнение на който застрахователят по имуществената застраховка да е изплатил на застрахования застрахователно обезщетение; 3) наличие на действително застрахователно правоотношение между делинквента и ответника по иска, по силата на което последният носи на договорно основание риска за неговата гражданска отговорност.

На основание чл. 153 ГПК като безспорни и ненуждаещи се от доказване обстоятелства пред първата инстанция правилно са отделени: наличие на валидно правоотношение по договор за имуществена застраховка „Каско“ между ищцовото дружество и собственика на увредения автомобил към момента на реализиране на риска; наличието на валидно застрахователно правоотношение по застраховка „Гражданска отговорност“ между ответното дружество и водача на увреждащото МПС към момента на настъпване на застрахователното събитие; реализиране на ПТП на 27.10.2017 г. със сочените в исковата молба участници и място, изплащане от страна на ищцовото дружество на застрахователно обезщетение по процесната застраховка „Каско“ в сочения в исковата молба размер – 1150,64 лв.; извънсъдебно погасяване от страна на ответното дружество в полза на ищеца на сума в размер на 590,32 лв. по предявената извънсъдебно регресна претенция.

От събраните по делото доказателства несъмнено се установява, че на 27.10.2017 г. около 12.00 ч. в гр. Шумен на ул. „Петра“ е настъпило ПТП между лек автомобил „Опел Астра“ с рег. № Н **** АК, управляван от Л.И.Л., и лек автомобил „Киа Рио“ с рег. № СВ **** ВС, управляван от К.Д.С..

Произшествието е настъпило при отваряне на предна лява врата на паркирания лек автомобил „Опел Астра“ с рег. № Н **** АК от неговия водач 2

Л.Л., докато в същия момент на пътното платно е преминавал лек автомобил „Киа Рио“ с рег. № СВ **** ВС.

Механизмът на настъпилото ПТП е отразен в нарочно съставения двустранен констативен протокол, подписан от двамата водачи, където в графа 14. „Забележка“ е посочено, че щетите са нанесени при отваряне на предна лява врата на превозно средство „А“ (л.а. „Опел Астра“), което е било паркирано. В анкетна карта, попълнена от водача на л.а. „Киа Рио“, също е описано, че водачът на спрелия л.а. „Опел Астра“ е отворил вратата си, при което е увредил движещия се от лявата му страна л.а. „Киа Рио“. Въз основа на писмените доказателства вещото лице по изготвената по делото САТЕ е приело, че механизмът на ПТП е именно при отваряне на предна лява врата на паркирания автомобил, с което са нанесени щети по преминаващия от лявата му страна автомобил. Показанията на св. Л. също съдържат информация, че произшествието е възникнало при отваряне от негова страна на вратата на автомобила му. От заключението на приетата експертиза се установява, че водачът на л.а. „Киа Рио“ не е имал техническа възможност да избегне настъпването на ПТП, тъй като отварянето на вратата на л.а. „Опел Астра“ е имало внезапен характер.

Вследствие на реализирания удар по лек автомобил „Киа Рио“ с рег. № СВ **** ВС са нанесени щети по предната броня, предния десен калник и десния фар. Съгласно заключението на САТЕ стойността за възстановяване на щетите по средни пазарни цени към датата на ПТП възлиза на 2 145,49 лева, а обичайните ликвидационни разноски – от 15 до 25 лева. За възстановяването на щетите са сторени разходи от увреденото лице в размер на 1 150,64 лева (калкулация – ремонт № 210274478/07.11.2017 г. и фактура № 7000003981/21.11.2017 г.). Застрахователно обезщетение в размер на посочената сума е заплатено от ищцовото дружество на увреденото лице на 22.12.2017 г. (платежно нареждане на л. 11, СРС).

Видно от приложена по делото обратна разписка, на 06.02.2018 г. ищцовото дружество е изпратило на ответното дружество регресна покана относно изплатеното обезщетение за процесното ПТП. За настъпилите вреди на 18.06.2018 г. „А.Б.“ АД е заплатило на „Д.з.“ АД сума в размер на 590,32 лева (платежно нареждане на л. 56, СРС).

Доказателствените източници по делото еднопосочно установяват приетата фактическа обстановка, предвид което липсва основание съдът да се съмнява в тяхната достоверност.

Изключение правят единствено показанията на св. Л.. Същите съдържат субективните възприятия на свидетеля относно размерите на пътното платно и моторните превозни средства, както и относно конкретното местоположение на управляваното от него МПС и разстоянието, на което той е отворил вратата си. Посочената от свидетеля информация е изолирана от доказателствената съвкупност по делото, тъй като липсват други доказателства с обективен характер, които да я потвърдят. В двустранния протокол, съставен непосредствено след настъпване на инцидента, са отразени изявленията на двамата водачи, като липсва конкретизация относно местоположението на л.а.

3

„Опел Астра“. Съгласно начертаната в протокола скица двата автомобила се намират на пътното платно, като са разположени успоредно един спрямо друг.

Определеното от св. Л. местоположение на неговия автомобил – частично към подход за гараж и частично на пътното платно, е заявено едва при неговия разпит. Следва да се отбележи, че разпитът е проведен близо шест години след датата на произшествието, което дава основание на настоящия съдебен състав да подложи на съмнение изложената от свидетеля информация предвид времевата отдалеченост и отражението й върху спомените на свидетеля. Що се отнася до размерите на пътното платно, автомобилите и разстоянието, на което е била отворена вратата, съдът отчита, че посочените от свидетеля размери са ориентировъчни и не става ясно как са били установени, предвид което да се правят категорични фактически и правни изводи въз основа на тях би било произволно и необосновано. Поради всички изложени причини показанията на свидетеля в коментираната част не се кредитират от въззивния съд.

Въз основа на така установените факти, включително като се съобрази направеното от ответника извънсъдебно признание на вземането чрез извършеното частично плащане, се налага извод, че претендираното от ищеца регресно вземане е възникнало в размер на 1 165,64 лева, равняващи се на изплатеното от него на увреденото лице застрахователно обезщетение и сторените ликвидационни разноски.

Основният спорен въпрос по делото, поставен на вниманието на въззивната инстанция, е дали е налице съпричиняване от страна на застрахования при ищцовото дружество водач.

Съгласно разпоредбата на чл. 51, ал. 1 ЗЗД обезщетение се дължи за всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането.

Делинквентът дължи обезщетение за вреди, доколкото те са възникнали в причинна връзка с противоправното му поведение, а когато за настъпилия вредоносен резултат има значение и поведението на пострадалия, то е основание за намаляване на дължимото от делинквента обезщетение на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД. В този смисъл в т. 7 от Постановление № 17/1963 г. на Пленума на Върховния съд на РБ също е възприето разбирането, че обезщетението за вреди от непозволено увреждане се намалява, ако и самият пострадал е допринесъл за тяхното настъпване.

Приносът на увредения като обективен елемент от съпричиняването може да се изрази в действие или бездействие. Последният не извършва непозволено увреждане, но съпричинява вредата тогава, когато е създал реална възможност за настъпването или е превърнал създадената от делинквента реална опасност в действителност. Пострадалият допринася за настъпване на вредата и в хипотезата, разгледана в т. 7 от Тълкувателно решение № 1/2015 г. по тълкувателно дело № 1/2014 г. ОСТК на ВКС, „когато не е допринесъл за настъпване на събитието, но с поведението си е спомогнал за собственото си увреждане, респ. за увеличаване размера на вредата”.

Поведението на пострадалия, допринесло за увреждането, е основание да не се възлага отговорност за целия вредоносен резултат на делинквента, а само за част от него и не поражда за съда право на свободна преценка дали да намали 4 или не обезщетението.

В случая въззивният съд не намира, че поведението на водача на л.а.

„Киа Рио“ е допринесло за настъпване на процесното ПТП. По делото липсват данни предната лява врата на л.а. „Опел Астра“ да е била отворена преди преминаването на л.а. „Киа Рио“ до него. Напротив, от всички доказателства по делото несъмнено се установява, че произшествието е настъпило при отваряне на вратата на л.а. „Опел Астра“ в същия момент, когато л.а. „Киа Рио“ е преминавал до него. С поведението си водачът на л.а. „Опел Астра“ е нарушил правилото на чл. 95, ал. 1 ЗДвП, тъй като е отворил вратата на управлявания от него автомобил, без да се увери, че няма да създаде опасност за останалите участници в движението, и така е причинил увреждането на преминаващия л.а. „Киа Рио“. Следва да се отбележи, че в заключението по приетата САТЕ е изяснено, че отварянето на вратата е имало внезапен характер, предвид което не е съществувала техническа възможност за водача на л.а. „Киа Рио“ да избегне настъпването на инцидента. От това следва, че възникналото препятствие, което е станало причина за реализираното ПТП, е било непредвидимо по своя характер, съответно водачът на л.а. „Киа Рио“ не е могъл, а и не е бил длъжен да го предвиди и съобрази поведението си с него. В този смисъл въззивният съд не споделя изводите на първата инстанция, че причина за инцидента се явява и несъобразена дистанция от страна на водача на л.а. „Киа Рио“, тъй като такова обстоятелство не е установено по делото.