Определение № 1339 от 18.05.2023, Окръжен съд - Бургас

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1339 гр. Бургас, 18.05.2023 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, I ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на осемнадесети май през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Мариана Г. Карастанчева

Членове:

Пламена К. Георгиева Върбанова

КРИСТИЯН АНТ. ПОПОВ като разгледа докладваното от Мариана Г. Карастанчева Въззивно частно гражданско дело № 20232100500807 по описа за 2023 година Производството е с правно основание чл. 413, ал. 2 ГПК и е образувано е по частна жалба на процесуалния представител на „Агенция за контрол на просрочени задължения „ООД,със седалище гр.София против разпореждане № 3832/03.04.2023 г., постановено по ч. гр. д. № 2000/2023г. по описа на PCБургас, с което е оставено без уважение заявление по чл. 410 ГПК, предявено от заявителя/ настоящ частен жалбоподател/ срещу К. Г. Г. от гр. *** в частта му, с която е поискано издаване на Заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК на парично вземане за следните парични задължения: сумата от 180, 80 лв. договорно възнаграждение за периода 07.08.2020 г. до 17.09.2021 г.и 116,96 лв. - обезщетение за забавено плащане /мораторна лихва / от 08.08.2020 г. до 16.12.2022 г. -поради обстоятелството, че тези вземания се основават на неравноправни клаузи по договор за паричен заем 24.07.2020 г.; , както и претенцията за разноски над присъдената сума от 52,62 лв.

В частната жалба се заявява становище за необоснованост на обжалваното разпореждане и съществено нарушаване на съдопроизводствените правила, като се твърди, че районния съд е излязъл извън рамките на външното формално изследване на претендираното задължение. Моли се отмяна на обжалваното разпореждане и издаване на заповед за изпълнение.

Бургаският окръжен съд като взе предвид, че частната жалба е предявена 1 правно-легитимирано лице в законоустановения срок и срещу обжалваем съдебен акт и като съобрази разпоредбите на закона, исканията и твърденията на частния жалбоподател и приложените по делото доказателства, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Производството по делото е образувано въз основа на депозирано заявление от "Агенция за контрол на просрочени задължения "АД –гр. София, с което се претендира по реда на чл. 410 от ГПК да бъде разпоредено длъжника К. Г. Г. от гр. *** да му заплати следните суми: 700 лв. – неплатена главница, дължима по договор за паричен заем от 24.07.2020 г. . ; сумата от 180, 80 лв. -договорно възнаграждение за периода 07.08.2020 г. до 17.09.2021 г.и 116,96 лв. - обезщетение за забавено плащане /мораторна лихва / от 08.08.2020 г. до 16.12.2022., както и законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението - 23.12.2022 г. -от входиране на заявлението до окончателното й изплащане, заедно с направените разноски по делото - изискуеми по силата на сключен между страните договор за потребителски кредит от 24.07.2020 г. Към заявлението е представено пълномощно, договор за паричен заем от 24.07.2020 г.

Районният съд е е уважил заявлението в частта досежно претендираните вземания за главницата и за законната лихва върху главницата и съразмерно за разноски.

С обжалваното Разпореждане № 3832/31.03.2023 г. първоинстанционният съд е оставил без уважение искането в частта му по отношение на претендираните парични задължения за сумата сумата от 180, 80 лв. договорно възнаграждение за периода 07.08.2020 г. до 17.09.2021 г.и 116,96 лв. - обезщетение за забавено плащане /мораторна лихва / от 08.08.2020 г. до 16.12.2022., г. -поради обстоятелството, че тези вземания се основават на неравноправни клаузи по договор за паричен заем от 24.07.2020 г.; , както и претенцията за разноски над присъдената сума от 52,62 лв, като се е позовал на разпоредбата на чл. 411, ал. 2, т. 2 от ГПКпоради противоречие на заявените вземания с добрите нрави, както и като е приел, че вземанията са основани на договор за потребителски кредит, който е изначално недействителен –съгл. чл. 10а, чл. 11, ал. 1, т. 10 вр. чл. 19, ал. 1-4, чл. 21, чл.

22 и чл. 23 от ЗПК. В тази връзка БРС се е позовал на нормата на чл. 26, ал. 1 пр. 3 ЗЗД/основание за нищожност, различно от това по чл. 19, ал. 5 ЗПК/, тъй 2 като уговореният ГЛП надвишава значително трикратния размер на законовата лихва и клаузата за това се явява нищожна. Посочва , че „допълнителната услуга „по експресно разглеждане на документи реално не представляват услуги, а имат характер на скрита възнаградителна лихва.

Същото се отнася и за неустойката за непредставяне на обезпечение ,уговорено в чл. 5 от договора .И двете вземания умишлено са обособени като отделни ,привидно условно в отделни клаузи ,но очевидно касаят отпускане ,усвояване ,управление и изплащане на заема и са с цел заобикаляне ограничението на чл. 19 ал. 4 от ЗПК,установяващ лимит на годишния процент от разходите .Тези вземания ,макар и да не се претендират в настоящото производство ,опорочават договора ,доколкото ссъгл. §1 т.1 от ДР на ЗПК „общ разход по вредита „са всички разходи ,които са известни на кредитора и които потребителят трябва да плати . Съдът е приел, че възнагражденията за тези допълнителни услуги са възнаграждения по самия договор за кредит, които съгл. чл. 19, ал. 4 от ЗПК следва да се включат в ГПР и доколкото тези разходи не са включени в обявения от кредитора ГПР, то е извършено нарушение на закона, тъй като тези разходи са част от ГПР и така той надхвърля значително максималния размер по чл. 19, ал. 4 ЗПК, поради което и на осн. чл. 19, ал. 5 от ЗПК клраузите, предвиждащи възнаграждения за допълнители услуги са нищожни. Освен това позовал се е и на разпоредбата на чл. 10а от ЗПК, която не допуска кредиторът да изисква заплащане на такси и комисионни за действия, свързани с усвояването и управлението на кредита.

Настоящият съдебен състав намира обжалваното определение за правилно и препраща към изложените мотиви на РС по реда на чл. 272 от ГПК.

На основание чл. 410, ал. 1 от ГПК заявителят може да поиска издаване на заповед за изпълнение за вземания за парични суми или заместими вещи, ако искът е подсъден на районния съд. Хипотезите, в които съдът не издава заповед за изпълнение са посочени в чл. 411, ал. 2, т. 1- 4 вкл. ГПК. В т. 2 е посочено, че заповед за изпълнение не се издава, ако искането противоречи на закона и добрите нрави. Предвид изложеното, съдът е длъжен да извърши преценка за съответствие на заявлението със закона и добрите нрави.

Видно от депозираното пред съда заявление, вземанията на заявителя са индивидуализирани в достатъчна степен.

3

Съгласно чл. 19, ал. 4 от ЗПК годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва. Според чл. 19, ал. 1 ЗПК той включва всички настоящи и бъдещи разходи /лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в. т. ч. дължими на посредници при сключване на договора /, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. В случая ответницата е получила 700 лв. заем, а е следвало да върне 1614,60 лв. /с вноски за пакета "допълнителни услуги "и неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение -общата вноска е 53,82 лв. За 60 седмици ,общо 30 вноски /.

Затова и на осн. чл. 19, ал. 5 от ЗПК договорките за заплащане на суми над петкратния размер на законовата лихва са нищожни. Следва да се подчертае и че т. нар. "допълнителни услуги" всъщност са част от възнаграждението за предоставения кредит, но е обособено като отделно, с цел заобикаляне ограничението на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, установяващ лимит на годишния процент на разходите. "Допълнителните услуги" са свързани с усвояване и управление на кредита - приоритетно отпускане на кредита, възможност за отлагане/намаляване на вноски, възможност за смяна на падежа. Затова възнагражденията за тях са възнаграждения по договора за кредит, което противоречи на чл. 11а, ал. 2 от ЗПК и клаузите, с които е уговорена дължимостта им са нищожни на основание чл. 21 от с. з. Но не само - понеже, както се каза, касае се за възнаграждения по усвояване и отпускане на кредита, те следва да са включени в годишния процент на разходите - чл. 19, ал. 1 от ЗПК и макар това да е е сторено, те по естеството си са част същия.Що се касае до неустойката по чл. 8 от договора /изначално известна и изначало дължима за целия срок на договора /,тя не фигурира в общите разходи и не е отчетена при първоначалното посочване размера на дължимата вноска от 44,04 лв.според чл. 3 от договора . Но с тези допълнителни разходи се надвишава ограничението по чл. 19, ал. 4 от ЗПК, поради което клаузите за дължимост на възнагражденията за допълнителни услуги и неустойка за непредставяне на обезпечение са нищожни и на друго основание - чл. 19, ал. 5 от ЗПК. По тези съображения вземането по договора за допълнителни услуги не съществува. Разбирането, че лихви в размер на над 50% по кредити, раздавани от небанкови финансови институции, е нормално да бъдат уговаряни и получавани, тъй като паричният ресурс на небанковите кредитни институции бил много по-скъп от този на банките, съдът ще остави без 4 коментар поради абсурдността на поддържаните тези. Всичко това дава основание да се приемат изцяло изводите на първоинстанционния съд относно основателността на правоизключващото възражение по чл. 146 ЗЗП, при което се е погасило правото на принудително изпълнение на ищеца по продадения допълнителен пакет услуги, поради което правилно заявлението по тези пера не е било уважено.Верно е ,че тези вземания –относно допълнителните услуги и неустойката ,не се претендират ,но те следва да бъдат отчетени при преценката на „общия разход по кредита“,доколкото се отразяват на същия и се отразяват на годишния процент на разходите .

Наред с изложеното, следва да се има предвид, че процесния договор кредит е сключен при действието на Закона за потребителския кредит, поради което нормите му следва да бъдат съобразени от съда служебно. В чл. 33, ал. 1 от ЗПК е уредено, че при забава на потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата, а в ал. 2 е предвидено, че когато потребителят забави дължимите от него плащания по кредита, обезщетението за забава не може да надвишава законната лихва.

Законът забранява на кредитора да изисква заплащане на такси и комисионни за действия, свързани с усвояване и управление на кредита / чл. 10а ал. 2 от ЗПК/. В този смисъл е и последната практика по чл. 290 от ТПК на ВКС, отразена в решение № 345/9.01.2019 г. по т. д. № 1768/18 г. Забраната за кредитора да възлага на потребителя други такси и разходи, извън обявената договорна лихва и обезщетението за забава, произтича от разпоредбите на чл.

10а, чл. 19, ал. 3 и чл. 33 от ЗПК. Уговарянето на бъдещите разходи във фиксиран размер, събиран по силата на самия договор и въвеждането на отделна такса за същата дейност несъмнено придава и на двете клаузи неустоечен характер. По гореизложените съображения, съдът намира, че в действителност ГПР по процесния договор надхвърля максималния размер, не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя, което обуславя неравноправност по смисъла на чл. 143 от ЗЗП. Освен това, съгласно чл. 19, ал. 5 ЗПК клаузи в договор, надвишаващи определените размери по чл. 19, ал. 4 ЗПК се считат за нищожни. До идентичен извод относно недължимост на възнаградителните лихви е достигнал и БРС. В допълнение следва да се отбележи, че от съдържанието на договора е видно също така, че в договора няма ясно разписана методика на формиране на ГПР 5 досежно компонентите му. Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит следва да съдържа "годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 н а ч и н. " Следователно, ГПР представлява величина, която се формира по методика, императивно заложена в ЗПК относно възможните компоненти, поради което кредиторът следва да посочи в договора съставните елементи, които участват във формирането на ГПР и е без значение дали ГЛП е фиксиран или променлив.