Определение № 2571 от 17.10.2023, Апелативен съд - София

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2571 гр. София, 17.10.2023 г.

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 5-ТИ ТЪРГОВСКИ, в закрито заседание на седемнадесети октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Величка Борилова

Членове:

Зорница Гладилова

Мария Райкинска като разгледа докладваното от Мария Райкинска Въззивно частно гражданско дело № 20231000502729 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 274 и сл. ГПК.

Образувано е по две частни жалби против определение № 261259/27.02.2023 г. по гр.д. № 11951/2020 на СГС, I-18 състав, с което производството по делото е прекратено.

С частна жалба вх. № 278886/19.06.2023 г., депозирана от Д. В. Г. се поддържа, че обжалваното определение е неправилно. Съдът следвало да изследва според събраните по делото доказателства дали ищецът има качеството на ипотекарен длъжник. Безспорно било по делото, че ищецът е собственик на 50% от правото на собственост върху процесния имот и отговорът на въпроса дали спрямо него са били приложими нормите на чл. 444, т. 7 ГПК, установяващи несеквестируемост на единствено жилище, както и чл. 500 ГПК, забраняваща да се продава непринадлежаща на длъжника част от имота, били условие за правилно приложение на закона и произнасяне по предявения иск. Имало и доказателства, от които можело да се направи извод дали ищецът е имал качеството ипотекарен длъжник към датата, когато е предприето принудително изпълнение. Вместо това, съдът презумирал, че ищецът е бил ипотекарен длъжник. Съдът не се произнесъл по наведените твърдения за допуснати редица нарушения на процесуалните правила в хода на изпълнителния процес, напр., не обсъдил твърденията, че на ищеца и на длъжника по изпълнението не била връчвана покана за доброволно изпълнение. Така те били лишени от възможността да обжалват разпореждането за издаване на изпълнителен лист.

Допуснатите от ЧСИ груби нарушения дълбоко опорочили и публичната продан и лишили ищеца да обжалва действията на ЧСИ по реда на чл. 435, ал. 2, т. 3 ГПК и отнели възможността ищецът да заяви правото си на собственост върху ½ от продавания недвижим имот. На ищеца била отнета и възможността по-рано да предяви иска по чл. 440 ГПК и да поиска спиране на изпълнението. Наред с това бил нарушен и чл. 444, т. 7 ГПК, тъй като ищецът живеел в продавания имот и същият бил единствено жилище за него. Направено е искане да бъде отменено обжалваното определение и да бъде постановен акт по същество на спора, както и да бъде отменена спорната публична продан.

1

С частна жалба вх. № 269350/20.03.2023 г. по описа на СГС, депозирана от Г. В.

Г. се поддържа, че обжалваното определение било постановено при нарушение на съществени процесуални правила, тъй като по делото липсвал протокол, подписан от съда и секретаря за проведени едно или две закрити съдебни заседания от 27.02.2023 г. и това водело до липса на валидно определение. Съдът не отменил и предходно постановени определения по чл. 140 ГПК и чл. 146 ГПК и така се създавала конкуренция на взаимоизключващи се актове. Освен това определението имало съдържанието и характера на решение. На следващо място се поддържа, че обжалваното определение е неправилно, тъй като съдът не е разбрал предмета на делото, което било инициирано от трето за изпълнението лице, като се развиват доводи в тази насока. Обжалваното определение било и нищожно, тъй като по делото липсвала заповед за назначаването на Петър Боснешки като съдия в СГС, I-18 състав и това лишавало страната от възможност да му поиска отвод. Липсвал и лист за случайно компютърно разпределение. Предвид изложеното е поискана отмяна на обжалваното определение.

Насрещната страна „Банка ДСК“ ЕАД депозирала отговори и на двете частни жалби, в които излага доводи за тяхната неоснователност.

Настоящият съдебен състав, след като разгледа частните жалби и съобрази наведените от жалбоподателите доводи, въз основа на събраните доказателства, намира следното:

Гр.д. № 11951/2020 на СГС, I-18 състав е образувано по искова молба на Д. В. Г. против „Банка ДСК“ ЕАД и Г. В. Г.. В исковата молба, уточнена с молба от 19.10.2021 г. ищецът е твърдял, че на 13.04.2004 г. заедно с брат си Г. Г. учредили в полза на „Банка ДСК“ ЕАД договорна ипотека върху недвижим имот, по отношение на който били съсобственици с по ½ от правото на собственост. Договорната ипотека била учредена като обезпечение по договор за банков кредит между Г. Г. и банката. На 04.12.2017 г. ищецът бил уведомен от съседи, че ЧСИ извършвал опис на ипотекирания имот без ищецът да е уведомен за него. Впоследствие същият имот бил изнесен и продаден на публична продан, като ищецът отново не бил уведомен. Освен това проданта била извършена в нарушение на чл. 444, т. 7 ГПК по отношение единствено жилище на ищеца. По отношение на него нямало действие правилото на чл. 445, ал. 1 ГПК, тъй като към момента на образуване на изпълнителното дело от банката срещу брат му, качеството на ищеца „ипотекарен длъжник“ било отпаднало. Това било така, тъй като обезпеченият договор бил изменен по отношение размер на дълга и падеж без ищецът да е подписал анекса за изменението, като се позовава на чл. 171 ЗЗД. Не бил подписал нито подновяването на задължението, нито дал съгласие за подновяване срока на обезпечението. Ето защо спрямо него подновяването на ипотеката нямало действие. Ищецът е искал (уточнение от 19.10.2021 г.) да бъде постановено съдебно решение, по силата на което да бъде установено, че към датата на публичната продан длъжникът Г. В. Г. не е бил собственик на имуществото срещу което е насочено принудително изпълнение, тъй като ½ от процесния имот е собственост на ищеца.

Ответникът Г. Г. е депозирал отговор на исковата молба, с който е заявил, че искът е основателен.

„Банка ДСК“ ЕАД е депозирала отговор на исковата молба, с който е твърдяла неоснователност на иска. Представена е към този отговор молба от банката до Съдията по вписвания, вписана на 11.03.2014 г., за подновяване на вписана в полза на банката ипотека от Г. Г. и Д. Г. от 13.04.2004 г. върху ап. ** в гр. ***, ул. „***“ № **.

В допълнителна молба от 10.12.2020 г. ищецът е пояснил, че по отношение на процесния имот е налице приключило изпълнително производство по изп.д. № 201667810400616, приключило с публична продан от ЧСИ Г. Д..

2

След събиране на писмени доказателства, между които и нотариалният акт за учредяване на договорна ипотека върху процесния недвижим имот от 14.03.2004 г., от няколко поредни съдии по делото, съдебното дирене е приключило в съдебно заседание на 26.01.2023 г. и делото е обявено за решаване.

На 27.02.2023 г. е постановено обжалваното определение, с което е отменено протоколно определение от 27.02.2023 г. за даване ход на делото по същество и делото е прекратено, като съдът е счел предявеният иск по чл. 440 ГПК за недопустим, тъй като не са налице абсолютни процесуални предпоставки за неговата допустимост – ищецът не е трето лице, засегнато от изпълнението (липсва процесуална легитимация) и не е налице висящо изпълнително производство (липсва правен интерес).

Определението е връчено съответно на Г. Г. на 10.03.2023 г., а на Д. Г. на 08.06.2023 г., като първият е депозирал частна жалба по пощата на 17.03.2023 г., а вторият по куриер на 15.06.2023 г.

При така установеното от фактическа страна, настоящият съдебен състав намира следното от правна страна:

Частната жалба на Г. Г. е депозирана от лице без правен интерес от обжалване, поради което е недопустима. За да е допустима, частната жалба трябва да изхожда от страната, която има интерес да обжалва постановеното от първата инстанция определение. Правен интерес от обжалване съществува тогава, когато постановеният с определението правен резултат е неизгоден за страната. При прекратяване на делото поради недопустимост на иска интерес да обжалва определението има само ищецът.

Този извод не се променя от обстоятелството, че ответникът е дал становище за основателност на иска. Предвид изложеното, частната жалба на Г. Г. следва да бъде оставена без разглеждане.

Частната жалба на Д. Г. е депозирана от процесуално легитимирано лице, в законоустановения срок и срещу обжалваем съдебен акт, поради което е допустима.

Разгледана по същество същата е неоснователна, предвид следното:

Съобразно твърденията в исковата молба и уточнителната молба към нея първоинстанционният съд правилно е квалифицирал иска като такъв по чл. 440 ГПК. В мотивите по т. 4 от Тълкувателно решение № 3/10.07.2017 г. по тълк.д. № 3/2015 г. на ОСГТК е разяснено, че искът по чл. 440, ал. 1 ГПК е уреден с изрична законова разпоредба, която очертава както случаите, когато той може да бъде предявен, респективно кога е налице правен интерес от него, така и кои са надлежните страни по иска. Посоченото в закона обстоятелство, което обуславя интереса за предявяване на иска по чл. 440, ал. 1 ГПК, е засягането на твърдяното от третото лице право от предприетите изпълнителни действия. При това законът е очертал и активната легитимация на лицата, имащи правото да предявяват такъв иск, като е посочил, че той може да бъде предявен от всяко трето лице, чието право е засегнато от изпълнението.

Затова искът е допустим и е налице правен интерес за предявяването му, когато по започнало принудително изпълнение за парично вземане са предприети изпълнителните действия върху дадена вещ, които засягат права на третото лице и то отрича правата на длъжника върху вещта, предмет на изпълнението. Правата на третото лице върху вещта, предмет на изпълнението, не са предмет на иска по чл. 440, ал. 1 ГПК, а само обуславят правния интерес за предявяването му. Целта е при уважаването на иска да бъде установено, че вещта не принадлежи на длъжника и по този начин да се отрече възможността да се насочи принудителното изпълнение за негово задължение върху имущество, което принадлежи на трето лице. Поради това, за да е допустим искът, освен посочените по-горе предпоставки, се изисква и принудителното изпълнение върху вещта да не е приключило.

3

Следователно, за да е налице допустим иск по чл. 440, ал. 1 ГПК ищецът следва да е изложил твърдения за образувано изпълнително дело; насочване на изпълнението към вещ, която според ищеца не е на длъжника, а ищецът има права върху нея; висящо и неприключило изпълнение срещу тази вещ, както и твърдения, обосноваващи качество на ищеца като трето за изпълнението лице.

В случая още от твърденията в исковата молба и допълнителните молби по уточнението й е имало данни за липса на правен интерес у ищеца да предяви иск по чл.

440 ГПК. Това е така, тъй като според посоченото от ищеца в молбата му от 10.12.2020 г. към момента на образуване на делото не само е приключила публичната продан на недвижим имот, върху който ищецът сочи да има право на собственост, но и въобще е приключило изпълнителното дело. Безпредметно е в този случай установяването, че длъжникът не е собственик на продадения вече недвижим имот, тъй като няма как да се предотврати вече станалата продан, като защитата на правото на собственост на ищеца следва да бъде проведена по друг процесуален ред. Правният интерес е абсолютна предпоставка за допустимост на иска и липсата му води до него недопустимост на производството.

На следващо място, налице са и данни по делото, че ищецът не е трето за изпълнението лице, а ипотекарен длъжник, който, съобразно разрешението, дадено по т. 2 от тълкувателно решение № 4/11.03.2019 г. по тълк.д. № 4/2017 г. на ОСГТК, има процесуалното качество на длъжник в изпълнителното производство. Самият ищец е твърдял, че през 2004 г. заедно с брат си са учредили договорна ипотека в полза на „Банка ДСК“ ЕАД за обезпечаване дълг на Г. Г. по договор за банков кредит По делото има доказателства за това – Нотариален акт за учредяване на договорна ипотека от 14.03.2004 г., видно от който ипотекиран е ап. **, находящ се на ул. „***“ № **, за който няма спор, че е продаваният в изпълнителното производство имот. Ирелевантно за качеството му на ипотекарен длъжник е твърдението на ищеца, че не е давал съгласие за подновяване на ипотеката и към 2016 г., когато е образувано изпълнително дело срещу брат му, той вече не е имал такова качество, тъй като подновяването нямало действие спрямо него. Според чл. 18, ал. 1 от Правилника за вписванията достатъчно е да бъде подадена молба от кредитора за подновяването, за да бъде то вписано, като не се изисква съгласие на длъжника и ипотекарния длъжник за това. Ето защо вписването на подновяване на ипотеката на 11.03.2014 г. (преди изтичане на 10 г. от първоначалното вписване на ипотеката) е продължило действието й с още десет години, включително спрямо ипотекарния длъжник. Следователно, при завеждане на изпълнителното дело и до март 2024 г. Д. Г. е имал качеството ипотекарен длъжник, съответно той е длъжник по изпълнението, а не трето лице в изпълнителното производство и като такъв той не е процесуално легитимиран да води иск по чл. 440, ал. 1 ГПК. Процесуалната легитимация е абсолютна положителна предпоставка за допустимост на иска, поради което и правилно първоинстанционният съд е приел, че липсата й води до недопустимост на предявения иск.