Решение № 772 от 21.02.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 772 гр. Пловдив, 21.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XVIII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и първи януари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Кристина Янк. Табакова при участието на секретаря Тотка Ив. Фитнева като разгледа докладваното от Кристина Янк. Табакова Гражданско дело № 20255330103312 по описа за 2025 година

Съдът е сезиран с искова молба от Л. В. Н., ЕГН **********, против „Макроадванс“ АД, ЕИК 201127485, с която е предявен отрицателен установителен иск с правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК.

В исковата молба и уточняваща молба се твърди, че в полза на „Банка ДСК“ ЕАД бил издаден изпълнителен лист по ч. гр. д. № 20862/2013 г., по описа на РС – Пловдив, срещу Л.

В. Н. /с предходно фамилно име – Х./, за следните суми: 4257.47 лева – главница, произтичаща от Договор за кредит за текущо потребление от 13.04.2011 г.; 384.02 лева – редовна лихва за периода 30.04.2013 г. – 19.12.2013 г.; 178.18 лева – санкционираща лихва за периода 30.04.2013 г. – 19.12.2013 г., ведно със законната лихва върху главницата от 19.12.2013 г.; 60 лева – заемни такси; 97.59 лева – разноски за държавна такса по ч.гр.д.;

289.34 лева – разноски за юрисконсултско възнаграждение по ч.гр.д.

Сочи се, че на основание договор за цесия, сключен между „Банка ДСК“ ЕАД и „Макроадванс“ АД, ответникът бил конституиран като взискател по изпълнително дело № 8981/2015 г., по описа на ЧСИ Н. М., рег. № *, образувано въз основа на така издадения изпълнителен лист.

Ищецът заявява, че не дължи сумите по издадения изпълнителен лист, тъй като вземането било погА.о по давност. Твърди, че последното плащане по изпълнителното дело е от дата 08.11.2017 г., като след тази дата нямало извършвани плащания. Разпределение не било връчвано на длъжника и на същия не му било известно в какъв ред и в какъв размер са погасявани сумите по изпълнителното дело.

Счита, че погасителната давност за вземането е започнала да тече от датата на последното плащане – 08.11.2017 г. и след тази дата, до датата на подаване на настоящата искова молба в съда – 20.02.2025 г., е изминал период от пет години, в който не са извършвани изпълнителни действия.

1

Излага доводи и за ненадлежно съобщаване на длъжника за извършената цесия на вземането, както и за липса на местна компетентност на ЧСИ с район на действие – Софийски градски съд, по чийто опис е образуваното изпълнително дело.

Предвид изложеното, искането е да се уважи предявеният иск. Претендират се разноски.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът „Макроадванс“ АД е подал писмен отговор, с който оспорва предявения иск като неоснователен.

Сочи, че на 13.04.2011 г. между „Банка ДСК“ ЕАД, в качеството на кредитор, и Л. В.

Н., в качеството на кредитополучател, бил сключен Договор за текущо потребление. Поради преустановяване на плащанията по договора, кредиторът инициирал съдебни действия и се сдобил с изпълнителен лист от 27.12.2013 г., издаден по ч. гр. д. № 20862/2013 г., по описа на РС – Пловдив.

На 02.04.2014 г. бил сключен Договор за покупко-продажба на вземания /цесия/ между „Банка ДСК“ ЕАД и „Макроадванс“ АД, по силата на който всички вземания на кредитора по договора за кредит от 13.04.2011 г., били цедирани на ответника. Същият бил упълномощен от цедента да уведоми длъжника за сключения договор за цесия. На Л. В. Н. било изпратено уведомление за извършеното прехвърляне на вземанията, връчено на 12.12.2014 г. на лице на адреса на ищцата. В случай, че връчването се приеме за ненадлежно извършено, ответната страна заявява, че прилага уведомлението за извършената цесия и към отговора на исковата молба. Счита, че с връчването на препис от отговора, изявлението на цедента чрез упълномощения цесионер, следва да се счита достигнало до длъжника.

Посочва, че след прехвърляне на вземането, по молба на „Макроадванс“ АД от 16.09.2015 г., било образувано изпълнително дело № 8981/2015 г. по описа на ЧСИ Н. М..

Твърди, че в рамките на изпълнителното производство били поискани и извършени действия срещу длъжника Л. В. Н., всяко от които прекъсвало погасителната давност, а именно:

На 16.09.2015 г. „Макроадванс“ АД депозирало молба за образуване на изпълнително производство срещу длъжника Л. В. Н. при ЧСИ Н. М..

На 17.09.2015 г. съдебният изпълнител наложил запор върху банковите сметки на длъжника, открити в „Банка ДСК“ АД, „УниКредит Булбанк“ АД, „Първа инвестиционна банка“ АД и „Централна кооперативна банка“ АД.

На 11.12.2015 г. съдебният изпълнител наложил запор върху банковите сметки на длъжника, открити в „Банка ДСК” АД.

На 03.02.2017 г. съдебният изпълнител наложил запор върху банковите сметки на длъжника, открити „Първа инвестиционна банка“ АД.

Сочи се, че в периода от 08.06.2017 г. до 27.03.2018 г. са постъпвали суми от длъжника по изпълнителното дело, които доброволни вноски от страна на ищцата доказвали факта, че същата е уведомена за осъществената цесия.

На 18.04.2019 г. била депозирана молба от „Макроадванс“ АД за налагане на запор върху банковите сметки, открити на името на длъжника, след извършване на справка БНБ.

На 02.04.2020 г. била депозирана молба от взискателя с искане за налагане на запор върху новооткрити банкови сметки на името на длъжника, след извършване на справка БНБ.

На 29.03.2021 г. била депозирана молба от взискателя с искане за налагане на запор върху банковите сметки, открити на името на длъжника, след извършване на СБНБ.

На 10.04.2023 г. „Макроадванс“ АД депозирало молба за налагане на запор върху банковите сметки на длъжника, открити в „УниКредит Булбанк“ АД.

На 28.12.2023 г. взискателят депозирал молба за налагане на запор върху банковите 2 сметки, открити на името на длъжника в „Първа инвестиционна банка“ АД.

На 02.02.2024 г. съдебният изпълнител наложил запор върху банковите сметки, открити на името на длъжника в „Първа инвестиционна банка“ АД.

Предвид гореизложеното се твърди, че поисканите от взискателя, респ. извършените от ЧСИ изпълнителни действия, както и постъпленията на суми, било видно, че между всяко едно от действията, не е изтекъл срок по-дълъг от 5 години, което да доведе до изтичането на погасителната давност за вземанията. В тази връзка се сочи, че давността за всички суми по процесния изпълнителен лист е общата петгодишна такава.

Посочва се, че ново писмено искане по делото, отправено от кредитора /дори след настъпване на перемпция/ прекъсва погасителната давност, като ответната страна се позовава на Тълкувателно решение № 2/04.07.2024 г. по т. д. № 2/2023 г. на ОСГТК на ВКС.

Поддържа, че длъжникът е уведомен за цесията, но дори да се приеме, че не е, то уведомяването било ирелевантно за дължимостта на процесните суми от ищеца на ответното дружество, както и за валидността/редовността на предприетите изпълнителни действия по делото, респ. за прекъсването на давността. В случая давността била прекъсвана и с всяка една от посочените молби на взискателя, с инкорпорирано искане за изпълнително действие. Предвид извършените действия по изпълнителното дело се твърди, че давността за процесното вземане би изтекла най-рано през 2029 г. и то в случай, че същата не бъде прекъсната.

Относно възражението за липса на местна компетентност на ЧСИ с район на действие – Софийски градски съд, по чийто опис е образуваното изпълнително дело, ответникът счита, че следва да бъде взето предвид обстоятелството, че изп. дело е образувано през 2015 г., когато е била в сила разпоредбата на чл. 427, ал. 1 ГПК /в ред. Обн.

– ДВ, бр. 59 от 20.07.2007 г./. В същата не било посочено изискване изп. дело да бъде образувано при съдебен изпълнител с район на действие, в който се намира адресът на длъжника.

Сочи се още, че в настоящия случай инициираните съдебни способи пред съдебния изпълнител са предимно налагане на запор върху вземания на длъжника от трети лица, а съгласно действащата към момента на образуване на изпълнителното производство редакция на чл. 427, ал. 1, т. 2 ГПК /Обн. – ДВ, бр. 59 от 2007 г., в сила от 01.03.2008 г/, молбата за изпълнение се подава до съдебния изпълнител, в чийто район се намира постоянният адрес или седалището на третото задължено лице, когато изпълнението е насочено върху вземания на длъжника към него. Твърди се, че с посочването на изпълнителен способ – запор на вземания по банковите сметки на длъжника, местната компетентност е спазена, предвид цитираната разпоредба, тъй като седалището и адреса на управление на банките е в гр. София, където е и районът на действие на частния съдебен изпълнител.

Моли за отхвърляне на иска. Претендира разноски. Евентуално, прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на процесуалния представител на ищеца.

Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, и с оглед изявленията на страните, намира от фактическа и правна страна, следното:

Няма спор между страните, а и това се установява от приетия по делото изпълнителен лист, че на 27.12.2013 г., по ч.гр.д. № 20862/2013 г. по описа на ПРС, в полза на „Банка ДСК“ ЕАД, е издаден изпълнителен лист, срещу ищеца Л. В. Х., за следните суми: 4257.47 лева – главница, произтичаща от Договор за кредит за текущо потребление от 13.04.2011 г.; 384.02 лева – редовна лихва за периода 30.04.2013 г. – 19.12.2013 г.; 178.18 лева – санкционираща лихва за периода 30.04.2013 г. – 19.12.2013 г., ведно със законната 3 лихва върху главницата от 19.12.2013 г.; 60 лева – заемни такси; 97.59 лева – разноски за държавна такса по ч.гр.д.; 289.34 лева – разноски за юрисконсултско възнаграждение по ч.гр.д.

Страните по делото не спорят, че вземането по изпълнителния лист е прехвърлено с Договор за цесия от 02.04.2014 г. от „Банка ДСК“ ЕАД на „Макроадванс” АД.

Страните по делото не спорят и, че въз основа на така издадения изпълнителен лист, „Макроадванс” АД е образувано изпълнително дело № 8981/2015 г. по описа на ЧСИ Н. М., рег. № * на КЧСИ, с район на действие – Софийски градски съд.

Спорът по делото се концентрира върху въпроса погА.и ли са процесните суми в рамките на висящия изпълнителен процес за тяхното събиране.

С предявяването на иска по чл. 439 ГПК длъжникът оспорва изпълнението, като съгласно чл. 439, ал. 2 ГПК искът може да се основава само на факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание. Искът по своя предмет е отрицателен установителен и има за цел за отрече съществуването на изпълняемо право. В това производство ищецът може да навежда всички правопогасителни, правоотлагащи, правопрекратяващи възражения, основани на факти, непреклудирани в производството по издаване на изпълнителното основание. Претенцията на длъжника следва да се основава на ново твърдение за настъпил факт, а не на липса на такъв, доколкото основанието на ответника вече е било доказано и удостоверено с изпълнителното основание.

В производството по издаване на заповед за изпълнение, законодателят е предвидил редица средства за защита на длъжника. Така, съгласно чл.414, ал.1 ГПК длъжникът може да възрази срещу заповедта за изпълнение, от което следва правото на кредитора, съгласно чл.

415 ГПК да предяви иск за установяване на вземането си. Когато обаче възражение не е подадено, респективно е уважен предявеният от кредитора иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, заповедта за изпълнение влиза в законна сила – арг. чл. 416 ГПК. Изпълнителният лист се издава въз основа на влязлата в сила заповед за изпълнение и следователно изпълнителното основание се ползва със стабилитет. Затова неподаването на възражение по чл. 414, ал. 1 ГПК, оттеглянето му или влизане в сила на съдебното решение по иска с правно основание чл. 422, ал.1 ГПК имат за последица създаване на стабилитет за заповедта за изпълнение. В случая, издадената заповед за изпълнение на парично задължение и издадения въз основа на нея изпълнителен лист по ч.гр.д. № 20862/2013 г. по описа на Районен съд - Пловдив, се ползват с посочените по-горе правни последици. Именно поради това искът по чл. 439 ГПК може да се основа само на факти, настъпили след стабилизирането на изпълнителното основание, послужило за реализиране на принудителното удовлетворяване на кредитора. Оспорването на фактите и обстоятелствата, относими към ликвидността и изискуемостта на вземането, които са били известни на ищцата и които е могла да посочи в срока за възражение по чл. 414, ал. 1 ГПК, се преклудира.