Определение № 2379 от 14.09.2026, Окръжен съд - Пловдив

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2379 гр. Пловдив, 14.09.2026 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, V СЪСТАВ, в закрито заседание на четиринадесети септември през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Светлана Изева

Членове:

Радостина Стефанова

Светлана Станева като разгледа докладваното от Светлана Станева Въззивно частно гражданско дело № 20265300501958 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл. 274, ал.1, т.2 и сл. във вр. чл.248, ал.3 от ГПК.

Образувано е по частна жалба, подадена от „Изи асет мениджмънт“ АД чрез главен юрисконсулт Д.К., против определение №6774/02.06.2026 г., постановено по гр.д. №7605/2025 г. по описа на РС Пловдив, ХIV гр.с., с което е оставена без уважение молбата на жалбоподателя за изменение на постановеното по същото дело решение №1099/11.03.2026 г. в частта му за разноските.

Жалбоподателят сочи, че обжалваното определение е неправилно и незаконосъобразно, като се иска отмяната му и постановяване на ново, с което в полза на дружеството да се присъдят разноски в съответствие с представения списък на разноските. Излагат се съображения, че цитираните решения на СЕС са неприложими в случая.

В законоустановения срок не е постъпил писмен отговор от насрещната страна А. В..

„Файненшъл България“ ЕООД изразява становище за основателност.

Пловдивският окръжен съд, при извършена служебна проверка за допустимостта на подадената частна жалба, намира, че същата е процесуално допустима – подадена е в законоустановения срок от надлежна страна срещу 1 подлежащ на обжалване съдебен акт. Внесена е и дължимата държавна такса.

Разгледана по същество, частната жалба е основателна.

С решение №1099/11.03.2026 г., постановено по гражданско дело №7605/2025 г. на Районен съд – Пловдив, е признато за установено в отношенията между „Изи асет мениджмънт“ АД, ЕИК 131576434, и А. И. В.

ЕГН **********, че договор за паричен заем №5338092/17.01.2025 г. е нищожен на основание чл.26, ал.1, пр.3 от ЗЗД, вр. с чл.143 ал.1 от ЗЗП и чл.146 от ЗЗП. Признато е за установено в отношенията между „Файненшъл България“ ЕООД, ЕИК 202513690, и А. И. В., ЕГН **********, че договор за предоставяне на гаранция №5338092/17.01.2025 г. е нищожен на основание чл.26 ал.1 пр.2 от ЗЗД, вр. с чл.19 ал.4 от ЗПК и чл.146 от ЗЗП. Всеки от ответниците е осъден да заплати: на А. И. В., ЕГН **********, сумата от по 50 лева или по 25.56 евро, направени разноски по делото за държавна такса, а на адвокат С. Н., сумата от по 200 лева или по 102.26 евро, представляваща адвокатски хонорар по чл.38 ал.1 т.2 от ЗА. А. И. В., ЕГН **********, е осъдена да заплати на „Изи асет мениджмънт“ АД, ЕИК 131576434, сумата от 1000 лева или 511.29 евро, представляваща главница по договор за паричен заем №5338092/17.01.2025 г., ведно със законната лихва, считано от датата на предявяване на иска – 13.06.2025 г. до окончателното изплащане, като исковата претенция е отхвърлена за заплащане на сумата от 116.58 лв. – незаплатена падежирала възнаградителна лихва за периода 03.02.2025 г. – 09.06.2025 г.

Независимо от уважаване на предявения насрещен иск, разноски на ищеца по същия не са присъдени. Прието е, че съобразно задължителните разяснения, дадени в т. 5 от решение на СЕС от 16 юли 2020 г. по съединени дела C‑224/19 и C‑259/19, член 6, § 1 и член 7, § 1 от Директива 93/13, както и принципът на ефективност трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат правна уредба, която позволява част от процесуалните разноски да се възлагат върху потребителя в зависимост от размера на недължимо платените суми, които са му били върнати вследствие на установяването на нищожност на договорна клауза поради неравноправния характер, като се има предвид, че подобна правна уредба създава съществена пречка, която може да възпре потребителя да упражни предоставеното от Директива 93/13 право на ефективен съдебен контрол върху евентуално неравноправния характер на 2 договорни клаузи.

В срока за обжалване на решението е постъпила молба от „Изи асет мениджмънт“ АД за изменението му в частта за разноските, с искане за присъждане на такива по насрещния иск. Становища не са постъпили.

С определението – предмет на настоящата въззивна проверка, районният съд е оставил молбата без уважение, като е отбелязал, че при постановяването на съдебното решение е изложил подробни мотиви за причините, поради които не присъжда разноски на ответниците, включително и при уважен насрещен иск, съобразно установената практика на СЕС по потребителските спорове.

Доводите на състава на районния съд не се възприемат от настоящата инстанция.

Разпоредбите на чл.6, §1 и чл.7, §1 от Директива 93/13 въвеждат задължения за държавите-членки да осигурят такава правна уредба, че включените неравноправни клаузи в договори между потребители и продавачи или доставчици да не са обвързващи за потребителя при условията на националното право, и че договорът продължава да действа за страните по останалите условия, когато може да се изпълнява и без неравноправните клаузи, а и в интерес на потребителите и конкурентите да бъдат осигурени подходящи и ефективни мерки за предотвратяване на употребата на неравноправни клаузи в договори, сключени между потребители и продавачи или доставчици. Нещо повече – СЕС е давал разяснения в редица свои актове относно посочените текстове (решение Sziber (C-483/16, EU:C:2018:367), постановено на 31 май 2018 г., в което Съдът тълкува член 7 от Директива 93/13 в смисъл, че по принцип допуска национална правна уредба, която предвижда специфични процесуални изисквания по отношение на искове, предявявани от потребители; решение от 26 март 2019 г. по съединени дела Abanca Corporación Bancaria (C-70/17, EU:C:2019:250), и Bankia (C-179/17, EU:C:2019:250), Съдът, голям състав, също се произнася по тълкуването на членове 6 и 7 от Директива 93/13 и др.). Същевременно посочените два текста на Директивата не уреждат отношенията между страните в националното право, касаещи разноските.

Ищецът А. В. е предявила против всеки от ответниците иск за прогласяване нищожността на сключени с тях договори – за паричен заем и за 3 предоставяне на гаранция. Налице е и твърдение от нея, че предоставената сума от 1000 лв. по първия договор не е върната. И двата иска са уважени.

В законоустановения срок е предявен насрещен иск от „Изи асет мениджмънт“ АД срещу В. за заплащане на сумата от 1000 лв. – дължима главница по договор за заем и 116.58 лв. незаплатена падежирала лихва, а при условията на евентуалност – сумата от 1000 лв., дължима на основание чл.23 ЗПК, ведно със законната лихва от предявяване на иска. Искът на страната е уважен за сумата от 1000 лв., но, независимо от това, разноски на страната не са присъдени.

Съгласно разпоредбата на чл.78, ал.1 от ГПК, заплатените от ищеца такси, разноски по производството и възнаграждение за един адвокат, ако е имал такъв, се заплащат от ответника съразмерно с уважената част от иска.

В настоящия случай съдът е приел, че договорът за кредит е недействителен, като е присъдил на кредитора чистата стойност, т.е. уважил е евентуално предявения иск.

С решение от 28.07.2016 г. по дело C-57/2015 г. Съдът на ЕС е приел, че правната уредба следва да цели да гарантира разумния характер на подлежащите на възстановяване разноски, като се вземат предвид фактори като предмета на спора, неговата цена или труда, който трябва да се положи за защитата на съответното право. Съдебните разноски, които следва да понесе загубилата делото страна, трябва да бъдат "пропорционални“. Прието е, че съответстваща на правото на ЕС е уредба, която допуска съдът да може във всеки случай, в който прилагането на общия режим в областта на съдебните разноски би довело до резултат, който се счита за несправедлив, да се отклони по изключение от този режим. Съдът на ЕС е извел задължение за националния съд да гарантира пълното действие на нормите на правото на ЕС, като при необходимост, по собствена инициатива да оставя неприложена всяка разпоредба на националното законодателство, дори последваща, която им противоречи, без да е необходимо да изисква или да изчаква отмяната на такава разпоредба по законодателен или друг конституционен ред - решение от 09.03.1978 г. по дело 106/1977 г. на Съда на ЕО.

Видно от преамбюла на Директива 93/13, целта на същата е преценката съобразно общо установените критерии за неравноправен характер на условията при сключване на договор с потребител да се допълни с 4 подходи, позволяващи цялостна оценка на различните интереси на участниците; като се има предвид, че това съставлява изискването за добросъвестност, както и, че то може да се изпълни от продавача или доставчика, когато постъпва добросъвестно и равнопоставено с другата страна, отчитайки законните интереси. И правото на ЕС, и националното право е въвело по – разширена защита за потребителите. Но това не ги лишава от задължението им да упражняват добросъвестно правата си.

Действително, в решението по дело С-714/22 на СЕС съдът е постановил, че член 6, параграф 1 и член 7, параграф 1 от Директива 93/13, както и принципът на ефективност, трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат правна уредба, която позволява част от съдебните разноски да се възлагат на потребителя в зависимост от размера на недължимо платените суми, които са му възстановени вследствие установяване на нищожност на договорна клауза поради неравноправност, като се има предвид, че подобна правна уредба създава съществена пречка, която може да възпре потребителя да упражни предоставеното с Директива 93/13 право на ефективен съдебен контрол върху евентуално неравноправния характер на договорни клаузи (решение от 16 юли 2020 г., Caixabank и Banco Bilbao Vizcaya Argentaria, C‑224/19 и C‑259/19, EU:C:2020:578, т.99). Случаят обаче не е такъв, а за връщане на чистата стойност на главницата. Аналогично е и виждането на ВКС, застъпено в определение №366/16.08.2022 г. по ч.т.д. №1085/22 г., I т.о., като отново казусът е различен – връщане на суми, платени въз основа на недействителни клаузи. Т.е. сочената от първостепенния съд практика е неприложима в конкретния казус.

В случая разноски от длъжника се дължат, като следва да се присъдят в размер на ½ от направените такива за експертиза (400 лв.) и държавна такса (50 лв.) или общо 115.04 евро (225 лв.).

Относно юрисконсултското възнаграждение – същото се определя съобразно правилата на чл.78, ал.8 от ГПК – от съда, а не от страната. В случая следва да се определи възнаграждение в размер на 200 лв. в съответствие с чл.25, ал.1 от Наредбата за заплащане на правната помощ, доколкото се касае за дело с ниска фактическа и правна сложност, независимо от усложненията в процеса – участие на двама ответници, предявени насрещни искове. Пълномощник не се е явявал, представяни са единствено 5 молби. Делото е приключило в едно съдебно заседание. Съдебната практика по този тип дела е еднопосочна. Разглеждането на насрещния иск е свързано с произнасянето по първоначално предявения. Ето защо, и доколкото представителството е свързано с четири иска (първоначален, два насрещни – за главница и лихва, и евентуален) следва да се присъди възнаграждение в размер на 25.56 евро (50 лв.).

Предвид гореизложените съображения въззивният съд приема, че частната жалба е основателна. Като е достигнал до различен краен резултат, първоинстанционния съд е постановил неправилен акт, който следва да се отмени и да се постанови ново определение, с която на частния жалбоподател да се присъдят разноски в размер на общо 140.60 евро.

Воден от гореизложеното, Пловдивският окръжен съд, V въззивен граждански състав,

ОПРЕДЕЛИ:

ОТМЕНЯ определение №6774/02.06.2026 г., постановено по гр.д.

№7605/2025 г. по описа на РС Пловдив, ХIV гр.с., като вместо това ПОСТАНОВЯВА:

ИЗМЕНЯ решение №1099/11.03.2026 г., постановено по гр.д.

№7605/2025 г. по описа на РС Пловдив, ХIV гр.с., в частта му за разноските, като

ОСЪЖДА А. И. В., ЕГН **********, от град Пловдив, ****, да заплати на „Изи асет мениджмънт“ АД, ЕИК 131576434, със седалище и адрес на управление град София, ****, ****, на основание чл.78, ал.1 от ГПК разноски в размер на 140.60 (сто и четиридесет евро и шестдесет цента) евро.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.