Решение № 275 от 16.01.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 275 гр. София, 16.01.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и девети ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Анелия Маркова

Членове:

Пепа Маринова-Тонева

Василена Дранчовска при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева като разгледа докладваното от Василена Дранчовска Въззивно гражданско дело № 20221100512218 по описа за 2022 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Въззивното производство е образувано по подадена в законоустановения срок въззивна жалба на ответника ЗД „Б.И.“ АД срещу решение № 20176462 от 24.08.2021 г., постановено по гр.д. № 15643/2020 г. по описа на СРС, 143 състав, в частта, с която са уважени предявените от ЗАД „ОЗК – Застраховане“ АД осъдителни искове с правно основание чл.

213 КЗ (отм.) и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 517,35 лв., представляваща платено застрахователно обезщетение от ищеца към Агенция „Пътна инфраструктура“ и ликвидационни разноски по щета № 0110-180-0181-2016 във връзка с настъпило ПТП на 25.04.2016 г. около 23:30 ч. по АМ Хемус в посока град Варна, при движение на МПС марка „Ауди“, модел А3, с рег. № ОВ **** ВН, управлявано от Х.Т.Х., в участъка на км. 57+600 м., ведно със законната лихва върху главницата от датата на завеждане на исковата молба – 13.04.2020 г. до окончателното й заплащане, както и за сумата от 157,49 лв., представляваща мораторна лихва върху главницата за периода от 10.04.2017 г. до 09.04.2020 г.

Въззивникът поддържа, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост, като съдът неправилно е приел, че липсва съпричиняване от страна на юридическото лице, което е било длъжно да поддържа процесния пътен участник – Агенция „Пътна инфраструктура“, доколкото било установено настъпването на ПТП поради наличието на аквапланинг в резултат от лошото състояние на пътя. Ето защо, моли 1 решението на СРС в обжалваната част да бъде отменено, а предявените искове да бъдат отхвърлени изцяло.

Въззиваемият ЗАД „ОЗК – Застраховане“ АД счита, че въззивната жалба е неоснователна, а първоинстанционното решение в обжалваната от ответника част следва да бъде потвърдено.

По делото е подадена и частна жалба (уточнена с молби от 02.06.2022 г. и от 28.11.2023 г.) от ответника ЗД „Б.И.“ АД срещу определение № 20030796 от 19.04.2022 г., постановено по същото дело по реда на чл. 248 ГПК, в частта, с която е отменено първоинстанционното решение в частта, с която ищецът е осъден да заплати на ответника разноски в размер на 243,23 лв. Жалбоподателят счита, че има право на разноски по делото съобразно отхвърлената част от исковете, поради което моли определението да бъде изменено и да му бъде присъдена сумата от 243,23 лв.

Ответникът по частната жалба – ищецът ЗАД „ОЗК – Застраховане“ АД, счита, че същата е неоснователна и следва да бъде оставена без уважение.

Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на страните, намира за установено следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно в обжалваната част, като въззивният съд споделя мотивите на първоинстанционния съд и на основание чл.

272 ГПК препраща към тях. Във връзка с доводите във въззивната жалба следва да се добави следното:

За възникване на регресното вземане в полза на застрахователя по имуществена застраховка е необходимо да се установят следните факти: да е сключен договор за имуществено застраховане, в срока на застрахователното покритие на който и вследствие виновно и противоправно поведение на водач на МПС, чиято гражданска отговорност е застрахована при ответника, да е настъпило събитие, за което ответникът носи риска, като в изпълнение на договорното си задължение ищецът да е изплатил на застрахования застрахователно обезщетение в размер на действителните вреди. Съобразно разпоредбата на чл. 154 ГПК ищецът следва да установи горепосочените обстоятелства, а в тежест на ответника е да докаже, че е погасил претендираното вземане, респ. че е налице поведение на пострадалото лице (собственикът на увреденото застраховано имущество), което да е допринесло за настъпване на вредите (съобразно наведеното в отговора на исковата молба възражение за съпричиняване).

В случая по делото са обявени за безспорни между страните и ненуждаещи се от доказване обстоятелствата, че към датата на ПТП водачът на МПС марка „Ауди А3“ с рег. № ОВ **** ВН е бил застрахован по застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“ при ответното дружество, че на 25.04.2016 г. същият е причинил ПТП на пътен участък по 2 автомагистрала Хемус, като поради движение с несъобразена скорост с пътните условия – мокър път (проливен дъжд) е загубил контрол върху превозното средство, което се е завъртяло и ударило последователно първо в средната разделителна ограда между двете пътни платна, а след това се е отклонило вдясно по посоката си на движение и е реализирало удар в ограничителната ограда от дясно, като по този начин са причинени щети на застраховано по имуществена застраховка при ищцовото дружество имущество, собственост на Агенция „Пътна инфраструктура“ – 12 метра еластична предпазна ограда (мантинела). От събраните по делото гласни доказателства и приетото и неоспорено от страните заключение на САТЕ несъмнено се установявано виновното поведение на водача на МПС Х.Т.Х., който, разпитан като свидетел, признава, че се е движил със скорост над ограничението от 80 км./ч. (около 80-100 км./ч.) по време на силен дъжд и в състояние на мокър път, т.е. не е съобразил скоростта на движение с атмосферните условия и състоянието на пътя, поради което виновно е нарушил разпоредбата на чл. 20, ал. 2 ЗДвП и е причинил процесното ПТП.

Във връзка с доводите във въззивната жалба настоящата въззивна инстанция намира, че възражението на ответника за съпричиняване остава недоказано по делото. Действително, свидетелят Х. заявява, че на процесния пътен участък се е формирала водна възглавница и от силния дъжд водата се е стичала като река през пътното платно, но по делото не се установява това да се дължи на неизправности по пътя или на недостатъчна поддръжка на състоянието на пътното платно, като липсват каквито и да било доказателства за наличие на неравности, които да са довели до формиране на описаното струпване на вода на конкретното място. Същевременно, липсват данни процесният пътен участък да се характеризира с чести случаи на формиране на водни възглавници – според разпитания свидетел Н.С.М., който към датата на ПТП е работил към окръжното пътно управление на гр. София към автомагистрала Хемус и е извършвал често огледи на процесния участък от магистралата, на това място няма отлагане на вода при дъжд, като същата само преминава през пътното платно (което съответства и на показанията на водача Х., който казва, че водата се стичала като „река“ през пътното платно). Ето защо, не е съществувала необходимост от предварително обозначаване на конкретния пътен участък с определен пътен знак за повишаване вниманието на водачите (още повече че пътен знак за опасност от аквапланинг не е регламентиран в Правилника за приложение на Закона за движение по пътищата) и в този смисъл не е налице твърдяното от въззивника бездействие на Агенция „Пътна инфраструктура“, което да е допринесло за настъпването на вредите. В допълнение, от разясненията на вещото лице в открито съдебно заседание става ясно, че единствена причина за настъпване на ПТП е поведението на водача на лекия автомобил, който е управлявал МПС с твърде висока скорост, доколкото при скорост от над 80 км./ч. и подобни атмосферни условия се получава „аквапланинг“ и поради въздействието на водния слой върху гумите се загубва сцеплението с пътя и автомобилът поднася.

Ето защо, при съвкупна преценка на събрания доказателствен материал първоинстанционният съд правилно е достигнал до извод, че процесното ПТП е настъпило в 3 причинна връзка с противоправното и виновно поведение на застрахования при ответника водач на МПС и при липса на съпричиняване от пострадалото лице, поради което дължимото обезщетение е намалено единствено с размер на извършеното в хода на процеса частично плащане от ответната страна. Във въззивната жалба не са изложени конкретни доводи за неправилност на обжалваното решение, касаещи размера на присъденото обезщетение и лихва за забава върху него, поради което въззивният съд не следва да обсъжда правилността на акта в тази част. Предвид идентичните изводи, до които достига въззивната инстанция, първоинстанционното решение в обжалваната част се явява правилно и следва да бъде потвърдено.

С оглед изхода от настоящия спор и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК въззивникът следва да бъде осъден да заплати на въззиваемия направените разноски за настоящата инстанция в размер на 480 лв., адвокатско възнаграждение (с включен ДДС), като във връзка с наведеното от въззивника възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК следва да се отбележи, че уговореният и платен от въззиваемия хонорар не е прекомерен, тъй като се равнява на минималния размер съобразно разпоредбата на чл. 7, ал. 2, т. 2 НМРАВ.

По подадената частна жалба по реда на чл. 248, ал. 3 ГПК, Софийски градски съд, след като обсъди доводите на жалбоподателя и данните по делото, намира следното:

Частната жалба е подадена в законоустановения срок за обжалване (чл. 248, ал. 3, изр. 2 ГПК), поради което се явява процесуално допустима. Настоящата въззивна инстанция намира, че е сезирана с частна жалба срещу определението на СРС от 19.04.2022 г. единствено в частта, с която е отменено първоинстанционното решение относно присъдените в полза на ответника разноски в размер на 243,23 лв. – само по отношение на тази част от първоинстанционното определение са наведени доводи в молбата на ответника от 02.06.2022 г. (която впоследствие е уточнена и администрирана като частна жалба), като формулираното в същата молба искане на ответното дружество за намаление на присъдените в полза на ищеца разноски касае изменение на решението, по което СРС се е произнесъл с определение № 20061069/09.10.2022 г., което не е обжалвано от страните и е влязло в сила.

Разгледана по същество, частната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.

За да постанови обжалваното определение, СРС е приел, че търсеното вземане изначално е съществувало в пълен размер, като искът е частично отхвърлен поради плащане в хода на процеса, поради което ответникът е дал повод за завеждане на делото за цялата сума и следва да понесе изцяло отговорността за направените от ищеца по делото разноски, респ. няма право на компенсиране на направени от него разноски в производството.

Изводите на първоинстанционния съд в тази част са правилни. По общото правило на чл. 78 ГПК присъждането на разноски на страните се основава на вината на противната страна, която с поведението си е предизвикала предявяване на иска или защитни действия срещу неоснователно предявен срещу нея иск. Следователно, логиката на закона е, че разноски винаги се дължат, когато неправомерно е засегната чужда правна сфера, като задължението 4 за заплащането им е задължение за заплащане на понесените от съответната страна вреди.

Ако предявеният иск бъде отхвърлен, се предполага, че ищецът виновно и неоснователно е заставил ответника да направи разноски по делото – в този случай последният има право на разноски (чл. 78, ал. 3 ГПК). Ако обаче искът бъде отхвърлен по причини извън вината на ищеца, следва да се приеме, че последният има право на разноски. И това е така, тъй като в духа на закона е да се присъждат разноски в полза на ищеца, когато искът е отхвърлен, защото след предявяването му ответникът доброволно е изпълнил задължението си.

В настоящия случай ответникът е дал повод за завеждане на делото, тъй като по делото несъмнено се установява, че в полза на ищеца е възникнало вземане в пълния претендиран размер от 1097,81 лв. (според заключението на САТЕ, дължимото обезщетение по средни пазарни цени надхвърля тази сума), но искът е бил частично отхвърлен поради извършено частично плащане в хода на процеса, а към датата на предявяване на исковата молба срокът за доброволно изпълнение вече е бил изтекъл. В отношенията между застрахователи разпоредбата на чл. 213а КЗ (отм.) регламентира 30-дневен срок за доброволно изпълнение на регресната претенция, който започва да тече от представянето на всички доказателства за процесната щета от страна на застрахователя по имуществена застраховка и в който въз основа на документацията застрахователят по застраховка „Гражданска отговорност” следва да определи размера на своето задължение и да го погаси. От представената покана (л. 4142) се установява, че ответното дружество е получило документите по процесната щета повече от 30 дни преди подаване на исковата молба – на 09.01.2017 г., като срокът за доброволно изпълнение е изтекъл на 08.02.2017 г.