Решение № 5703 от 03.09.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 5703 гр. София, 03.09.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-В СЪСТАВ, в публично заседание на десети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Николай Димов

Членове:

Велина Пейчинова

ЕВГЕНИ СТ. СТАНОЕВ при участието на секретаря Юлия С. Д. Асенова като разгледа докладваното от Николай Димов Въззивно гражданско дело № 20241100509213 по описа за 2024 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258- чл.273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на Т. Д. С., подадена чрез назначения й по делото особен представител адв.П. К., срещу решение № 7140 от 07.05.2023 г., постановено по гр.дело № 70605/2021 год. по описа на СРС, ІІ Г.О., 58 състав, в частта, с която е признато за установено по отношение на Т. Д. С. ЕГН: **********, че има парични задължения към „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ” ЕАД с ЕИК 831609046, в размер на: 4367,99 лв. - стойност на доставена от дружеството в периода от 01.05.2018 г. до 30.04.2020 г. топлинна енергия за имот с аб.№ 252649, ведно със законна лихва от 14.07.2021 г. до изплащане на вземането, мораторна лихва в размер на 523,63 лв. за забава в периода от 15.09.2019 г. до 02.07.2021 г., главница в размер на 39,63 лв. - цена на извършена услуга за дялово разпределение за периода от 01.06.2018 г. до 29.02.2020 г., ведно със законна лихва от 14.07.2021 г. до изплащане на вземането, мораторна лихва от 31.07.2018 г. до 02.07.2021 г. в размер на 8,59 лв. - част от задълженията, за които по ч.гр.дело № 45154/2020 г. на СРС е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК. Във въззивната жалба са изложени доводи, че решението в обжалваната част е неправилно, немотивирано и незаконосъобразно, по съображения 1 изложени в жалбата.

Въззиваемата страна- ищец „Топлофикация София“-ЕАД, гр.София, чрез своя процесуален представител юрк.Р.П. оспорва жалбата, по съображения изложени в депозирания по делото писмен отговор по чл.263, ал.1 от ГПК. Моли жалбата да бъде отхвърлена, като неоснователна, а първоинстанционното решение -потвърдено в обжалваната от ответника част, като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на разноски за въззивната инстанция.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното:

Въззивната жалба е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.

Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.

Софийски градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата въззивна инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл.266 от ГПК, които да променят така приетата за установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са обсъдени правилно, като са преценени релевантните за спора факти и обстоятелства.

Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:

Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му - в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми. Решението е и правилно в обжалваната от ответника част, с която са уважени предявените по реда на чл.422, ал.1 от ГПК, установителни искове с правно основание чл.79, ал.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД. При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е 2 обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон. В обжалвания съдебен акт са изложени конкретни и ясни мотиви по отношение разкриване действителното правно положение между страните и разрешаването на правния спор. Противно на изложеното във въззивната жалба изводите на съда са обосновани с оглед данните по делото и събраните по делото доказателства. Доводите изложени в жалбата са изцяло неоснователни. Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи, следва да се добави и следното:

В практиката на ВКС - определение по ч.гр.дело № 12/09 г. на І г.о., определение по ч.гр.дело № 289/12 г. на ІV г.о., решение по гр.дело № 1740/11 г. на ІV г.о. и др., се приема, че правомощията на въззивната инстанция са ограничени - арг. от чл.260, ал.1, т.3, 4, 5 и 6 ГПК, чл.266 ГПК и чл.269 ог ГПК, както от това каква част от решението на първата инстанция се обжалва, така и относно правилността на обжалвания акт само по релевираните основания и в рамките на заявеното искане за произнасяне от въззивния съд. Предметните предели на въззивното производство се определят от страните, които очертават съдържанието и обема на правния спор, пренесен за разглеждане пред въззивната инстанция, с подадените в сроковете по чл.259 и чл.263, ал.2 и ал.1 ГПК въззивни жалби /първоначални и насрещни/ и отговори. При осъществяване на дейността си съдът се ръководи от разпоредбата на чл.269 от ГПК, която го задължава да провери служебно валидността на постановеното от първата инстанция решение и неговата допустимост само в обжалваната част и ограничава правомощията му за проверка на правилността на решението до заявените в жалбите доводи. Недопустимо е предметът на въззивното производство да бъде променян чрез въвеждане на нов предмет и ново искане, извън преклузивния срок за обжалване.

Спорните по делото обстоятелства, с оглед очертания предмет на въззивната жалба по чл.269 ГПК, са свързани единствено с въведеното от ответника, чрез особения й представител бланкетно възражение за допуснато нарушение на съдопроизводствените правила, относно необсъждане на събраните по делото доказателства в тяхната цялост, което очевидно водело до неправилност на обжалваното решение, както и за немотивираност на обжалваното решение, респективно за допуснато нарушение на чл.236, ал.2 ГПК.

Във връзка с поддържаното от ответника оплакване във въззивната жалба за немотивираност на обжалваното решение, респективно за допуснато нарушение на чл.236, ал.2 ГПК, настоящият въззивен състав приема, че тази правна норма посочва съдържанието на мотивите, като акцентира на пълнотата при оформянето им. В мотивите съдът е длъжен да посочва само обстоятелства и съображения, въз основа на които е изградил убеждението си. Действително липсата на мотиви би лишила по3 горната съдебна инстанция от възможността да провери валидността, допустимостта и правилността на обжалваното решение. В процесния случай не е налице липса на мотиви, която да прави обжалваното решение на СРС неразбираемо /дори и чрез тълкуване/ и в този смисъл нищожно. В същото са изложени от съда фактически и правни изводи във връзка със спора между страните по делото. Ако съдът не изложи в мотивите си всички твърдения и възражения на страните или не обсъди някое доказателство, това може да доведе до неправилно решение, поради съществено нарушение на процесуални правила, но тогава не може да има позоваване на нарушение на чл.236, ал. 2 ГПК, а на разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, която се отнася до решението. И това е така, тъй като непълните мотиви могат да не се отразят на правилността на крайния извод на съда.

На следващо място следва да се вземе предвид обстоятелството, че в т.18 от ТР № 1 от 04.01.2001г. на ОСГК на ВКС, както и в редица решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 от ГПК е прието, че със сила на пресъдено нещо се ползва само решението по отношение на спорното право, въведено с основанието и петитума на иска като предмет на делото, изразено в диспозитива му като констатация относно спорното право. По силата на чл.236, ал.2 във връзка с ал.1, т.5 от ГПК, съдът се произнася с решение /като редовен и надлежен съдебен акт/ по основателността респективно неоснователността на исковете, с които е сезиран, поради което и законодателят изисква решението да съдържа "какво постановява съдът по съществото на спора". Релевираните възражения на страните, било правоизклюващи, правопроменящи или правоизменящи, заявени като защита срещу предявен иск, безусловно подлежат на обсъждане в мотивите на съдебния акт, които се излагат към решението и съответно имплицитно се съдържат в диспозитива на решението по същество, доколкото тяхната основателност може да обуслови краен извод за несъществуването, липса или погасяване на конкретно защитимото материалното право, или за неговата трансформация от гледна точка на изискуемост, ликвидност.

Безалтернативен е изводът, че със сила на пресъдено нещо се ползва само решението по отношение на спорното право, въведено с основанието и петитума на иска като предмет на делото, изразено в диспозитива му като констатация относно спорното право, а изложеното в мотивите - само по изключение досежно възраженията за право на задържане и прихващане/ чл.298, ал.4 от ГПК/. С Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС - т.18, което в тази си част не е изгубило значение при действието на приетия през 2007 г. и приложим към конкретното дело Граждански процесуален кодекс, е разрешен по задължителен за съдилищата начин въпросът за обжалваемостта на мотивите към съдебно решение. Според дадените указания, на обжалване подлежи самото решение /т.нар. диспозитив/, с което съдът се произнася със сила на пресъдено нещо относно съществуването на спорното материално право, въведено с основанието и петитума на иска като предмет на делото. Мотивите към 4 решението, които съдържат констатации за доказателствени факти, юридически факти и преюдициални правоотношения, не са източник на правни последици и не са част от решението. Поради това те не могат да бъдат предмет на самостоятелно въззивно и касационно обжалване, отделно и независимо от решението по съществото на правния спор. В този смисъл са решение № 167/09.11.2010 г. по т.дело № 1012/2009 г. на ВКС, Т.К., ІІ т.о., определение № 60521/28.09.2021 г. по т.дело № 1532/2020 г. на ВКС, Т.К., І т.о. и други.

Въззивният съд не споделя изложените във въззивната жалба доводи за допуснати съществени процесуални нарушения при събиране и ценене на доказателствения материал, довели и до нарушение на материалния закон, включително и досежно приетата по делото съдебно- техническа експертиза.

Изготвената съдебно- техническа експертиза е подробна, детайлна и напълно обоснована, като вещото лице е отговорило на всичките му поставени въпроси, с оглед наличната по делото и проверената от него документация. С оглед на което правилно първоинстанционният съд е кредитирал приетото по делото, като неоспорено от страните заключение на вещо лице по допуснатата съдебно- техническа експертиза при решаване спора по същество, доколкото същото е отговорило на всички релевантни въпроси от значение за предмета на делото.

На следващо място, съдът приема, че във въззивната жалба на ответника не са изложени конкретни доводи за неправилността на обжалваното решение/ единствените фактически доводи в жалбата са свързани с допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения при събиране и ценене на доказателствения материал/. С оглед на това, при липсата на допуснато от районния съд нарушение на императивни материалноправни норми и при съобразяване на характера на производството по въззивно обжалване по действащия ГПК, представляващо ограничен въззив, при който за да се извърши проверка на правилността на решението, въззивникът следва да посочи в какво се изразява неправилността на първоинстанционния акт според него, въззивният съд няма правомощието да формира собствени изводи по съществото на спора, а с това и за правилността на съдебния акт, а следва да го потвърди в съответната част. Ако жалбата не съдържа конкретно указание за порочността на първоинстанционния съдебен акт, същата е допустима и подлежи на разглеждане, но въззивният съд не може да формира собствени изводи по съществото на спора и за правилността на първоинстанционното решение, а следва да го потвърди - чл.271 и чл.272 ГПК. Т.е въззивна жалба без изложени конкретни съображения за неправилност на първоинстанционното решение, макар и допустима, е неефективна, тъй като не позволява друга проверка, освен валидността и допустимостта на обжалвания акт. В процесния случай във въззивната жалба на ответника не са изложени конкретни доводи за неправилност на обжалваното решение, като изложените доводи, съдът намира, че не са съобразени с изразеното от СРС в диспозитива на обжалваното 5 решение, като констатация относно спорното право.