Решение № 1737 от 07.05.2026, Районен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 1737 гр. Варна, 07.05.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 26 СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Атанаска Д. Маркова при участието на секретаря Тодорина Ат. Трифонова като разгледа докладваното от Атанаска Д. Маркова Гражданско дело № 20253110108795 по описа за 2025 година

Предявена е искова молба с обективно съединени искове с правно основание по чл.26, ал.1 от ЗЗД и по чл.55, ал.1 от ЗЗД от страна на ищцата Б. К. Ш., ЕГН **********, с адрес в гр. П., чрез адвокат М. Д. от АК - София, против ответната страна „****“ АД, ЕИК:

****, със седалище и адрес на управление: гр. Ш., представлявано от С.Т., с процесуален представител адвокат Х. М. от АК – Шумен.

В исковата молба се твърди, че на 06.09.2024 г. ищцата, в качеството на заемател, чрез средства за комуникация от разстояние, сключила с ответното дружество Договор за потребителски кредит, предоставен от разстояние №1158303/06.09.2024 г. за сумата от 300 лева, при фиксиран годишен лихвен процент в размер на 36 % и годишен процент на разходите в размер на 42,58 %. Срокът за погасяване на кредита бил 30 дни, а общата дължима сума 300 лв. В чл.21 от договора било регламентирано, че ищцата може да отправи искане за продължаване срока за връщане на кредита, съобразно посоченото в Общите условия, а в чл.9 от договора било определено, че ищцата дължи такса за продължаване на срока на договора за кредит, в размер посочен в актуалната Тарифата на кредитора. Таксата се формирала и изплащала по реда посочен в ОУ. В чл.41 от ОУ, било регламентирано, че първоначално договореният срок се удължава с нови 30 дни, като продължаването на първоначалния срок е възможно 25 пъти, а за всяко удължаване се дължи такса за продължаване. В чл.1, ал.11 от договора било регламентирано, че част от условията при които се предоставя потребителския кредит включва предоставяне на обезпечение поръчител или банкова гаранция. Съгласно чл.17 в срок до три дни след сключването на договора, ищцата следвало да обезпечи всички задължения по договора или чрез физическо лице-поръчител, отговарящо кумулативно на изрично изброени в Общите условия 1 изисквания, или чрез банкова гаранция със срок на валидност най-малко 30 дни след падежа на последната вноска. В чл.27, ал.1 от договора било уговорено, че страните се съгласяват, че неизпълнението на задължението на заемателя, посочено в чл.17, щяло да причини на заемодателя вреди, които следвало да бъдат обезпечени с посочената неустойка. Посочено било още, че в случай, че заемателят не изпълни задължението си посочено в чл.17 от договора, той дължал на заемодателя неустойка в размер на 0,9 % от стойността на усвоената по кредита сума за всеки ден, през който не е предоставено договореното обезпечение. Ищцата не успяла да плати задължението в уговорения срок. На 03.05.2025 г. получила съобщение на телефонния си номер, съгласно което дължимата за връщане сума била към същата дата в размер на 915,18 лева - за период от 8 месеца (от 06.09.2024 г. до 03.05.2025 г.) задължението нараснало в троен размер спрямо чистата стойност на кредита.

Ищцата сочи, че спрямо сключения договор за потребителски кредит са приложими условията на Закона за потребителския кредит и Закона за защита на потребителите, доколкото договорът се характеризира като потребителски, а тя като потребител. Ищцата счита, че договорът за потребителски кредит е недействителен, тъй като не отговаря на изискванията на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7 - 12 и 20 и ал.2 и чл.12, ал.1, т.7 - 9 от ЗПК.

Стойността на предвидената в договора неустойка не била включена в годишния процент на разходите, а били включени само вземанията за главница и лихва. По същността си неустойката представлявала възнаграждение за кредитора и следвало да се включи в ГПР.

По този начин посоченият в договора ГПР не отговарял на действителния и следвало да се приравни на хипотеза на непосочен ГПР. Действително приложеният в кредитното правоотношение ГПР надхвърлял размера по чл.19, ал.4 от ЗПК. С невключването на неустойката в ГПР било налице заобикаляне на разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК.

Получаването на кредита било обусловено от заплащането на неустойката, като изискването за предоставяне на обезпечение чрез поръчителство съдържало множество ограничения и конкретно определени параметри, които предвид характера, броя и изключително краткия срок за предоставяне, правели задължението за предоставяне на обезпечение изключително трудно изпълнимо. Тридневният срок за предоставяне на обезпеченията бил прекомерно кратък и това създавало значително затруднение за потребителя-заемател. Уговорената неустойка санкционирала неизпълнение на задължение, различно от главното задължение на заемателя по договора и се дължала независимо от това, дали заемателят плаща дължимите погасителни вноски на уговорените падежни дати. Ищцата сочи, че обезпечението на заема няма самостоятелно значение извън неговата функция да гарантира изпълнението на главното задължение, като то не е самоцел и вредите, които възникват за заемодателя при липсата му, са последица от невъзможността на заемодателя да удовлетвори вземането си от обезпечението, ако заемателят не плаща задълженията си. В случая, обаче, неустойката изначално не била обвързана с настъпването на каквито и да било вреди за заемодателя и се дължала независимо от това, дали такива биха могли реално да настъпят или не. Размерът на неустойката надхвърлял 100% размера на заетата сума и с нея не се целяло обезпечаване на задълженията по договора, а оскъпяване на заема.

2

Ищцата сочи също, че клаузата на чл.27 от договора е нищожна, тъй като противоречала на преследваната цел от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на съвета относно договорите за потребителски кредити, транспонирана в ЗПК - кредиторите да не кредитират по безотговорен начин или да не предоставят кредити без предварителна оценка на кредитоспособността, както и накърнявала добрите нрави, тъй като заложената неустойка излизала извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция и цели единствено неоснователно обогатяване на кредитора, поради което клаузата за неустойка била неравноправна по смисъла на чл.143, ал.2, т.5 от ЗЗП. Нищожна била и клаузата на чл.17, ал.2 от договора, като неравноправна и наложена от икономически по-силната страна в договора. Така посочените клаузи от договора противоречали на добрите нрави и на закона.

Ищцата сочи, че съгласно чл. 23 ЗПК когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Към момента ищцата заплатила по договора сумата от 350 лв., а чистата стойност на кредита била 300 лв., поради което сумата от 50 лв. била платена без основание.

Предвид изложените съображения ищцата моли съда да постанови решение, с което да прогласи на основание чл.26, ал.1 от ЗЗД нищожността на Договор за потребителски кредит предоставен от разстояние № 1158303/06.09.2024 г., поради противоречието му със закона, евентуално поради заобикаляне на закона, евентуално поради противоречие с добрите нрави.

Моли също така ответната страна да бъде осъдена да заплати на ищцата сумата от 50 лева, представляваща общата стойност на извършени плащания към дружеството, при начална липса на правно основание, ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда, до окончателното изплащане на задълженията. Моли също да й се присъдят направените по делото съдебни разноски.

В депозирания писмен отговор на исковата молба ответникът, чрез процесуалния си представител заявява, че счита предявения иск за неоснователен. Ответната страна не оспорва, че с ищцата са сключили договор за потребителски кредит, предоставен от разстояние, с посочените от ищцата параметри. Сочи, че основните параметри на договора – главница и лихва, били валидно уговорени в изискуемата от закона форма; покрити били всички изисквания на ЗПК, регламентирани в чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 ЗПК, както и с тези на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние, по реда на който бил сключен процесния договор. Твърди, че ищцата се е запознала предварително с всички условия и след това подписала договора чрез съответните опции в системата на ответника. Ответната страна оспорва твърденията за недействителност на договора по смисъл на ЗПК. При формирането на ГПР били спазени всички изисквания на чл.11, ал.1,т.9 и т.10 от ЗПК. В договора и в стандартния европейски формуляр ясно било посочено какъв е размерът на ГПР и как се формира. При нормативно определен лимит на ГПР към датата на сключване на договора от 67.70% и ГПР определен в процесния договор в размер на 42.58%, било видно, че в случая годишният процент на разходите не надхвърля пет пъти размера на 3 законната лихва за забава, поради което ответната страна счита, че не е налице нарушение на чл.19, ал.4 от ЗПК. Уговорената неустойка не следвало да бъде включвана в ГПР.

Кредитодателят бил длъжен да посочи ГПР и компонентите му към датата на сключване на договора. Клаузата за неустойка била проявление на свободата на договаряне между страните и била уговорена като плащане, в случай че кредитополучателят не осигури обезпечение на главното вземане на кредитодателя след сключване на договора. Предвид волята на страните и изискванията на закона, било изначално невъзможно уговорената неустойка да бъде включена в ГПР. Ответната страна оспорва също твърденията, че неустойката представлява добавък към възнаградителната лихва. Последната представлявала възнаграждение за кредитора, като цена на предоставения финансов ресурс и била задължителен компонент от договора за кредит. Обстоятелството, че страните се договорили, в случай на неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, неустойката да бъде изплащана периодично, а не еднократно, не водило до превръщането й в лихва. Тази уговорка била изцяло в полза на ищцата, тъй като разпределяла задължението й във времето с падежни дати същите като за главница и лихва, поради което с неустойката не се нарушавала разпоредбата на чл.11, ал.1, т.9 от ЗПК. Неоснователни били аргументите за нищожност поради липса на направена проверка на кредитоспособността на потребителя.

Такава проверка била извършена при отправяне на искането за отпускане на кредит от страна на кредитополучателя. Не било налице противоречие на договорената неустойка с добрите нрави, тъй като тя се дължала само след изтичане на срока за обезпечение и само за периода, за който кредитът не бил обезпечен. Изрично било уговорено правото на потребителя да предостави обезпечение и на по-късен етап от действието на договора, като в момента, в който се осигуряло обезпечение неустойката спирала да се начислява. В случая ищцата не се възползвала от нито едно от договорноустановените си права. Ответната страна сочи, че условията за предоставяне на обезпечение са напълно изпълними, разумни и адекватни на икономическата обстановка в страната, предвид това не би следвало да представляват трудност за кредитополучателя.

Ответната страна оспорва и твърденията на ищцата за неравноправност по ЗЗП на посочените от ищцата договорни клаузи. Твърди, че същите са уговорени индивидуално с ищцата и не е налице нито една от хипотезите на чл.143 от ЗЗП.

По отношение на предявения осъдителен иск ответната страна сочи, че получаването на процесната сума от 50 лв., но твърди, че договорът и отделните му клаузи са действителни.

Предвид така изложените в отговора обстоятелства ответната страна моли исковете да бъдат отхвърлени, като й бъдат присъдени направените по делото разноски.

Като съобрази всички посочени по делото доказателства, съдът счете за установено от фактическа и правна страна следното:

Установява се от представените по делото от страните писмени доказателства - Договор за потребителски кредит №1158303 от 06.09.2024 г.; погасителен план към същия договор; стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителски кредити;