Решение № 2887 от 09.06.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 2887 гр. Пловдив, 09.06.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XX ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Надежда Г. Славчева - Андонова при участието на секретаря Петя Д. Мутафчиева като разгледа докладваното от Надежда Г. Славчева - Андонова Гражданско дело № 20245330117133 по описа за 2024 година

Предявен е иск с правно основание чл.55, ал.1, предложение първо ЗЗД.

В исковата молба от Р. В. Л. против „Кеш Пойнт България” ЕООД се твърди, че между страните бил сключен договор за кредит № *** от 13.10.2023г., по силата на който в полза на ищеца била предоставена сума в размер на 600 лева, при фиксиран лихвен процент по заема от 48 % и годишен процент на разходите – 59.49 %. В клаузата на чл. 5 от договора било установено задължение за заемополучателя за предоставяне на обезпечение чрез банкова гаранция или поръчителство, което да отговаря на условията от договора. В случай на непредоставяне на уговореното обезпечение, заемополучателят се задължил в чл.11, ал.1 от договора да заплати неустойка в общ размер на 193.76 лева, платима разсрочено, заедно с погасителната вноска. На 10.05.2024г. ищецът сключил договор Финстарт, като в чл.6 от него се сочило, че с една част от сумата се погасява първия договор за кредит - сумата от 1174.74 лв. Следователно ищецът бил платил над главницата от 600 лв. сумата от 571.74 лв., която счита за недължимо платена. Счита, че първият договор е нищожен, в нарушение на чл.11, ал.1, т.9 ЗПК липсвали условия за прилагането на лихвения процент. В нарушение на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК не ставало ясно какво се включвало в ГПР. Сумата, предвидена като неустойка, не се включвала в ГПР, с което се заобикаляла разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК.

Налице била хипотезата на чл.22 ЗПК. При условията на евентуалност счита, че клаузата за неустойка е нищожна, на основание чл.26, ал.1, предложение трето ЗЗД, както и поради това, че били нарушени разпоредбите на чл.143, ал.1 и чл.146, ал. 1 ЗЗП. Направено е искане за осъждане на ответното дружество да заплати на ищеца сумата от 571.74 лв. недължимо платена по недействителен договор за кредит № *** от 13.10.2023г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до изплащане на сумата, а при условията на евентуалност – за осъждане на ответника да заплати сумата от 193.76 лв. недължимо платена по недействителни клаузи за такса и неустойки по договора, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до изплащане на сумата. Претендирани са направените разноски.

В законоустановения едномесечен срок по чл. 131 ГПК по делото е постъпил отговор на 1 исковата молба от „Кеш Пойнт България” ЕООД. Не била налице недействителност по смисъла на ЗПК. Нищожността на отделна клауза не влечала недействителност на целия договор. Лихвеният процент и условията за прилагането му били ясно посочени в договора.

В договора и СЕС били ясно посочени ГПР и по какъв начин се формира същият. С клаузата за неустойка не се заобикаляла разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК. Изначално не било възможно неустойката да се включи в ГПР. Оспорената неустойка била действителна.

Кредитополучателят разполагал с 14 дни, в които да упражни правото си на отказ от договора, без да е обвързан от спорната неустойка. Неустойката била индивидуално уговорена, била с фиксирани параметри по договора. Договорената неустойка била компенсаторна, в едновластна преценка на кредитора било дали да иска реално изпълнение или обезщетение с вредите по общия ред, или уговорената за неизпълнението на длъжника компенсаторна неустойка. Направено е искане за отхвърляне на предявения иск.

Съдът, като прецени всички събрани по делото доказателства и доводите на страните по вътрешно убеждение, прие за установено от фактическа страна следното:

Представен е по делото договор за потребителски кредит № *** от 13.10.2023г., сключен между „Кеш Пойнт България“ ЕООД и Р. В. Л., в качеството им съответно на кредитор и кредитополучател, с размер на отпуснатия заем 600 лв., при фиксиран годишен лихвен процент: 48 %, ГПР: 59.49 %, ведно с Приложение № 1 – погасителен план. Представен е погасителен план по договор за паричен заем № 1069671 от 10.05.2024г.

Представено е искане за сключване на договор за кредит, Стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителските кредити.

При така възприетата фактическа обстановка съдът направи следните правни изводи:

По делото не се спори, че на 13.10.2023 г. между страните е сключен договор за потребителски кредит № ***, по силата на който „Кеш Пойнт България“ ЕООД е предоставило на Р. В. Л. в качеството на кредитополучател сумата в размер на 600 лв., която е следвало да бъде върната в срок до 13.12.2023г. Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало извън рамките на своята професионална компетентност, а ответникът е предоставил кредита в рамките на своята търговска дейност, т. е. страните по договора за кредит имат качеството съответно на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и на кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 4 ЗПК. Сключеният между страните договор по своята правна характеристика и съдържание представлява договор за потребителски кредит, поради което неговата валидност и последици следва да се съобразят с изискванията на специалния закон - ЗПК в релевантната за периода редакция. Предвид неравнопоставеното положение между страните по правоотношението ЗПК предвижда редица специални правила, рефлектиращи върху действителността на облигационното правоотношение – глава Шеста на ЗПК. Всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна – чл. 21, ал. 1 ЗПК.

В чл.5 от договора е предвидено, че договорът за кредит ще бъде обезпечен с поне едно от следните обезпечения – банкова гаранция или поръчител, отговарящи на посочените условия. Според чл.11 в случай, че кредитополучателят не представи договореното в чл.5 обезпечение в 3-дневен срок от сключването му или предоставеното обезпечение не отговаря на условията, посочени в договора, кредитополучателят дължи на кредитора 2 неустойка в размер на 193.76 лв., с начин на разсрочено плащане, посочен в Приложение № 1 към договора за кредит.

В исковата молба се твърди, че сключеният договор за потребителски кредит е недействителен, като съдът намира, че не са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.

Разпоредбата сочи, че договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.

Според чл. 19, ал. 1 ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. ГПР се изчислява по специална формула. Спазването на това изчисление, дава информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. Тоест, в посочената величина /бидейки глобален израз на всичко дължимо по кредита/, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение. В отговора на исковата молба е посочено, че неустойката не представлява разход по кредита, който следва да бъде включван в ГПР, но съдът не възприема това становище. При сключването на договора за заем, чрез предвиждане на обезпечение под формата на банкова гаранция или поръчителство на едно или две физически лица е направен опит за заобикаляне на императивната разпоредба на чл.19, ал.4 ЗПК, ограничаваща максималния размер на ГПР. Ищецът е въведен в заблуждение относно действителния размер на сумата, която следва да възстанови.

Уговорената неустойка представлява допълнително възнаграждение за заемодателя за предоставянето на сумата /т.нар. скрита възнаградителна лихва/, уговорено в противоречие с принципите на справедливостта в гражданските и търговските отношения и с чл.19, ал.4 ЗПК. В договора за заем изрично е предвидено задължение за предоставяне на обезпечение, като в погасителния план към договора е предвидено заплащане на неустойката разсрочено – на съответните падежни дати. Ето защо, посоченият в договора за кредит годишен процент на разходите от 59.49 % не отговаря на действителния. Посочването в договора на по-нисък от действителния ГПР, представлява невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и по-конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г, ал. 4 ЗЗП, вр. с чл. 68д, ал. 1 ЗЗП и член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО. Тя подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на договора. Това от своя страна означава, че клаузата за общия размер на сумата, която следва да плати потребителят, е неравноправна по смисъла на член 4, параграф 1 от Директива 93/13/ЕО и влече недействителност на договора в неговата цялост. Следователно, процесният договор за заем е недействителен, на основание чл. 22 ЗПК, вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.

С оглед недействителността на договора, приложима е разпоредбата на чл.23 ЗПК, според 3 която дължима е само чистата стойност на кредита, без лихви и други разходи. Или платеното над чистата стойност на кредита е недължимо платено и подлежи на връщане. От страна на ответното дружество не се оспорват, а напротив – с отговора на исковата молба се признават посочените в исковата молба като платени суми, поради което съдът приема, че от страна на кредитополучателя над чистата стойност на кредита от 600 лв. е заплатена сумата от 571.74 лв., която сума подлежи на връщане, ведно със законната лихва върху нея от датата на подаване на исковата молба – 07.10.2024г. до окончателното й плащане. С оглед уважаване на предявения главен иск не са налице предпоставки за произнасяне по предявените при условията на евентуалност искове.

При този изход на делото и предвид освобождаването на ищеца от внасяне на държавна такса по делото, ответното дружество следва да бъде осъдено да заплати в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на Районен съд Пловдив сумата от 50 лв. дължима държавна такса. В производството ищецът е представляван от адвокат, в хипотезата на чл.38 ЗА, видно от представения договор за правна защита и съдействие, според който е договорена безплатна правна помощ на основание чл.38, ал.1, т.2 от Закона за адвокатурата. При съобразяване на липсата на фактическа и правна сложност по делото, както и на обстоятелството, че по дела с идентичен предмет вече е постановена последователна съдебна практика, съдът намира, че в полза на адв.М. следва да се присъди сумата от 300 лв. адвокатско възнаграждение, с включен ДДС.

По изложените съображения съдът

РЕШИ:

ОСЪЖДА „Кеш Пойнт България“ ЕООД, ЕИК 207079835, със седалище и адрес на управление гр.София, бул. „Цариградско шосе“ № 115 Е, ет.5 да заплати на Р. В. Л., ЕГН ********** от *** сумата от 571.74 лв. /петстотин седемдесет и един лева и 74 ст./, представляваща недължимо платена сума по недействителен договор за потребителски кредит № *** от 13.10.2023 г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на исковата молба – 07.10.2024г. до окончателното й плащане.

ОСЪЖДА „Кеш Пойнт България“ ЕООД, ЕИК 207079835, със седалище и адрес на управление гр.София, бул. „Цариградско шосе“ № 115 Е, ет.5 да заплати в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на Районен съд Пловдив сумата от 50 лв. /петдесет лева/ дължима държавна такса.

ОСЪЖДА „Кеш Пойнт България“ ЕООД, ЕИК 207079835, със седалище и адрес на управление гр.София, бул. „Цариградско шосе“ № 115 Е, ет.5 да заплати на адв.Д. М., *** сумата от 300 лв. /триста лева/ адвокатско възнаграждение.