Определение № 1595 от 01.04.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1595 гр. София, 01.04.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 2-РИ СЪСТАВ, в закрито заседание на деветнадесети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Пламен Стоев

Членове:

Здравка Първанова

Розинела Янчева като разгледа докладваното от Здравка Първанова Касационно гражданско дело № 20248002102359 по описа за 2024 година

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. № 1557 от 05.02.2024 г. на К. К. Д., [населено място], чрез адвокат А. Б., и касационна жалба вх. № 2877 от 29.02.2024 г. на В. И. К., чрез адвокат Д. Д., срещу въззивно решение № 650/03.12.2023 г. по в. гр.д. № 783/2023 г. на Окръжен съд - Благоевград.

В касационните жалби се поддържа, че решението е недопустимо и неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 2 и т. 3 ГПК.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба на К. Д. се поддържат основанията по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК и чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1. Относно задължението на въззивния съд да обсъди всички обстоятелства по делото, вкл. събраните доказателства, доводите и възраженията на страните; 2. Относно задълженията на въззивната инстанция, свързани с обсъждане на доказателствата и излагане на мотиви въз основа на тяхната обща преценка; 3. Относно начина, по който съдът следва да извърши преценка на показанията на свидетелите и анализ на същите; 4. Допустимо ли е пълното доказване да бъде осъществено чрез косвени доказателства.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба на В. К. се поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 2, предл. второ и трето ГПК и чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1. Вероятно допустимо ли е въззивното решение, постановено след влязло в сила решение на ВКС, с което е прекратено предходно производство по 1 предявен иск за пълна трансформация /поради наличието на споразумение за уреждане на имуществените отношения в бракоразводния процес/, когато в повторната искова молба се навеждат същите фактически твърдения, но се иска установяване на частична трансформация в размер на 99/100 ид. ч. от него и длъжен ли е въззивният съд да зачете СПН по предходното дело; 2. Вероятно допустимо ли е въззивно решение по искова молба, в основанието на която се заявяват твърдения, че от страна на ищеца е заплатена 100% от цената на придобития по време на брака недвижим имот, а с петитума се иска установяване на настъпила частична трансформация по отношение на 99/100 ид.ч. от него; 3. С оглед разпоредбата на чл. 23, ал. 2 СК искът за установяване на частична трансформация в размер на 99/100 ид.ч. от съсобствения имот не представлява ли на практика предявяване на иск за пълна трансформация; 4. Длъжен ли съдът да се произнесе по всички възражения и доводи, изложени във въззивната жалба и да обсъди всички събрани доказателства по делото, относими към защитните им тези, като изложи по тях фактически и правни констатации; 5.

При установяване на обстоятелството, че презумпцията за съвместен принос е оборена чрез влагане на лични средства от страна на единия съпруг, следва ли освен наличието на паричните средства и технит произход, да бъде установено и това дали и каква част от тях са вложени за придобиване на собствеността.

Всяка от страните в отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК оспорва касационната жалба на насрещната страна с твърдения, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Претендира се заплащане на сторените в настоящото производство разноски.

Касационните жалби са подадени срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговарят на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което са процесуално допустими.

При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г. о. констатира следното:

С обжалваното решение е отменено решение № 900040/16.02.2023 г. по гр. д. № 496/2021 г. по описа на Районен съд – Благоевград в частта, с която е уважен искът на К. К. Д. срещу В.

И. К. по чл. 23, ал. 2 СК, за размера над 52/100 ид.ч. до 70/100 ид.ч., както и по иска по чл.

34 ЗС. Вместо него е постановено друго, с което е признато за установено по отношение на В. К., че К. Д. е собственик поради частична трансформация на лично имущество на основание чл. 23, ал.2 СК на 52/100 ид.ч. от самостоятелен обект в сграда с идентификатор ***, находящ се в сграда с идентификатор ***, поземлен имот №* в кадастрален район 100 на Б., който обект е с площ от 47 кв.м. с предназначение - жилище, апартамент, ведно с прилежащите му части - съответните ид.ч. от общите части на сградата, равняващи се на 4,20 кв.м и от правото на строеж върху мястото и мазе № 3, с площ от 6,09 кв.м. Искът на К.

Д. срещу В. К. за частична трансформация на лични средства за разликата от 52/100 ид. части до 70/100 ид. части е отхвърлен като неоснователен. С въззивното решение е допуснато и извършване на съдебна делба на процесния имот при квоти от 76/100 ид.ч. за К.

Д. и 24/100 ид.ч. за В. К.. В останалата част първоинстанционното решение е потвърдено.

Въззивният съд е приел за установено, че К. Д. и В. К. са се намирали в граждански брак, сключен на 19.09.2015 г. и прекратен на 16.07.2017 г. с решение №5051 от 16.06.2017 г. на 2

РС-Благоевград, с което е утвърдено постигнато между страните споразумение по чл. 51 СК.

С това споразумение страните са се уговорили процесният недвижим имот да се предостави за ползване от ищцата К. Д., като от своя страна тя е поела задължение да заплаща на бившия си съпруг В. К. месечен наем от 90 лева, считано от постановяване на решението за развод. За безспорно между страните е прието обстоятелството, че процесният имот е придобит на името на ищцата на 12.11.2015 г., т. е. по време на брака. В договора за покупко-продажба е отразена продажна цена от 20 000 лева, която е заплатена от ищцата на две вноски, първата от която в размер на 14 000 лева, е внесена по сметка на продавача на същия ден, а втората в размер на 6000 лева – на следващия. Приети по делото са писмени доказателства, които сочат, че от сметка на В. Г. С. /леля на ищцата/ на 10.11.2015 г. е изтеглена сума от 3000 лева, а от сметка-срочен влог в „Банка ДСК“ АД на К. Р. /баща на ищцата/ на 18.09.2015 г. и 05.11.2015 г. са изтеглени сумите съответно от 3000 лева и 3664,86 лева. Установено е също, че ищцата е разполагала сметка от 2000 евро с падеж 30.05.2015 г., както и сключен договор за срочен депозит „форекс“ от 11.10.2013 г. за сумата от 2382, 50 евро за срок от 6 месеца, изтичащ на 14.10.2014 г. Представен е документ за влог в „Уникредит Булбанк“ АД за срок от 6 месеца, изтичащ на 14.10.2014 г., и доказателства, установяващи теглене на суми от ищцата от сметка в „Райфайзенбанк“ ЕАД в размер на 1953,33 лева и 1000 евро на 10.11.2015 г. Събрани са свидетелски показания на А. Д. и К. Р., от които се установява, че бившите съпрузи не са имали общ бюджет преди сключване на гражданския брак. При условията на чл. 172 ГПК са кредитирани показанията на Р. относно факта, че е дарил 6500 лева на дъщеря си за закупуването на процесния апартамент, доколкото показанията му се подкрепят и от събраните по делото писмени доказателства. Не са кредитирани показанията на свидетеля в частта относно дарението на 1200 лева от неговата сестра В. С., тъй като не е установено теглена от последната сума да е дадена на ищцата и вложена от нея при закупуването на апартамента. С. не е разпитана по делото и липсват други доказателства, които да установят действителното извършване на такова дарение. Не са кредитирани показанията на Р. и относно спестените 5000 лева от дъщеря му, вложени в закупуване на процесното жилище. Съдът е посочил, че безспорно ищцата е работила в САЩ, но няма данни за размера на спестените средства и за влагането им именно в закупуването на апартамента. Прието е, че ищцата е доказала наличието на лични средства, но до размера, за който са приложени писмени доказателства – 3900 лева. Съдът е посочил, че няма данни събраните от сватбеното тържество средства да са използвани за закупуване на апартамента, доколкото нито един от разпитаните свидетели не потвърждава влагането им именно в тази покупка. И двете страни са работили след сключване на брака и са имали доходи. Съдът е обсъдил твърденията на ответника във връзка с договор за заем, сключен с А. Ч.. Приел е, че от показанията на последния не е установено предоставените от него 3500 лева с договора за заем от 14.09.2015 г. да са вложени при закупуване на процесния апартамент. Съдът се е аргументирал и с вписаното в чл. 4 на договора, че заемната сума е предадена на заемателя за текущи нужди. В заключение въззивният съд е посочил, че критерият за преобразуване на лично имущество в закупения през време на брака имот е изцяло обективен - изследва се характерът на вложените в придобиването 3 средства. Когато придобиването на вещи и вещни права е по време на брака, но със средства, придобити по дарение, наследство или с друго лично имущество по смисъла на чл.

22 СК, е налице основание за пълна или частична трансформация съгласно чл. 23 СК.

Съобразно практиката на ВКС придобитото по време на брака чрез договор за покупкопродажба имущество има същия статут, какъвто е статутът на паричните средства, вложени в придобиването. Прието е, че дарената сума от 6500 лева от бащата на ищцата е вложена именно в закупуването на процесния апартамент, поради което и придобитото с тези средства е изключителна собственост на К. Д.. Лични средства в размер на 3900 лева представляват и изтеглените от ищцата суми от сметката й в „Райфазенбанк България“ ЕАД на 10.11.2015 г. в размер на 1953,33 лева и 1000 евро или около 3900 лева, също вложени в закупуването на имота. В заключение съдът е посочил, че продажната цена е заплатена от ищцата с лични средства в размер на 10 400 лева или 52/100 ид.ч. Останалата част от 9600 лева е заплатена с общи средства на семейството, поради което 48/100 ид.ч. са придобити в режим на СИО, а след прекратяването на брака са останали в обикновена съсобственост. Ето защо съдът е приел, че делбата на процесния имот следва да се допусне при квоти от 76/100 ид.ч. за К. Д. и 24/100 ид.ч. за В. К..

Настоящият съдебен състав намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението, поради липса на сочените от касаторите основания по чл. 280, ал. 2, предл. второ и трето и чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл.

284, ал. 1, т. 3 ГПК. Посоченият правен въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност чл. 288 ГПК.

Касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска по поставените от К.

Д. въпроси. Първите два от тях и четвъртият въпрос от изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК към касационната жалба на В. К. са свързани с дейността на въззивната инстанция при постановяване на крайния съдебен акт. В случая въззивният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, както и доводите на страните относно подлежащите на установяване правнорелевантни факти. Съобразена е задължителната практика на ВКС, вкл. ТР № 1/2013 г., ОСГТК, според която въззивният съд като инстанция по съществото на спора, макар да разглежда делото само по наведените в жалбата основания, е длъжен да обсъди представените и приети пред него доказателства и да мотивира решението си съответно с изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Въззивният съд е длъжен да обсъди оплакванията във въззивната жалба за неправилност на решението, която може да се дължи както на невярно възприета от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така и на погрешни правни изводи. Той трябва, с оглед релевираните в жалбата 4 оплаквания, да обсъди доказателствата и доводите на страните, които не са обсъдени от първоинстанционния съд и трябва да се произнесе по спорния предмет на делото след самостоятелна преценка доказателствата и при съблюдаване на очертаните с жалбата предели на въззивното производство. Трябва да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, като бъдат обсъдени доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. В случая това е сторено, като въззивният съд е обсъдил всички относими доказателства и правнорелевантни факти и е посочил кои от тях намира за установени и кои за неосъществили се, изложил е самостоятелни мотиви по съществото на спора и е направил съответните правни изводи. Той е обсъдил защитните тези на страните и е дал отговор на спорните по делото въпроси. Приел е, че по-голямата част от паричните средства, вложени в закупуването на семейното жилище, са били с личен за ищцата характер по смисъла на чл. 22, ал. 1 СК. Съгласно ТР №2/20.01.2025 г. по тълк. д. №2/2022 г., ОСГК на ВКС, при предявен по реда на чл. 23, ал. 2 СК иск с оглед разпоредбата на чл. 154 ГПК, успешният изход на спора е предпоставен от пълно главно доказване от страна на претендиращия съпруг, че е вложил свое лично имущество в конкретното придобиване. Уредената в чл. 23 СК трансформация на лично имущество е самостоятелно основание за възникване на лично притежание, наред с посочените в чл. 22 СК. Когато недвижим имот, придобит по време на брака при действието на СК от 2009г., е заплатен със средства от влог на единия съпруг при приложим за имуществените отношения между съпрузите режим по чл.18, ал.1, т.1 СК, счита се, че имотът е съпружеска имуществена общност, освен ако бъде установено, че е лично имущество. При спор за собствеността съпругът- титуляр на влога, носи тежестта на доказване относно фактите, установяващи придобиване чрез трансфопмация на лично имущество по чл.22, ал.1 СК или фактите, оборващи презумпцията по чл.21, ал.3 СК.