Решение № 1260 от 18.03.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 1260 гр. Пловдив, 18.03.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, III ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на осемнадесети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Свилена Ст. Давчева при участието на секретаря Величка Хр. Грабчева като разгледа докладваното от Свилена Ст. Давчева Гражданско дело № 20245330108018 по описа за 2024 година

Производството е образувано по искова молба от В. К. С. против „Профи Кредит България“ ЕООД гр. София, с която се предявява иск с правно основание чл.124, ал.1 ГПК, за признаване за установено в отношенията между страните, че клаузата от Договор за потребителски кредит № ***, сключен между страните, даваща право на ответното дружество да получи заплащането на допълнителна услуга „Фаст“ в размер на 1200 лева, е нищожна като противоречаща на добрите нрави, както и като заобикалящи изискванията на чл.19, ал.4 ЗПК, накърняващи договорното равноправие между страните и нарушаваща предпоставките на чл.11, т.9 и т.10 ЗПК относно същественото съдържание на договора за потребителски кредит.

В исковата молба се твърди, че ищцата и ответникът са сключили договор за потребителски кредит № *** за сумата от 1200 лв., при ГЛП от 41 % и ГПР от 48,97 %. Твърди се още, че съгласно Глава V от Договора „Поискани от клиента допълнителни възможности“ била предоставена на ищцата услугата „Фаст“ – предоставяне на право на приоритетно разглеждане и изплащане на потребителския кредит срещу възнаграждение съответно от 1200., предвидена в Глава VІ от Договора „Параметри по кредита“. Ищцата поддържа, че била усвоила изцяло заемния ресурс, но не дължала плащане на такса за процесната допълнителна услуга. Твърди и излага аргументи, че с уговарянето на подобна такса се заобикалят изискванията на чл. 19, ал. 4 ЗПК, като същата представлявали реално допълнителна печалба за кредитора, извън възнаградителната лихва. Счита, че по аналогия относно действителността на процесните клаузи следва да приложи приетото в т.3 на 1

ТР № 1/2009 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС относно преценката за нищожност на клаузи за неустойка, която излиза извън присъщите и обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции и цели единствено обогатяване на кредитора за сметка на потребителя. Изтъква се, че размерът на таксата не кореспондирал с последиците от неизпълнението на договора, а обстоятелството, че таксата се заплаща и кумулира с погасителните вноски по кредите потвърждавал извода, че води скрито оскъпяване на кредита, неоснователно обогатяване на кредитодателя и нарушение на изискванията за добросъвестност. В тази насока клаузата предвиждаща заплащане на такса за услугата „Фаст“ била в колизия с добрите търговски практики, увреждала потребителя, като задължавала да заплати необосновано висока обезщетение и пряко противоречала с добрите нрави, което водело и то нейната недействителност. Развиват се съображения за приложението и на чл. 22 ЗПК.

Предвид изложеното в исковата молба се моли за уважаване на предявения иск и присъждане на сторените разноски.

В срока по чл. 131, ал.1 ГПК, ответното дружество „Профи Кредит България“ ЕООД гр. София е депозирало писмен отговор със становище за недопустимост на исковата претенция. Иска се производството да бъде прекратено, присъждане на сторените по делото разноски. Прави се възражение за прекомерност на претендираното от ищеца адвокатско възнаграждение.

След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на страните, съдът счита за установено от фактическа страна следното:

От приобщените по делото доказателствени материали се установява, че между „Профи Кредит България” ЕООД и В. К. С. е сключен *** /л.4-6, по който е предвидено заплащане на възнаграждение за допълнителна услуга „Фаст“ в размер на 1200 лева.

Видно от приобщения по делото Договор годишният лихвен процент е 41.00%, годишният процент на разходите е 48.97%, при заемната сума от 3000 лева, като задължението следва да се погаси на тридесет анюитетни вноски. В раздел V- ти от посочения договор за кредит, ясно е посочено, че се предоставят допълнителни услуги „Фаст“- приоритетно разглеждане и изплащане на кредита и „Флекси“- право на промяна на погасителния план.

Допълнително, в раздел VI- ти от договора за кредит, посочените услуги вече са остойностени, като за услуга „Фаст“ се заплащат 1200 лв., а за услуга „Флекси“ се заплащат сумата от 1980 лв. Установява се и че в раздел VI- ти първоначално за потребителя е определена обща сума за плащане от 4799.86 лв., а след включване на възнаграждението по двата пакета за „услуги“ сумата се увеличава на общо 7979.86 лв.

С оглед изложеното от фактическа страна, съдът достигна до следните правни изводи:

Съобразно изложеното от фактическа страна, то не е налице съмнение, че между "Профи Кредит България" ЕООД като заемодател и В. К. С. като заемател, е възникнало правоотношение по повод предоставянето на паричен 2 заем в размер от 3000 лева. Заемодателят е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон - ЗПК.

Настоящият съдебен състав счита за нужно да посочи, че не съществува съмнение, че между страните освен сумите за главница и договорна лихва, е договорено да се заплати и допълнително възнаграждение за услугите „Фаст“ и „Флекси“. В подкрепа на този извод е и конструкцията на самия договор за потребителски кредит - в раздел V- ти изрично са маркирани посочените услуги, а в раздел VI- ти вече е посочено и каква е тяхната стойност и колко общо трябва да заплати потребителят с включеното възнаграждение за допълнителни услуги.

Съдът счита, че клаузата от договора за кредит, по силата на която се възлага задължение на потребителя да заплати сумата от 1200 лв. за допълнителната услуга „Фаст“ ( раздел V I - ти от договора, част „Допълнителна/и услуга/и” ) не е и индивидуално договорена. В тази връзка, тя се явява част от типовата бланка, по която се сключва договорът и предоставянето на допълнителни услуги не е по избор на длъжника. Отделно от гореизложеното, то следва да се посочи, че кредиторът задължава ищеца (длъжник по договора ) да му заплати възнаграждение за услуга, които на практика влизат в кръга на обичайната му дейност (доколкото ответникът предоставя кредитно финансиране по занятие). Дейностите за услугата „Фаст“ касае определянето на „гъвкав погасителен план“ и в този смисъл не представляват допълнителни услуги, които се предоставят на потребителя, а часто от обичайната дейност на кредитора, както се изтъкна по-горе. Предвид това, частта от раздел V I - ти от договора установяваща задължение за потребителя да заплати възнаграждение за услугите „Фаст“ се явява в противоречие с чл. 10а, ал. 2 ЗПК ( „Кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита“ ).

По отношение размера на ГПР по процесния договор за кредит : съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съобразно §1, т. 1 от ДР на ЗПК, "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, 3 включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси”. Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 48,97 %, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин се формира същият. Нещо повече - както вече бе коментирано, предвид предпоставките, при които се предоставят услугата „Фаст“, то същата е с характер на възнаграждение и е следвало стойността й да бъде включена изначално при формирането на ГПР ( тя са сигурен разход за потребителя ), което, видно от изготвеното заключение по допусната съдебно счетоводна експертиза /л.48-50/, не е сторено. Впрочем, съобразно факта, че ГПР е 49.15%, а възнаграждението за „допълнителната услуга” е в размер на 1200 лева, тоест близо половината от заемната сума и не е включено в ГПР, то е очевидно, че с включването му в ГПР, размерът на този показател неименуимо нараства над 50%., тоест ГПР е по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България, както следва и от заключението на вещото лице. В случая, акцентът се поставя не само върху факта, че в тежест на потребителя се възлага заплащането на допълнително възнаграждение за ползвания финансов ресурс, но и върху обстоятелството, че това е следвало да се включи в процента на разходите по кредита.

Всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и на практика кредитът му се оскъпява двойно и то без да се включва възнаградителната лихва ( доколкото възнаграждението за допълнителните услуги е 3180 лв., а чистата стойност на усвоения финансов ресурс е 3000 лв). Това се явява и в директно противоречие с чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от Директива 93/13/ ЕИО. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Целта на цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за да може да стори информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи.

С оглед приетите по-горе постановки, съдът приема, че с включването на възнаграждението по услугата „Фаст“ в размер от 1200 лева, разписано в раздел VI- ти от договора за кредит, ГПР е по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България.

Предвид изложеното, предявеният иск следва да бъде уважен изцяло и 4 на основание чл. 19, ал. 5, вр. ал. 4 ЗПК, клаузата от раздел VI- ти от Договор за потребителски кредит Профи кредит Стандарт № ***, касаеща заплащането на възнаграждение за закупена допълнителна услуга „Фаст“ в размер от 1200 лв., да бъде прогласена за нищожна.

По отношение на разноските:

Съобразно изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, то се поражда право на разноски в полза на ищеца. Предвид това, то следва да бъде определено възнаграждение за процесуално представителство от един адвокат на основание чл. 38 ЗАдв., като посочената сума следва да се заплати от ответника в полза на адв. С. Н.. Ищцовата страна е сторила разноски за държавна такса в размер от 50 лева и 200 възнаграждение за вещо лице, които също следва да й бъдат заплатени от ответника.