Решение № 262262 от 20.09.2021, Районен съд - Пловдив

Р Е

Ш Е

Н И

Е № 262262 гр. Пловдив, 20.09.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ПЛОВДИВСКИ

РАЙОНЕН СЪД, XXII състав, в публичното заседание на 15.09.2021 г. в състав:

РАЙОНЕН СЪДИЯ: ЛЮДМИЛА МИТРЕВА при секретаря Величка Грабчева, като разгледа докладваното от съдията гр. дело № 15219 по описа за 2020 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството по делото е по реда на чл.422, вр. с чл.415 ГПК.

Образувано е по искова молба от “Профи Кредит България“ ЕООД, ЕИК ********* против И.В.Г., с която са предявени положителни установителни искове за признаване на установено между страните, че ответникът дължи на ищеца сумата в размер на 530.51 лева главница по договор за кредит от 20.03.2018 г., 211.29 лв. възнаградителна договорна лихва за периода 10.09.2018 г. до 10.04.2020 г., 596.98 лева – възнаграждение по пакет допълнителни услуги, 100.39 лева – обезщетение за забава, начислено върху главница, лихва и възнаграждение по пакет услуги за периода 11.05.2018 г. до 10.04.2020 г. , ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението – 14.07.2020 г. до окончателното изплащане на сумата, въз основа на издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 8313/2020 г. на ПРС.

В срока по чл. 131 от ГПК не е постъпил писмен отговор от ответника.

Пловдивският районен съд, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК, обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

По допустимостта на исковете:

Видно от приложеното ч. гр. д. № 8313/2020 г. по описа на ПРС, вземанията по настоящото производство съответстват на тези по заповедта за изпълнение. Заповедта е връчена на длъжника, който в срок е подал възражение срещу заповедта. Исковете, по които е образуван настоящият процес, са предявени в едномесечния срок по чл.

415, ал.1 ГПК. Същите, в разглежданата им част, са допустими и подлежат на разглеждане по същество.

По същество:

Предмет на разглеждане в настоящото решение е иск с правна квалификация чл.422, във вр. с чл.415 ГПК, във вр. с чл.240, ал.1 и ал.2 ЗЗД, във вр. с чл.9 ЗПК, чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.92 ЗЗД.

За да бъдат уважени така предявения иск, ищецът носи доказателствената тежест да установи, вземанията си на претендираното договорно основание и в претендирания размер, като докаже пълно и главно, че е възникнало твърдяното правоотношение по договор за потребителски кредит между страните, както и че е изправен кредитор – че е предоставил кредита при предвидените в договора условия, при което за ответника е възникналото задължение за неговото връщане, че в договора е уговорена възнаградителна лихва, както и че е уговорено възнаграждение за пакет допълнителни услуги, че ги е предоставил услугите на ответника, че в договора е уговорено обезщетение за забава, размер и падеж на вземанията. Ответникът следва да проведе насрещно доказване по тези факти. При установяване на горните предпоставки от ищеца - следва да докаже, че е погасил задълженията си в срок,

Видно от приложения по делото договор за потребителски кредит Стандарт № *** /л.14/ Профи Кредит България” ЕООД е предоставил на ответника И.В.Г. заем в размер 600 лв., платим за срок от 24 месеца, с краен падеж на договора 10.04.2020 г., при фиксирана лихва от 41.17 % или 290.16 лева за целия срок на договора. В договора е уговорен пакет допълнителни услуги, за които ответникът се е задължил да заплати възнаграждение в размер на 720.24 лева, разпределено в месечните погасителни вноски.

Съгласно трайно установената съдебна практика на ВКС /Решение №

23/07.07.2016 г. по т. дело № 3686/2014 г. на ВКС, Iт. о. и др/ се приема, че за неравноправния характер на клаузите в потребителския договор съдът следи служебно и следва да се произнесе независимо дали страните са навели такива възражения или не, като служебното начало следва да се приложи и при преценка дали клаузите на договора са нищожни - т. 1 и т. 3 от Тълкувателно решение

1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Процесният договорът за заем е сключен в писмена форма, на хартиен носител, по ясен и разбираем начин, с необходимия шрифт. Липсват нарушения на формата /външната страна на представения правопораждащ спорното право документ/, съгласно специалния ЗПК. Посочена е чистата стойност на кредита, годишният процент на разходите, фиксираният годишен лихвен процент по кредитът, лихвен процент на ден, общият размер на всички плащания по договора, условията за издължаване на кредита от потребителя, елементите на общата стойност на кредита, денят на плащане на погасителните вноски и размерът на дължимата погасителна вноска, представен е погасителен план към договора, подписан от кредитополучателя, предвидено е правото на потребителя да погаси предсрочно кредита /т.7.2/, право да получи погасителен план за извършени и предстоящи плащания /т.7.3/, право да се откаже от договора /т.7.1 /. Предоставянето, респ. получаването на предварителна информация е удостоверено в договора, което обстоятелство е признато от ответника с поставянето на подпис на договора за паричен заем. Всяка страница от договора е подписана от кредитополучателя. Общите условия са подписани на всяка страница от заемателя.

С оглед изложеното съдът приема, че договорът е валидно сключен.

По вземането за главница

Видно от представено по делото платежно нареждане

/л.27/ на 21.03.2018 г. на И.В.Г. е преведена сума в размер на 600 лева от „Профи Кредит България“ ЕООД, като основание е посочен номерът на процесния договор за кредит № ***.

Видно от удостоверение от „УниКредит

Булбанк“ /л.26/ банковата сметка на ответника, съответства на тази, по която е преведена сумата в размер на 600 лева с посоченото по-горе платежно нареждане. Наред с това банковата сметка, по която ответникът иска да му бъде преведен заема е посочен от него в договора за кредит, която сметка е същата, по която е преведена сумата от 600 лева.

От извлечение по сметка към процесния договор /л.28/ се установява, че ответникът е платил 4 броя пълни месечни вноски, а именно вноски под № 1 до № 4 и една пета частично от погасителния план, от които платена главница в размер на 69.49 лева. След тази дата е преустановено плащането на задълженията по договора.

Претендира се остатъка на главницата по договора до края на срока на договора, които служебно изчислени от съда се равняват на сумата в размер на 530.51 лева, която сума именно се претендира от ищеца.

Настъпил е и падежа на последната вноска по договора на 10.04.2020 г. Предвид изложеното съдът намира, че ищецът има вземане срещу ответника в размер на 530.51 лева, представляващо непогасена главница по процесния договор за кредит.

В тежест на ответника е да докаже плащане на претендираната сума. Неблагоприятните последици от недоказването на факта на погасяване на задълженията са за ответника. Искът за главница се явява основателен до пълния предявен размер.

По вземането за възнаградителна лихва:

Претендира се договорна лихва в размер на 211.29 лева за периода от 10.09.2018 г. до последната погасителна вноска 10.04.2020 г. По договора е предвиден фиксиран годишен лихвен процент от 41.17 %.

Следва да се посочи, че съдът е запознат с практиката на ВКС, която указва в кои случаи възнаградителната лихва по договори за потребителски кредит е недействителна, а именно когато надхвърля два пъти законната лихва при обезпечени кредити и три пъти – при необезпечени кредити. Следва да се посочи, че тази практика е формирана преди изменението на чл.19, ал.4 ГПК /в сила 23.07.2014 г./ и касае договори за кредит, сключени преди изменението.

Съгласно чл.19, ал.4 ЗПК /в сила

23.07.2014 г./ годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България.

Безспорно елемент от ГПР е възнаградителната лихва. Съгласно чл.19, ал.4 ЗПК е допустимо възнаградителната лихва дори да е 5 пъти по-голяма от законната лихва, ако е единственият разход по кредита. В процесния договор, единственият разход, който формира ГПР е договорната лихва, доколкото възнаграждението по допълнителния пакет не формира ГПР. С оглед изложеното предвидения в договора лихвен процент не противоречи на предвидения в закона максимум по чл.19, ал.4 ЗПК.

Наред с това в договора за кредит е предвидена фиксиран размер на договорната възнаградителна лихва за целия период на договора в размер на 290.16 лева. Периодът на договора е от усвояване на кредита 20.03.2018 г. до крайния падеж 10.04.2020 г. за този период, ако приложим практиката на ВКС, законната лихва върху главница от 600 лева е в размер на 125.51 лева /изчислена служебно от съда с помощта на онлайн калкулатор на НАП/.

Трикратният размер на законната лихва за този период при необезпечен кредит, какъвто е процесния е 376.53 лева. Тоест договорната лихва, предвидена в договора не надхвърля, а напротив е в размер по-малък от трикратния размер на законната лихва за срока на договора.

Няма пречка страните да уговорят договорна надбавка в размер по-голям от законната лихва. В случая съдът намира, че уговорената възнаградителна лихва не противоречи на добрите нрави, до който извод достигна след преценка на конкретните данни по производството - срока на договора, размерът на кредита, размера на възнаградителната лихва спрямо размера на кредита и рискът от сделката, който носи кредитора, както и автономията на волята. Няма нарушение и на чл.19, ал.4 ЗПК, доколкото ГПР /в който е включена възнаградителната лихва/ е в размер на допустимия от закона.

В тежест на ответника е да докаже плащане на претендираната сума. Подобни твърдения и доказателства не са ангажирани от ответника. Неблагоприятните последици от недоказването на факта на погасяване на задълженията са за ответника, поради което съдът приема, че ответникът дължи лихва в общ размер на 211.29 лева за периода от 10.09.2018 г. до 10.04.2020 г.

По иска за възнаграждението за допълнителен пакет услуги:

Съгласно представеното към договора споразумение за предоставяне на пакет от допълнителни услуги заплащането на уговореното възнаграждение се дължи при предоставяне от кредитора на една или всички от посочените услуги, а именно: 1) приоритетно разглеждане и изплащане на потребителския кредит; 2) възможност за отлагане на определен брой погасителни вноски; 3) възможност за намаляване на определен брой погасителни вноски; 4) възможност за смяна на дата на падеж и 5) улеснена процедура за получаване на допълнителни парични средства.

Възможността за събиране от потребителя на такси и комисионни за допълнителни услуги, свързани с договора, е регламентирана в разпоредбата на чл.10а, ал.1 ЗПК (нов – ДВ, бл.35 от 2014 г., в сила от 23.07.2014 г.). Законът не допуска кредиторът да изисква заплащането на такси и комисионни за действия, свързани с усвояване и управление на кредита – чл.10а, ал.2 ЗПК. Допълнителните услуги по процесния договор за кредит, по своето естество, са част от възнаграждението за предоставения заем, като съдът приема, че са обособени самостоятелно, с цел заобикаляне ограничението на чл. 19, ал.4 от ЗПК, установяващ лимит на годишния процент на разходите.

Услугата „Приоритетно разглеждане и изплащане на потребителския кредит“, представлява по своята същност „такса за усвояване на кредита“. Услугите възможност за отлагане/намаляване на вноски и за смяна на падежа по своята същност са дейности по управление на кредита. Улеснената процедура за получаване на допълнителни парични средства, реално, не е предоставяна допълнителна услуга, тъй като липсва конкретно задължение за кредитора, а отпускането на нови суми, съответно предоставянето на следващ кредит и условията по него, става по съгласие на страните.

С оглед изложеното съдът приема, че тази уговорка за допълнителен пакет услуги, противоречи на чл.10а, ал.2 ЗПК. Наред с това, доколкото съдът приема, че се касае за възнаграждения по усвояване и отпускане на кредита, същите следва да са включени в годишния процент на разходите – чл. 19, ал.1 от ЗПК, като уговаряне им като отделно възнаграждение има за цел заобикаля разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК, касаеща ограничение в размера на ГПР. Съгласно чл.21, ал.1 ЗПК всяка клауза в договора за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона, е нищожна, каквато е и обсъжданата такава.