Решение № 592 от 20.10.2026, Районен съд - Разград

РЕШЕНИЕ

№ 592 гр. Разград, 20.10.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – РАЗГРАД, 1 Н. ГЕНЧЕВА, в публично заседание на четиринадесети октомври през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: НЕЛИ ГЕНЧЕВА при участието на секретаря ГАЛЯ МАВРОДИНОВА като разгледа докладваното от НЕЛИ ГЕНЧЕВА Гражданско дело № 20263330101588 по описа за 2026 година за да се произнесе, взе предвид следното.

Производствот е с правно основание чл.55, ал.1 от Закона за задълженията и договорите.

Депозирана е искова молба от Т. С. Б., действаща чрез адв. Д. Г., с която са предявени искове срещу „Изи Асет Мениджмънт“ АД за заплащане на сумата 131.30 евро, платени при изначална липса на основание предвид недействителността на сключения между страните Договор за паричен заем №5541377, ведно със законната лихва от датата на исковата молба.

Претендира разноски.

Твърди, че в представения на ищцата погасителен план са посочени следните параметрите на кредита: 1,636.13 евро главница; 15 вноски; - 75.01 евро „размер на възнаграждение за предоставяне на гаранция“;220.88 евро общ размер на вноска; че по този начин договорната лихва е оскъпена със сумата 1 125,15 евро, определени като възнаграждение за предоставяне на гаранция, с който задължението за връщане е в размер на 3 313.20 евро; че до настоящия момент ищцата е заплатила сумата 1 767.43 евро,че договорът за заем е бил изначално недействителен, доколкото посоченото в него ГПР е било изначално неточно.

Исковата молба и приложенията към нея са връчени на ответника. В срока по чл.131 от ГПК същият е депозирал писмен отговор. Счита, че предявеният иск е неоснователен. Претендира разноски. Счита, че по делото не са доказани твърденията на ищеца, че без сключване на договора за гаранция кредитът не би бил предоставен; че потребителят не е имал реална възможност да избере дали да обезпечи задължението си; че възнаграждението е било предварително определено като неизбежна част от цената на кредита.

Твърди, че договорът за паричен заем е валиден и е сключен при спазване на всички изисквания на Закона за потребителския кредит (ЗПК), а годишният 1 процент на разходите (ГПР) е изчислен коректно и включва всички разходи по кредита, които са изискуеми съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК; че възнаграждението, дължимо по договора за предоставяне на гаранция, не представлява разход по кредита по смисъла на Закона за потребителския кредит и не следва да бъде включвано при изчисляване на годишния процент на разходите по договора за паричен заем; че Договорът за предоставяне на гаранция е самостоятелна сделка за услуга, предоставяна от трето лице „Файненшъл България“ ЕООД, което гарантира изпълнението на задълженията на заемателя; че ищецът е имал реална възможност да избере друго обезпечение или да сключи договор за кредит с друг кредитор; че в договора за паричен заем не съществува изискване за сключване на договор за предоставяне на гаранция/поръчителство; че твърденията на ищеца, че поставените условия за обезпечение са невъзможни за изпълнение са неоснователни; че възможността за заплащане на възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция/поръчителство чрез „Изи Асет Мениджмънт“ АД е предвидена с оглед удобството на потребителя.

След като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съдът намира за установено следното от фактическа страна:

На 29.08.2025 г. ищецът е сключил с „Изи Асет Мениджмънт" АД Договор за паричен заем №5541377, по силата на който е получил сумата от 1 636,13 евро.

В този договор страните са уговорили, че заемателят ще погаси кредита на 15 месечни вноски, В погасителния план е записано, че вноските са в размер на по 145,87 евро, които включват главница и лихва в различно съотношение, както и 75,01 евро размер на възнаграждение за предоставяне на гаранция. В този план е записано също /стр.7 от делото/, че заемателят заплаща първата сума – 145,87 евро месечно, а в случай, че не предостави обезпечение под формата на две физически лица или банкова гаранция, а е избрал да предостави обезпечение под формата на гаранция от юридическо лице, което предоставя гаранционни сделки срещу възнаграждение, дължи вноски в размера, посочен в колонка №7.

Това възнаграждение е във връзка с Договор за предоставяне на гаранция №5541377 от 29.08.2025 г. Видно от същия /л.70 и сл./ "Файненшъл България" ЕООД е поело задължение да гарантира изпълнението на всички задължения на ищеца по Договор за паричен заем №5541377, сключен с ответника срещу насрещно задължение на ищеца да заплати на това дружество сумата 1 125,10 евро, платимо на вноски по 75,01 евро на датите, уговорени като падежи на отделните анюитетни вноски в процесния договор за наем. Изрично е записано и това, че потребителят заплаща възнаграждението по начините, установени в Договора за паричен заем за плащане на задълженията на потребителя по този договор за заем, както и че ответното дружество "Изи Асет Мениджмънт" АД е овластено да приема вместо гаранта изпълнението на задължението за плащане на възнаграждение по договора за гаранция.

В писмо, изходящо от ответното дружество, чиято автентичност не е оспорена, е записано, че ищцата е заплатила на ответника първите осем вноски по 220,87 евро, както и още 0,47 евро. Следователно общо платената сума по процесния договор от ищцата на ответното дружество е в размер на 1 767,43 евро.

2

Въз основа на такас установените факти, Съдът извежда следните правин изводи:

Предявеният осъдителен иск с правно основание чл.55, ал.1, предл. първо от Закона за задълженията и договорите е допустим.

Като преюдициален въпрос по настоящото дело Съдът следва да разгледа твърдението на ищеца за нищожност на сключения между страните Договор за паричен заем №5541377.

Процесният договор за заем е потребителски, тъй като страни по него са потребител по смисъла на §13, т. 1 от ЗЗП и небанкова финансова институция - търговец по смисъла на §13, т. 2 от ЗЗП. Според чл. 9 от Закона за потребителския кредит въз основа на договора за такъв кредит, кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане срещу задължение на длъжника-потребител да върне предоставената парична сума. Доколкото по настоящото дело не се твърди и не е доказано сумата по предоставения заем да е използвана за дейности, свързани с професионалната и търговска дейност на кредитополучателя, то следва да се приеме, че средствата, предоставени по договора за заем са използвани за цели извън професионална и търговска дейност на потребителите, а представеният по делото договор за заем е по правната си същност договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК. Аргумент в тази насока е и обстоятелството, че в Договора за предоставяне на гаранция ищцата е наричана потребител. Поради това Съдът намира, че за действителността на процесния договор се прилагат както разпоредбите на ЗПК, така и тези, регламентирани в чл. 143 - 147б ЗЗП, а за наличието на неравноправни клаузи съдът освен по твърдение на ищеца, следи и служебно.

Ищецът навежда доводи за нищожност на процесния договор за кредит с оглед задължението му да предостави гаранция посредством сключения договор за предоставяне на гаранция с ответника "Файненшъл България" ЕООД, като твърди, че при изчисляване на размера на ГПР следва да се вземе предвид дължимото възнаграждение по гаранционната сделка, доколкото същото представлява разход, свързан с договора за кредит, а включването му в ГПР ще доведе до разход по-голям от максимално предвидения в чл. 19, ал. 4 ЗПК размер, както и че непосочването на действителния размер на ГПР е равносилно на липса на посочен ГПР. ЗПК въвежда изискване за форма по отношение на договора за потребителски кредит, както и задължително минимално съдържание на същия. Липсата на някои от задължителните реквизити в договора влече неговата недействителност според чл. 22 ЗПК.

Според чл. 11, ал. 1 ЗПК, договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. С Решение по дело С-686/19 СЕС разяснява, че "общи разходи по кредита за потребителя" означава всички разходи, включително лихва, комисиони, такси и всякакви други видове разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит и които са известни на кредитора, с изключение на нотариалните разходи; разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, по 3 специално застрахователни премии, също се включват, ако в допълнение към това сключването на договор за услугата е задължително условие за получаване на кредита или получаването му при предлаганите условия, а "обща сума, дължима от потребителя" означава сборът от общия размер на кредита и общите разходи по кредита за потребителя.

С оглед разяснената по-горе дефиниция за общите разходи по кредита за потребителя по смисъла на чл. 3, б. "ж" от Директивата и чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, ГПР представлява общите разходи по кредита за потребителя, изразени като годишен процент от общия размер на кредита и, когато е приложимо, включително разходите, посочени в чл. 19, параграф 2. Поради това процесното възнаграждение по гаранционна сделка представлява разход за допълнителна услуга, свързана с договора за кредит, като предвид съдържанието на договора за предоставяне на гаранция, същият в максимална степен се доближава по съдържание и последици на договор за поръчителство или застрахователен договор. Същевременно са налице и другите допълнителни изисквания, а именно сключването на този договор за допълнителна услуга е задължително условие за получаване на кредита /освен ако кредитополучателят не намери двама поръчители – физически лица или банкова гаранция/ и същевременно е бил известен на кредитора. От съдържанието на договора за кредит може да се обоснове извод, че предоставянето на гаранция е условие за получаване на сумите по кредита, доколкото гаранционен договор се сключва в деня на сключването на договора за заем и с номер, идентичен с номера на договора за кредит, при него е уговорено разсрочено плащане едновременно с анюитетните вноски по договора за кредит, като всички суми се получават от ответника.

Съдът счита за правдоподобно твърдението на ищеца, че осигуряването на поръчителството на две физически лица, които допълнително да отговарят на изключително завишените условия или банкова гаранция в рамките на три дни от датата на подписване на договора, е изначално непосилно за кредитополучателя. Чрез сключването на договора за предоставяне на гаранция е нарушено задължението на кредитора по чл. 16 ЗПК да оцени кредитоспособността на потребителя.

Състав на СЕС по дело C‑337/23 с Решение на Съда (десети състав) от 13 март 2025 г. в т.6 от същото приема, че Член 3, букви ж) и и) от Директива 2008/48 трябва да се тълкува в смисъл, че разходите по договор за поръчителство, чието сключване е наложено на потребителя с клауза в подписания от него договор за кредит, които водят до увеличаване на общия размер на дълга, попадат в обхвата на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ и следователно в обхвата на понятието „годишен процент на разходите“.

Съответно в т.7 от същото решение е посочено, че Член 10, параграф 2, буква ж) и член 23 от Директива 2008/48 трябва да се тълкуват в смисъл, че когато в договор за потребителски кредит не е посочен годишен процент на разходите, включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем главница.

Въз основа на всичко изложено, съдът намира, че дължимото възнаграждение по гаранционната сделка следва да бъде включено като разход по кредита при 4 изчисляването на ГПР, както и да бъде отразено при посочване на общата сума, дължима от потребителя. В своя отговор ответникът признава, че при изчисляване на ГПР не е взето предвид това възнаграждение. Същевременно при допълнително въвеждане на дължимото възнаграждение по гаранционния договор при изчисляване на ГПР, наред с уговорената лихва и съобразено с размера на кредита и неговия срок, размерът на ГПР фактически надвишава размера, посочен в договора. Непосочването на действителния размер на ГПР въвежда в заблуждение потребителя и същият не е бил наясно с риска, който поема, респ. с цената, която трябва да плати преди да бъде обвързан от договора. Следователно не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК за задължително посочване на ГПР в договора за кредит. Според чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12, договорът за потребителски кредит е недействителен. Следователно договорът за заем е нищожен поради противоречието му с императивните норми на ЗПК.