Решение № 262289 от 06.04.2021, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

Гр.София,06.04.2021 г.

В ИМЕТО

НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение,

ІІ-В въззивен състав в публично съдебно заседание на седемнадесети март през две хиляди двадесет и първа година, в следния състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА

ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА

Мл.с-я МАРИЯ МАЛОСЕЛСКА

Като изслуша докладваното от съдия МАРКОВА в гр.д.№ 14836 по описа за 2018 г. и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258 и следв. ГПК.

Образувано е по въззивна жалба, подадена от И.И.С., ищец пред СРС, срещу решение № 424204 от 06.06.2018 г., постановено от СРС, ГО, 50-ти състав по гр.д.№ 29233 по описа за 2015 г., с което е отхвърлен предявеният от него иск с дадена от първоинстанционния съд правна квалификация по чл.30, ал.3 ЗС.

В обстоятелствената част на жалбата се излагат доводи за неправилност и необоснованост на така постановеното решение. Счита, че съдът следва да определи правната квалификация на иска, а не ищецът, в този смисъл била и съдебната практика на ВКС.

Независимо от това поддържа, че претенцията му била по чл.30, ал.3 ЗС, която била частен случай на неоснователното обогатяване и като такава неправилно била приета от СРС за неоснователна. Претендираните разноски представлявали необходими и полезни, които били направени за запазване на правото на собственост върху общата вещ-недвижим имот. Дори да се приемело, че правната квалификация на иска е по чл.61, ал.3 ЗЗД, то решението било необосновано. Ако въззивната инстанция приемела друга правна квалификация, то следвало да му бъде отново указана доказателствената тежест и фактите, за които не се сочат доказателства на основание чл.146, ал.1,т.5 и чл.146, ал.2 ГПК.

Иска се решението да бъде отменено и вместо това постановено друго, с което претенциите да бъдат уважени изцяло.

Постъпило е становище от

А.Д. Антонова, конституирана на основание чл.227 ГПК като правоприемник на първоначалния ответник пред СРС. Излагат се доводи за неоснователност на въззивната жалба и правилност на първоинстанционното решение. Счита, че не са допуснати сочените от въззивника нарушения на материалния и процесуален закон при постановяване на решението. Сочи, че ищецът не бил доказал, че претендираните от него разноски са необходими или полезни. Освен това претенциите за разноски по воденото гр.д.№ 9576/2000 г. по описа на СРС, както и тези по изп.дело № 20108580400679 по описа на ЧСИ Д.били погасени по давност.

Не били представени и доказателства първоначалният ищец Г.П. да е ползвал процесната съсобствена вещ. Ищецът не бил упълномощен от другите трима съсобственици да предявява правата им пред съда. Претендират се разноски.

По допустимостта на въззивната жалба:

За обжалваното решение въззивникът е уведомен на 16.07.2018 г.

Въззивната жалба е подадена на 26.07.2018 г.

Следователно същата е в срока по чл. 259, ал.1 ГПК.

Налице е правен интерес от обжалване.

Ето защо съдът счита, че въззивната жалба е допустима.

По основателността на въззивната жалба:

По довода относно правната квалификация настоящата инстанция се е произнесла с нарочно определение от 28.01.2020 г. в следния смисъл:

Действително, задължение на съда е въз основа на твърдените в исковата молба факти и обстоятелства да определи правната квалификация на иска, респ. исковете с които е сезиран, в този смисъл е и решение № 242 от 21.12.2015 г. на ВКС, ГК, Първо ГО, постановено по гр.д.№ 3664 по описа за 2015 г.

Видно от доклада по чл.140 ГПК, обективиран в определение от 21.07.2017 г./л.176 по делото пред СРС/ липсва определена правна квалификация от СРС; не е разпределена и доказателствената тежест между страните. Това е сторено в първото по делото публично съдебно заседание като е дадена правна квалификация на иска по чл.30 ЗС и е разпределена доказателствената тежест по следния начин- в тежест на ищеца - да установи вида и размера на претендираните разходи, периода в който са извършени, както и необходимостта от извършването им, а в тежест на ответника – да ангажира доказателства за наличието на правоунищожаващи и правопогасяващи факти и обстоятелства. Видно от отразеното в съдебния протокол, обективиращ процесуалните действия на съда и страните в това о.с.з., последните не са имали възражения по доклада.

В конкретния случай въззивната инстанция приема, че се касае до искове по чл.61 ЗЗД, тъй като липсва съгласие на всички съсобственици на вещта за извършване на спорните по делото разноски; не се твърди и че съсъобствениците и по-конкретно първоначалния ответник- Г.П., са се противопоставили.

Съобразно приетото в ТР 1/2013 г. от 09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на

ВКС, когато въззивният съд прецени, че дадената от първата инстанция квалификация е неправилна, вследствие на което на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти, той следва служебно, без да е сезиран с такова оплакване, да обезпечи правилното приложение на императивна материалноправна норма, като даде указания относно подлежащите на доказване факти и необходимостта за ангажиране на съответни доказателства.

При това положение въззивната инстанция прие, че доклада по чл.146 ГПК е непълен. Дадени бяха указания на ищеца, че не сочи доказателства, че поставянето на алуминиева врата на сградата повишава нейната стойност, респ. с колко се е обогатил ответника от извършването на разходите във връзка с поставянето на този тип врата, ако това представлява подобрение, респ. каква е по-малката сума между обогатяването на ответника и обедняването на ищеца за това подобрение /ако е налице такова/.

След уведомяване за тези указания, ищецът с молба от 11.02.2020 г. заяви, че оттегля иска за сумата от 203,33 лв., представляваща 1/6 от платени разноски за доставяне на алуминиева врата, както и за сумата 62,20 лв.- лихва върху тази главница, изтекла за периода 27.05.2012 г.- 27.05.2015 г.

С молба от 26.03.2020 г. въззиваемият не изрази съгласие във връзка с оттеглянето на претенцията при което ищецът се отказа от претенцията си и производството в тази му част беше прекратено, а постановеното от СРС решение- частично обезсилено.

Производството пред въззивната инстанция продължава по инстанционен контрол на постановеното от СРС решение в частта, в която са отхвърлени претенциите на ищеца относно:

-претенцията за сумата в размер на 481,10 лв., представляваща 1/6 от разноските по воденото гр.д.№ 9576 по описа за 2000 г. на СРС;

- сумата в размер на 1679,15 лв., представляваща

1/6 от разноските по воденото изп.дело № 20108580400679 по описа на ЧСИ У.Д.;

-сумата в размер на 1690,63 лв. представляваща 1/6 от платената сума за сигнално охранителна техника и такси за охрана на имота за периода от м.08.2010 г. до 27.05.2015 г.

На основание чл.86, ал.1 ЗЗД се претендира лихва за забавено издължаване на главниците, както следва:

-147,19 лв. по отношение на главницата в размер на 481,10 лв., изтекла за периода 27.05.2012 г. до 27.05.2015 г.;

-513,72 лв. по отношение на главницата в размер на 1679,15 лв., изтекла за периода 27.05.2012 г. до 27.05.2015 г.;

-400 лв. по отношение на главницата в размер на 1690,63 лв. изтекла за периода 27.05.2012 г. до 27.05.2015 г.

Главниците се претендират ведно със законната лихва, считано от предявяване на иска -27.05.2015 г. до окончателното им изплащане.

В обстоятелствената част на исковата молба от ищеца се сочи, че бил извършил претендираните от него разноски, както за връщане на имота във владение на собствениците, така и бил направил текущи разноски по неговото ползване и опазване.

Не се спори по делото, че ответника е съсобственик на 1/6 идеална част от процесния недвижимия имот /5/24 идеални части/ за който са насочени претенциите и с адм.адрес: гр.София, бул.“******** Софийски градски съд приема за установено следното от фактическа и правна страна на спора:

Относно претенцията за сумата в размер на

481,10 лв., представляваща 1/6 от разноските по воденото гр.д.№ 9576 по описа за 2000 г. на СРС:

Видно от представеното съдебно решение от

04.03.2004 г., постановено по гр.д.№ 9576 по описа за 2000 г., ищецът и по настоящето дело, е предявил иск по чл.108 ЗС срещу „ММС.“ ЕООД. Първоначалният ответник – Г.Х.П. не е страна по това гр.д. Касае се до иск по чл.108 ЗС като предявяването на иска от един от съсобствениците не означава, че останалите съсобственици на вещта автоматично придобиват качеството на страна в процеса.

Това е така, защото всеки от съсобствениците има право на иск относно своята идеална част в съсобствеността. Не е налице изключението на чл.26, ал.2 ГПК.

Точно обратното, приложимо е правилото, че никой не може да предявява от свое име чужди права пред съд.

Действително, на 03.05.2011 г. е издаден изпълнителен лист за разноските по гр.д.№ 9576 по описа за 2000 г. в полза на И.И.С. и едно трето за настоящия спор лице- Д.А.М., но длъжник на сумата в размер на 5 773,78 лв. е ответника по гр.д.№ 9576 по описа за 2000 г.- „ММС.“ ЕООД/виж л.72 по делото пред СРС/.

Разноските в съдебните производства се уреждат по правилата на чл.78 ГПК и отговорността е в зависимост от изхода на спора. В конкретния случай след като Г.Х.П. не е страна по спора, то няма как да бъде ангажирана неговата отговорност.

Относно сумата в размер на 1679,15 лв., представляваща 1/6 от разноските по воденото изп.дело № 20108580400679 по описа на ЧСИ У.Д.:

Дейаствително, образувано е изп.дело №

20108580400679 по описа на ЧСИ У.Д.. Това е станало въз основа на издадения на 29.06.2010 г. изпълнителен лист по воденото гр.д.№ 9576 по описа за 2000 г. по иска по чл.108 ЗС. Самият изпълнителен лист касае предаването на владението на недвижимия имот, предмет на спора по иска по чл.108 ЗС и по който иска отбелязахме вече, че Г.Х.П. не е бил страна в съдебното производство. Не е страна и в изпълнителния процес. Разноските в изпълнителния процес се уреждат по реда на чл.79 ГПК. Г.Х.П. няма качеството нито на взискател, нито на длъжник и затова неговата отговорност не може да бъде ангажирана.

Като краен извод се налага, че по проведеното производство по иска по чл.108 ЗС, за който е налице влязло в сила решение по гр.д.№ 9576 по описа за 2000 г. ищецът И.И.С. е бранил собствения си интерес поради което не са налице предпоставките за уважаване на горните две негови претенции.

За пълнота на изложението ще посочим, че първоначалния ответник - Г.Х.П. е бранил интереса си на съсобственик в процесния недвижим имот по друго гр.д. по което е издаден изпълнителен лист от 05.07.2011 г. по гр.д.№ 3654 по описа за 2004 г. По този изпълнителен лист е образувано изп.д.№ 20117810401019 по описа на ЧСИ Г.Д.По това изп.дело И.И.С. е длъжник.

При неоснователност на претенциите за главници, неоснователен е иска по чл.86, ал.1 ЗЗД за забавеното им издължаване, поради което и претенциите в размер на 147,19 лв. по отношение на главницата в размер на 481,10 лв., изтекла за периода 27.05.2012 г. до 27.05.2015 г. и на тази в размер на 513,72 лв. по отношение на главницата в размер на 1679,15 лв., изтекла за периода 27.05.2012 г. до 27.05.2015 г., правилно са прието от СРС като неоснователни. В тази му част първоинстанционното решение ще следва да бъде оставено в сила.

Разпечатката съдържа 60 от 126 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/6f5d4f62-91a8-4cbf-8c0b-c1d6246648b2