Решение № 1406 от 21.11.2025, Районен съд - Пазарджик

РЕШЕНИЕ

№ 1406 гр. Пазарджик, 21.11.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК, XII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и първи октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Х. Г. при участието на секретаря Десислава Буюклиева като разгледа докладваното от Х. Г. Гражданско дело № 20255220100905 по описа за 2025 година

Предявена е искова молба от В. Н. Д., с ЕГН: **********, с постоянен адрес: ул. ........................, гр. Пазарджик, общ. Пазарджик, обл. Пазарджик, чрез адв. С. В. М., от АК – гр. Пазарджик със съдебен адрес гр. Пазарджик, ул.

„............., против „........., с ЕИК:***********, със седалище и адрес на управление бул. ............., гр. С...., общ. С., обл. С........, представлявано от Н. П.

П..

В подадената искова молба ищецът твърди, че между В. Н. Д. в качеството й на заемополучател и „......... в качеството му на заемодател е сключен Договор за потребителски кредит № 1023922. В Договора страните са уговорили параметри на правоотношението - размер на кредита: 1200.00 лв. , размер на погасителната вноска: 14 х 124.00 лв., брой вноски: 14, дължима сума по кредита: 1300.50 лв.

Твърди се, че при подписването на договора за потребителски кредит № 1023922 от „........ не са предоставили екземпляр от него на В. Н. Д., тъй като чрез него са рефинансирали неин стар заем. По време на действието на договора, В. Н. Д. е изплащала задълженията си по него за заплащане на главницата и лихвата. „........... са претендирали обаче заплащането на такса за 1 неустойка в размер на 435.50 лв. за непредоставяне на обезпечение по договора за потребителски кредит. Изложено е становище, че се съдело от други договори за потребителски кредит на .............., че най-вероятно съгласно чл. 5 от ДПК, договорът е следвало да бъде обезпечен с безусловна банкова гаранция или поръчители, които трябвало да отговарят на множество посочени в договора условия, а съгласно чл. 11 от ДПК ако В. Н. Д. не била предоставила договореното обезпечение или то не отговаряло на условията дължала неустойка в размер на 435.50 лв. твърди се, че въпреки формално предоставения тридневен срок за осигуряване на обезпечение още със сключването на договора „........... начислявали неустойка за непредоставяне на обезпечението и същата била включвана в погасителния план. Твърди се, че уговорената между страните в чл. 11 от ДПК неустойка е била за неизпълнение на задължението на кредитополучателя да предостави на кредитора обезпечение на дълга, като впоследствие „....... претендирали от В.

Н. Д. заплащането на именно тази неустойка в размер на 435.50 лв. от нея, която се счита, за нищожна. Като основание за нищожността се излага становище, че неустоечната клауза е била формулирана по такъв начин, че да заобикаля императивните законови разпоредби на чл. 11, ал. 1, т. 10 и чл. 19, ал. 4 от ЗПК, регламентиращи разходите по кредита. Твърди се, че заплащането на неустойката представлявало скрит косвен разход за кредитополучателя, който бил свързан с кредита и увеличавал цената му, както и че тя нямала характеристиките на възнаградителна лихва, тъй като не зависело от размера на заемната сума и от срока за ползване на кредита, но неминуемо водело до възникване на допълнителни разходи за кредитополучателя, които са били известни за ..............към момента на сключване на договора за кредит и е трябвало да бъдат включени в ГПР на основание чл. 19, ал. 1 и 2 от ЗПК. Твърди се, че в случая това не било сторено, като по този начин отразеният в договора размер на ГПР се оказвал неверен, а посочената стойност на ГПР била в пъти по-ниска от действителната такава.

Освен че заблуждавало потребителя за реалната икономическа тежест на кредита, заобикаляло императивното изискване на чл. 19, ал. 4 от ЗПК за максималния допустим размер на разходите по кредита и противоречало на задължителното изискване на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК за посочване на размера на ГПР в договора за потребителски кредит.

Съгласно изложеното в исковата молба неустойката също така излизала 2 извън присъщите обезщетителна, обезпечителна и санкционна функция и била нищожна на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, тъй като противоречала на добрите нрави и нарушавала основните принципи на справедливост и добросъвестност в отношенията между потребител и кредитор. Твърди се още, че неустойката, заобикаляла разпоредбата на чл. 33, ал. 1 от ЗПК, забраняваща при забава на потребителя кредиторът да търси други вреди освен лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата. На следващо място се твърди, че неустоечната клауза е нищожна на основание чл. 143, ал. 2, т. 5 от ЗЗП, тъй като задължавала потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано висока неустойка. Твърди се, че нищожността на неустоечната клауза води до недействителност на целия договор за потребителски кредит на основание чл. 22 във връзка с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК поради не посочване на всички компоненти на ГПР в договора.

Сочи се, че клаузата противоречи на добрите нрави съгласно чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД и е неравноправна по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 5, тъй като задължавала В. Н. Д. при неизпълнение на нейните задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка. Твърди се, че е налице значителна нееквивалентност на насрещните престации в ущърб на потребителя, като по този начин неравноправно се третирал икономически послабият участник в оборота и се използвал недостигът на материални средства у него за облагодетелстване на другата страна по сделката. Това противоречало на установените в гражданския и търговския оборот неписани правила за добросъвестност, накърнява принципа на справедливост и равноспоставеност между гражданскоправните субекти и за еквивалентност на престациите по двустранни договори. Предвид изложеното се счита, че неустоечната клауза се явява нищожна, като заобикаляща закона, накърняваща добрите нрави и неравноправност. Счита се, също така, че поставянето на твърде кратък срок за предоставяне на обезпечение – три дни от сключване на договора е нелогично и икономически необосновано, както и, че уговарянето на такъв срок, завишените изисквания, на които трябва да отговарят поръчителите, както и непосилните условия за представяне на банкова гаранция в размер на два пъти общата сума за плащане по договора за кредит, показвали, че единствената цел на неустойката е била различна от присъщата й по закон функция да обезпечи изпълнението и да обезщети и санкционира неизпълнението.

3

Твърди се, че з а ............. е било предварително ясно, че В. Н. Д. трудно би могла да осигури което и да е било от исканите обезпечения и било почти сигурно, че ще дължи неустойка, в следствие на което, според ищеца, действителната цел на тази неустойка е била да породи допълнително парично задължение за В. Н. Димитров, наред с това да върне главницата и да заплати възнаградителна лихва, а това прави неустойката нищожна съгласно Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС. Счита се, че определената неустойка представлявала скрита лихва и е следвало да бъде калкулирана в ГЛП и ГПР, а не включването заобикаля изискването за максимален размер на ГПР съгласно чл. 19, ал. 4 от ЗПК и я прави недействителна на основание чл. 21 от ЗПК. На основание чл. 22 от ЗПК във връзка с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, се счита целият договора за потребителски кредит за недействителен, тъй като не бил посочен ГПР по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Твърди се, че посочването на размера на ГПР в договора за потребителски кредит е необходимо, защото давало на потребителя ясна представа за реалната цена на финансовата услуга и му позволява да прецени икономическите последици от сключване на договора, поради което посочването на ГПР е условие за действителността на самия договор за потребителски кредит, а неспазването му имало за резултат недействителност на договора съгласно чл. 22 от ЗПК. Според § 1, т. 2 от ДР на ЗПК "общата сума, дължима от потребителя" представлява сборът от общия размер на кредита и общите разходи по кредита на потребителя, които пък представляват всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит и поспециално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Твърди се, че посоченият в ДПК размер на ГПР не отговаря на действителните разходи, които В. Н. Д. ще направи във връзка с 4 кредита, тъй като не е включена дължимата неустойка за непредоставяне на обезпечение. Това противоречи на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК и водело до недействителност на договора за потребителски кредит на основание чл. 22 от ЗПК. Твърди се, че посочването само с цифрово изражение на процента ГПР не било достатъчно, за да се считат спазени законовите изисквания, както и че целта на разпоредбата на чл. 11, т. 10 от ЗПК била на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следвало В. Н. Д. да стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. Твърди се, че поради това в договора трябвало да бъде посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР.

Поставянето на кредитополучателя в положение да тълкува всяка една клауза и да преценява дали тя създава задължение за допълнителна такса по кредита, невключена в ГПР, противоречи на изискването за яснота, въведено с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Твърди се, че при посочване на ГПР в договора не е достатъчно да бъде определен само неговият размер, който да е рамките на предвиденото в чл. 19, ал. 4 ЗПК – до пет пъти законната лихва, както и че задължително трябва да бъде описана и методиката на изчисляване на ГПР, която да е в съответствие с описаната в част I от Приложение I към Директивата математическа формула, както и да са посочени данните, въз основа на които е направено това изчисляване. Сочи се, че това мнение се споделя от съдебната практика: Решение № 11884 от 28.10.2022 г. на СРС по гр. д. № 71077/2021 г., Решение № 49 от 25.02.2022 г. на ОС – Пазарджик по в. гр. д. № 833/2021 г., Решение № 171 от 25.05.2022 г. на ОС – Пазарджик по в. гр. д. № 224/2022 г.. Твърди се, че тази неточност в посочването на размера на разходите поставяла В. Н. Д. в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването по кредита, което ще се дължи и в това именно се изразява недействителността в случая, като не е спазено изискването на посоченото законово основание. Твърди се, че посочването в договора за кредит на по-нисък от действителния ГПР представлява невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и по-конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г, ал. 4 от ЗЗП, във връзка с чл. 68д ал. 1 от ЗЗП, която подвеждала потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, 5 ал. 4 от ЗПК и не му позволявала да прецени реалните икономически последици от сключването на договора. Сочи се, че съгласно Решение на Съда от 15 март 2012 г. по дело C‑453/10 Jana Pereničová и Vladislav Perenič срещу SOS financ spol. s r. o. търговска практика, състояща се в посочването в договор за кредит на по-нисък от действителния ГПР, трябва да се окачестви като „заблуждаваща“ по смисъла на европейското законодателство относно нелоялните търговски практики, доколкото тя подтиква или е възможно да подтикне потребителя да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел. Именно затова се счита от пълномощника на ищцата, че договорът не отговоря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК поради което и на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 вр. с чл. 22, ал. 1 ЗПК е недействителен.

Разпечатката съдържа 17 от 86 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/6f5b18cb-ef91-4a23-98c7-af0ef13b0854