Решение № 41 от 06.03.2026, Районен съд - Първомай

РЕШЕНИЕ

№ 41 гр. Първомай, 06.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЪРВОМАЙ, ВТОРИ СЪДЕБЕН СЪСТАВ, в публично заседание на шести февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: СОФИЯ СТ. ТЮТЮНДЖИЕВА при участието на секретаря Венета Ж. Хубенова като разгледа докладваното от СОФИЯ СТ. ТЮТЮНДЖИЕВА Гражданско дело № 20255340100347 по описа за 2025 година

Предявени са по реда на чл. 422, ал. 1 във вр. с чл. 415, ал. 1, т. 3 от ГПК обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 79, ал.

1, във вр. с чл. 240, ал. 1 от Закона за задълженията и договорите във вр. с чл.

9, ал. 1 от Закона за потребителския кредит и чл. 92, ал. 1, изр. 1 от ЗЗД.

Ищецът ,,БЕСТ КЕПИТЪЛ БЪЛГАРИЯ“ ЕАД /с предишно наименование „КРЕДИТ ИНКАСО ИНВЕСТМЪНТС БГ” ЕАД/, ЕИК: ***, със седалище и адрес на управление: ***, представлявано от З.Н.Д., А.Б.Б. и М.А.Г. и по процесуално пълномощие от юрисконсулт С.С.П., моли съда да осъди ответника Л. Б. П., ЕГН: **********, с посочен адрес: *** и настоящ адрес: ***, да му заплати следните суми, дължими по Договор за паричен заем № ***., сключен между „Креди Йес” ООД, от една страна като „Заемодател”, и ответника, от друга страна като „Заемател“: 800, 00 лева – главница, ведно със законната лихва върху нея, считано от 27.02.2025 г. – датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК в съда до изплащане на вземането; 139, 01 лева договорна възнаградителна лихва за периода от 05.04.2022 г. до 05.01.2023 г., и 769, 99 лева– неустойка, за принудителното изпълнение на които е отказано издаването заповед за 1 изпълнение по чл. 417 от ГПК и изпълнителен лист с влязло в сила Разпореждане рег.№9942/03.04.2025г. на Районен съд – Пловдив.

Исковите претенции се обосновават с фактически твърдения, че по силата на сключен Договор за паричен заем № ***. „Креди Йес” ООД предоставило паричен заем от 800, 00 лева на ответника, който усвоил заемната сума и следвало в периода от 05.05.2022 г. до 05.01.2023 г. да я възстанови на кредитодателя и да му заплати възнаградителна лихва от 139, 01 лева при фиксиран месечен лихвен процент от 3, 330% разсрочено чрез 9 вноски от по 181, 00 лева всяка, които до момента не били погасени.

Въз основа на Договор за цесия от 12.01.2024 г. кредитодателят прехвърлил процесните притезания на ищеца, който в качеството си на пълномощник на цедента съобщил на длъжника за прехвърлянето с уведомление по пощата и пристъпил към принудителното им удовлетворяване по реда на чл. 417 от ГПК, което било отказано с влязло в сила Разпореждане рег.№9942/03.04.2025г. на Районен съд – Пловдив.

В срока по чл. 131, ал. 1 от ГПК не е постъпил отговор.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено следното от фактическа страна:

В случая по делото няма спор, а и от представения Договор за паричен заем № *** от 05.04.2022 г. се установява, че третото неучастващо лице "Креди Йес" ООД, в качеството му на заемодател, се е задължило да предостави на ответницата Л. Б. П., в качеството й на заемател, заем в размер на 800 лв., като е уговорено сумата да бъде върната разсрочено, на 9 месечни вноски от по 104, 33 лв. всяка, в срок до 05.01.2023 г., или общо 939, 01 лв.

Посочен е месечен лихвен % в размер на 3, 330 % и годишен процент на разходите в размер на 47, 880 %. В чл. 4 от договора за паричен заем изрично е отбелязано, че ответницата е получила заемната сума в размер на 800 лв., като по договора за паричен заем същата не е извършвала плащания. Съгласно чл.

6 е уговорено договорът да бъде обезпечен с гарант/и, отговарящ/и на условията на чл. 10, ал. 2, т. 1 от Общите условия и с още едно от посочените по-долу обезпечения по избор на заемателя: ипотека върху недвижим имот, особен залог върху движимо имущество, банкова гаранция и ценна книга, издадена в полза на заемодателя. Клаузата на чл. 8 предвижда, че в случай че 2 заемателят не предостави договореното в чл. 6 в тридневен срок от сключването му или представеното обезпечение не отговаря на Общите условия, дължал неустойка в размер на 690, 03 лв. с начин на разсрочено плащане съгласно погасителния план. Според чл. 10, ал. 2, т. 1 от Общите условия към договора било предвидено гаранти да бъдат две физически лица, всяко от които отговаря на следните условия: да има нетен размер на осигурителен доход в размер над 1000 лв., съгласно справочните данни на НОИ; да работи по безсрочен трудов договор; да не е заемател по договор за заем, сключен със заемодателя; да няма неплатени осигуровки за последните две години; да няма кредити към банки или финансови институции с класификация различна от "Редовен" както по активни, така и по погасени задължения, съгласно справочните данни на ЦКР към БНБ. Съгласно чл. 14, ал. 1 от Общите условия, в случай че заемателят изпадне в неизпълнение на поетите задължения, считано от 60-тия ден след съответната падежна дата съгласно погасителния план, дължи на заемодателя еднократна неустойка в размер на 10 % от непогасената главница.

Според Договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия) от 12.01.2024г. продавачът "Креди Йес" ООД се задължил да прехвърли на ищеца негови вземания, произтичащи от договори с трети лица по смисъла на ЗЗД, ЗПК, ЗКИ, ЗЗП и ТЗ, като вземанията ще се индивидуализират в Приложение № 1. Видно от последното продавачът е прехвърлил на ищеца вземането си към ответницата по процесния договор за кредит, като към 12.01.2024 г. неиздължената сума възлизала на 1709 лв. На основание чл.99, ал.3 ЗЗД продавачът е потвърдил прехвърлянето на вземането.

С изрично пълномощно цедентът "Креди Йес" ООД е упълномощил ищеца да уведомява от негово име всички длъжници за прехвърлянето на вземанията съгласно сключения договор от 12.01.2024 г. В тази връзка към исковата молба е приложено уведомително писмо до ответницата за извършеното прехвърляне на вземането по процесния договор за кредит, което й било връчено на 23.02.2024 г.

При така установената фактическа обстановка съдът намира от правна страна следното:

За успешното провеждане на предявените искове ищецът следва да установи наличието на действително правоотношение по договор за паричен 3 заем, по силата на което заемодателят-цедент се е задължил да отпусне на заемателя заем в твърдения размер при уговорена възнаградителна лихва, както и че заемателят е получил паричната сума, предмет на договора за заем.

Също така следва да се докаже наличието на валиден договор за цесия, по силата на който заемодателят-цедент е прехвърлил на ищеца именно това вземане с привилегиите, обезпеченията и другите му принадлежности, включително с изтеклите лихви, както и че длъжникът е уведомен за извършената цесия.

Тъй като цедентът и ответникът имат качествата на кредитор съгласно чл.9, ал.4 ЗПК и на потребител по смисъла на чл.9, ал.3 ЗПК, процесният договор по своята правна характеристика представлява такъв за потребителски кредит. Следователно за неговата валидност и последици важат изискванията на Закон за потребителския кредит. Съгласно разпоредбата на чл.22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7 - 12 и 20 и ал.2 и чл.12, ал.1, т.7 - 9 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен. Сред посочените изисквания е това по чл.11, ал.1, т.10 ЗПК – договорът за потребителски кредит следва да съдържа годишния процент на разходите по кредита, както и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора.

Съгласно разпоредбата на чл.19, ал.1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, а съгласно §1, т.1 от ДР на ЗПК "общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит. От това следва, че нарушение на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, водещо до недействителност по смисъла на чл.22 ЗПК, ще е налице не само, когато в договора изобщо не е посочен ГПР, но и когато формално е налице такова посочване, но това е направено по начин, който не е достатъчно пълен, точен и ясен и не позволява на потребителя да разбере реалното значение на посочените цифрови 4 величини, както и когато формално е налице такова посочване, но посоченият в договора размер на ГПР не съответства на действително прилагания между страните.

Съобразявайки всичко изложено, съдът намира, че процесният договор за кредит формално отговаря на изискванията на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, доколкото в него е посочен годишен процент на разходите и обща сума, дължима от потребителя. Така посочените техни размери обаче не съответстват на действителните, съобразно поетите от потребителя задължения. Това е така, доколкото уговореното задължение за потребителя да заплаща неустойка при непредоставяне на обезпечение, дължима на падежа на плащане на погасителните вноски по договора за кредит, при което като краен резултат следва да заплати на кредитора сума в общ размер от 1629 лв., неправилно не е калкулирано в годишния процент на разходите, предвиден в договора. Тази неустойка представлява допълнително възнаграждение за кредитора за предоставянето на заетата сума (т. нар. скрита възнаградителна лихва), което е уговорено в противоречие с принципите на справедливостта в гражданските и търговските отношения. Дори и без да се ползват специални знания е видно, че доколкото предоставената главница по договора е в размер на 800 лв., при лихва в размер на 139, 01 лева за целия срок на договора и ГПР, изчислен при включване като разход единствено на уговорената възнаградителна лихва, то общата дължима от потребителя сума по договора в случай на непредоставяне на обезпечение не съответства на годишния процент на разходите от 47, 880 %. Предвид горното съдът намира, че при сключването на процесния договор за потребителски кредит е направен опит за заобикаляне на императивната разпоредба на чл.19, ал.4 ЗПК, ограничаваща максималния размер на годишния процент на разходите по кредита, а посоченият в договора размер на годишния процент на разходите е различен от действително уговорения такъв. Допуснато е и нарушение при посочването на общата дължима сума от потребителя, която не кореспондира с общия размер на задълженията по договора. В случая липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора по смисъла на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора предвид предоставените му от законодателя съответни стандарти за защита. С посочването в договора за кредит на ГПР, който не е формиран при спазването на чл.19, ал.1 ЗПК, се 5 създава заблуждение у потребителя за финансовата тежест на кредита. От изложеното дотук се налага изводът, че договорът не отговаря на изискването на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, отнасящо се до посочване на годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, поради което и съгласно разпоредбата на чл.22 ЗПК същият следва да се приеме за недействителен. За пълнота на изложението следва да се отбележи, че уговорената в чл. 14, ал. 1 от Общите условия неустойка в размер на 10 % от непогасената главница по своята правна същност съставляват неустойка за забава. Тази клауза обаче е в пряко противоречие с императива на чл.33, ал.1 ЗПК, съгласно който при забава на длъжника кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата. Следователно в процесния случай е налице заобикаляне на разпоредбата на чл.33, ал.1 ЗПК, поради което съдът приема, че клаузата на чл. 14, ал. 1 от Общите условия е нищожна на основание чл.21, ал.1 ЗПК.