Решение № 707 от 30.11.2021, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 707 гр. София, 29.11.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Б СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и втори ноември през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател: Любомир Василев

Членове:

Калина Анастасова

Десислава Ал. Алексиева при участието на секретаря Донка М. Шулева като разгледа докладваното от Калина Анастасова Въззивно гражданско дело № 20211100506449 по описа за 2021 година

Производството е по реда на чл. 196 - чл. 211 от ГПК (отм.), на основание § 2, ал. 1 ГПК.

С Решение № 132945 от 25.06.2020 г. по гр.д. № 666/2000 г. по описа на СРС, 60 с-в, е допълнено решение от 30.06.2010 г., постановено по гр. д. № 666 по описа за 2000 г. на Софийски районен съд, Второ гражданско отделение, 60 състав, с което е допълнено решение № ІІ-60-36 от 12.04.2010 г., постановено по същото дело, частично отменено с влязло в сила на 11.06.2013 г. решение № 7506 от 13.11.2012 г., постановено по гр. д. № 2079 по описа за 2011 г. на Софийски градски съд, Гражданско отделение, ІІ-В въззивен състав, като в първи и във втори абзац от диспозитива на решението след думите „в периода: 23.09.1999 г. – 25.07.2003 г.,“ и преди думите „като отхвърля този иск до предявения му размер“ е добавено „ведно със законната лихва от 12.11.2003 г. – датата, на която е предявена и приета за разглеждане претенцията по сметки, до окончателното изплащане на дължимата сума“.

Срещу решението е подадена въззивна жалба от съделителите А.А. К. и КР. Н.

К. с доводи, че същото е недопустимо и неправилно. Отправено е искане за обезсилването му, съответно – за неговата отмяна. Заявяват оплакване за неправилност на решението поради неправилно прилагане на процесуалните правила относно допълване на решението. Основният довод е, че съдът неправилно е отчел момента, от който започва да тече едномесечният срок за допълване на молбата. По приложението 1 на § 2, т.14 ГПК, съдът е следвало да процедира като съобрази, че дори молбата за допълване да е подадена при действието на новия ГПК, тя се разглежда по отменения ГПК ако решението е постановено при приложението на неговите разпоредби, тъй като производството по постановяване на допълнителното решение не може да се разглежда по друг процесуален ред в случай, че е необходимо събиране на доказателства. В случая подадената молба за допълване на постановеното по реда на отм.ГПК решение е била просрочена и неправилно съдът се е произнесъл по нея като е допълнил постановеното по реда на ГПК /отм./ решение. Съответно постановеното от ВКС определение е порочно доколкото при постановяването му са смесени правилата по отменения и действащия ГПК. На самостоятелно основание заявяват, че с връщането на делото на СРС да се произнесе по искането за допълване на постановеното решение съдът не е бил задължен да уважи молбата за допълване на постановеното решение.

Претендират разноски.

В срока е депозиран писмен отговор на въззивната жалба от съделителят З. В.

Ж., с който е изразено становище за нейната неоснователност. Изразява становище, че основния довод по въззивната жалба касае допустимост на подадената молба за допълване на решението, който въпрос е бил разрешен в триинстанционно производство завършило с определение на ВКС. С последното е прието, че молбата за допълване не е просрочена и следва да бъде разгледана по същество. Именно последното е сторил СРС като правилно е уважил искането и е допълнил постановеното решение с присъждане на законна лихва върху сумите по чл.31, ал.2 ЗС, за които е била предявена претенция в делбеното производство. Отправя искане за потвърждаване на решението като допустимо и правилно. Претендира разноски.

Срещу постановеното от първата инстанция по реда на чл.192, ал.4 ГПК /отм./ вр. § 2, ал.1 ПЗР на ГПК определение от 08.02.2021 г. е подадена частна жалба от съделителя З. В. Ж. с искане да бъде отменено като неправилно. Отправя искане за уважаване на молбата му и присъждане на разноски за производството по допълване на постановеното съдебно решение.

В срок е подаден писмен отговор на подадената частна жалба от А.А. К. и КР. Н.

К. с излагане на доводи за нейната неоснователност.

Съдът, като взе предвид становищата на страните и след запознаване с доказателствата по делото, намира за установено следното:

Жалбата е подадена от надлежни страни и в законоустановения срок, срещу първоинстанционен съдебен акт, подлежащ на въззивен контрол и явяващ се неблагоприятен за тях, поради което и се явява процесуално допустима, а по същество я намира за неоснователна, поради следното:

Постановеното решение е валидно, допустимо и правилно. Във връзка с доводите по въззивната жалба съдът намира следното:

2

С обжалваното решение е уважена молбата на съделителя З. В. Ж. подадена на 11.07.2013 г. за допълване на постановеното решение от 30.06.2010 г., постановено по гр. д. № 666 по описа за 2000 г. на Софийски районен съд, Второ гражданско отделение, 60 състав, с което е допълнено решение № ІІ-60-36 от 12.04.2010 г., постановено по същото дело, частично отменено с влязло в сила на 11.06.2013 г. решение № 7506 от 13.11.2012 г., постановено по гр. д. № 2079 по описа за 2011 г. на Софийски градски съд, Гражданско отделение, ІІ-В въззивен състав. С постановеното решение за допълване съдът е уважил искането на ищеца З. В. Ж. от 12.11.2003 г. като е присъдил законната лихва върху предявената в делбеното производство претенция по чл. 31, ал. 2 ЗС с уважен от въззивната инстанция размер общо 28025 лв. след като с определение № 319 от 11.06.2013 г., постановено по гр. д. № 2984 по описа за 2013 г. на Върховния касационен съд, Първо гражданско отделение въззивното решение /решение № 7506 от 13.11.2012 г., постановено по в. гр. д. № 2079 по описа за 2011 г. на Софийски градски съд, Гражданско отделение, ІІ-В въззивен състав, поправено с решение от 27.03.2013 г./ не е било допуснато до касационно обжалване. Съответно, установява се, че последното е влязло в сила на 11.06.2013 г., с което окончателно е сложен край на спора относно претенциите на ищеца по чл. 31, ал. 2 ЗС.

Оплакванията на въззивниците, че молбата на съделителя З. В. Ж. от 11.07.2013 г. за допълване на решението и присъждане на законната лихва върху претенцията по чл. 31, ал. 2 ЗС е просрочена, съдът намира за неоснователни.

Както правилно е посочил СРС по проведеното пред ВКС производство по гр. д.

№ 101 по описа за 2019 г. на Върховен касационен съд, Първо гражданско отделение е постановено Определение № 381 от 11.07.2019 г., с което касационната инстанция е приела, че решението по извършване на делбата в частта за сметките по чл. 31, ал. 2 ЗС е влязло в сила на 11.06.2013 г. съгласно чл. 296, т. 3 ГПК, когато е постановено определението по чл. 288 ГПК, с което не е допуснато до касационно обжалване. Така според ВКС подадената на 11.07.2013 г. молба за допълване на решението и присъждане на законната лихва била подадена в едномесечния срок и по нея районният съд дължи произнасяне по същество. С тези указания делото е върнато на Софийски районен съд за произнасяне по молбата на ищеца Ж. от 11.07.2013 г. за допълване на постановеното по делото решение. Указанията на Върховния касационен съд по тълкуването и прилагането на закона са задължителни за съда, на който е върнато делото. Разпоредбата на чл. 218з, ал. 1 ГПК (отм.) задължава този съд да процедира по посочения начин или да приеме по съответния материалноправен въпрос същото, каквото е приела касационната инстанция (вж. Решение № 432 от 03.12.2012 г. по гр. д. № 1129/2011 г., ІV Г.О., ВКС).

Непълен (подлежи на допълване по реда на чл. 250 ГПК) е съдебният акт, с който съдът не се е произнесъл по част от предмета на делото. Определението по чл.

274, ал. 3 ГПК е окончателен съдебен акт, като след постановяването му страните по 3 делото, а и първоинстанционният съд, са длъжни да зачетат неговите правни последици.

Както е посочил ВКС в постановеното определение по чл. 274, ал. 3 ГПК при съобразяване дадените разяснения с т. 15 на ТР № 1/2001 г. ОСГК, запазването на висящността на делото по главния иск запазва възможността за произнасяне по евентуалния иск, без да е необходимо това да се изразява с нарочен диспозитив, щом като искането за акцесорното вземане е заявено в исковата молба и е станало част от предмета на спора.

Именно с оглед това становище, което настоящия състав възприема произнасянето по вземането за лихва, което е акцесорно е в зависимост от това дали се уважава иска за основното вземане и в какъв размер. Именно поради това и с оглед обстоятелството, че решението по извършване на делбата в частта за сметките по чл.

31, ал.2 ЗС е влязло в сила на 11.06.2013 г. то искането от 11.07.2013 г. за допълване на постановеното решение с произнасяне по своевременно направеното искане за присъждане на законна лихва не е просрочено.

Съгласно чл. 193, ал. 1 от ГПК (отм.), страната по делото може да иска допълване на решението, постановено по предявен от нея или срещу нея иск, когато съдът не се е произнесъл по цялото й искане, но за да бъде уважена молбата за допълване на решението, следва да е налице пропуск на съда да се произнесе по част от спорния предмет.

При данните по делото може да се сподели тезата на молителя Ж., че не е налице произнасяне по цялото искане на съделителя по претенцията по чл.31, ал.2 ЗС. Няма спор в съдебната практика, че присъждането на законна лихва е последица от уважаване на иска за предявеното вземане. Тя е право на кредитора, което той може да упражни по своя преценка. За съда не съществува задължение да се произнесе по законната лихва служебно, а само при наличие на надлежно въведено искане. В настоящия случай ищецът изрично е поискал присъждане на законната лихва върху вземането си по чл. 286 ГПК (отм.), вр. чл. 31, ал. 2 ЗС с молбата от 12.11.2003 г., с която претенцията е била предявена пред съда. С оглед обстоятелството, че предявените от ищеца искове по чл. 286 ГПК (отм.), вр. чл. 31, ал. 2 ЗС са били частично уважени, настоящият съдебен състав няма друга възможност, освен да присъди и законната лихва върху тях, считано от датата предявяването им по делото – 12.11.2003 г. до окончателното изплащане на дължимите суми. И това е така, защото законната лихва е законна последица от уважаване на предявения главен иск и единствено условие за нейното присъждане е кредиторът да е направил такова искане.

Доколкото предмет на въззивния контрол е решението на районния съд и то в предметните рамки на производството пред него, а последният е бил сезиран с молба по чл. 193, ал. 1 от ГПК (отм.), съдът, като съобрази изложеното по-горе, намира, че 4 въззивната жалба се явява неоснователна. Поради това, решението на СРС, като правилно, следва да бъде оставено в сила.

По частната жалба:

Правилни и законосъобразни са изводите на СРС, че производствата по чл. 192 и чл. 193 ГПК (отм.) не са самостоятелни производства, а представляват продължение на съдопроизводството по конкретното дело. С оглед това по същите не се дължат на страните на самостоятелно основание разноски при съобразяване правилата на чл. 64 ГПК (отм.). Освен това в производството е установено, че съделителят Ж. е поискал присъждане на направените разноски за внесена държавна такса само във въззивната инстанция, а не и пред касационната такава. С оглед това правилно и законосъобразно е оставена без уважение молбата на З. В. Ж. за присъждане на разноски за проведеното производство по чл. 193 ГПК (отм.), който извод формира и настоящата инстанция.

Водим от горното, СЪДЪТ

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 132945 от 25.06.2020 г. по гр.д. № 666/2000 г. по описа на СРС, 60 с-в.

ОСТАВЯ без уважение частна жалба на съделителя З. В. Ж. срещу постановеното от първата инстанция по реда на чл.192, ал.4 ГПК /отм./ вр. § 2, ал.1 ПЗР на ГПК определение от 08.02.2021 г., с което е оставено без уважение молбата му за присъждане на разноски за производството по допълване на постановеното съдебно решение.

Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от връчването му на страните.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________