Решение № 264627 от 09.07.2021, Софийски градски съд

Р Е Ш Е Н И Е

№ ………….

Гр. София, 09.07.2021 г.

В

И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, IV-Д въззивен състав, в публичното заседание на седемнадесети юни през две хиляди двадесет и първа година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЗДРАВКА ИВАНОВА

ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТОМИРА КОРДОЛОВСКА

РОСИ МИХАЙЛОВА при секретаря Екатерина Калоянова като разгледа докладваното от съдия Кордоловска гр. дело № 7249 по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 - 273 от ГПК.

С Решение № 74835 от 22.04.2020 г. по гр. д.

№ 32419/2019 г. по описа на СРС, ГО, 163 състав, съдът е признал за установено в отношенията между ищецът „Т.-С.” ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:***, и ответникът С.Ц.Т., ЕГН **********, с адрес: ***, че ответникът дължи на ищеца на основание чл. 422 във вр. чл. 415 ГПК, чл. 149 и сл. ЗЕ и чл. 79 и чл. 86 ЗЗД, сумата в общ размер от 2 349,60 лева, от която 2 097,42 лв. за доставена от дружеството топлинна енергия през периода от 01.12.2015 г. до 30.04.2018 г., лихва в размер 217,44 лв. за периода от 14.09.2016 г. до 17.01.2019 г., сумата от 29 лв. за дялово разпределение за периода 01.12.2015 г. - 30.04.2018 г. и лихва в размер 5,74 лв. за периода от 30.01.2016 г. до 17.01.2019 г. за топлоснабдения имот, ведно със законната лихва от 30.01.2019 г. до окончателното изплащане на сумите, за топлоснабдения имот, находящ се на адрес: гр. София, ул. “*******, аб.№ 064038, за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по реда на чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 5774/2019 г. на СРС, като е отхвърлил исковете за разликата от обща сума над 2 349,60 лева до пълния предявен размер от обща сума 3 014,00 лева и за период 01.05.2015 г. - 30.11.2015 г. поради погасяване по давност.

С решението С.Ц.Т. е осъден на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 8 ГПК да заплати на „Т.-С.” ЕАД сумата от 464,81 лева, представляващи сторените пред СРС съдебно деловодни разноски, както и сумата от 85,97 лева, представляващи сторените по ч.гр.д. № 5774/2019 г., съразмерно с уважената част от исковете.

Недоволен от така постановеното решение в отхвърлителната част е останал ищецът в производството „Т.-С.” ЕАД, който в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК чрез процесуалният си представител юрк. Таня Желязкова го обжалва при твърдения, че решението в обжалваната отхвърлителна част е неправилно и постановено в нарушение на съдопроизводствените правила.

По-конкретно поддържа, че СРС неправилно е приложил института на погасителната давност и че задълженията по обща фактура от м.07.2016 г. стават изискуеми едва м.08.2016 г., като от този момент следва да тече давностния срок. Искането към съда е да отмени решението и исковете да бъдат изцяло уважени. Претендира разноски.

Въззивна жалба е депозирана и от ответника в пръвоинстанционното производство С.Ц.Т., който чрез процесуалният си представител адв. А.Т. го обжалва в частта, в която установителните искове с правно основание чл. 422 ГПК са уважени, при твърденията, че решението в обжалваната част е незаконосъобразно и неправилно с подробно изложени съображения. Искането към съда е да отхвърли исковете изцяло, евентуално да отхвърли исковете, с които е признато за установено, че дължи сума за отдадена от сградна инсталация ТЕ.

„Т.С.“ ЕАД, чрез процесуалният си представител юрк. К.М.е оспорил подадената от ответника Т. въззивна жалба в нейната цялост. Поддържа се, че обжалваното решение е постановено при абсолютно съблюдаване на материалния закон и процесуалните правила, като наведените във въззивната жалба възражения, са напълно неоснователни.

Третото лице - помагач на ищеца „Б.Б.“ ООД не взема становище по въззивните жалби и не представя доказателства.

Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението; по допустимостта му само в обжалваната част, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Както вече Върховният касационен съд многократно се е произнасял (решение № 176 от 08.06.2011 г. по гр. д. № 1281/2010 г. ІІІ г.о.; № 95 от 16.03.2011 г. по гр. д. № 331/10 г. на ІV г.о.; № 764 от 19.01.2011 г.по гр. д. № 1645/09 г. на ІV г.о.; № 702 от 5.01.2011 г.по гр. д. № 1036/09 г. на ІV г.о.; № 643 от 12.10.2010 г. по гр. д. № 1246/09 г.на ІV г.о) въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания; проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд; относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци, а надхвърлянето на правомощията по чл. 269 от ГПК е основание за касиране на въззивното решение.

В случая, обжалваното решение е издадено от надлежен съдебен състав на Софийски районен съд, в рамките на предоставената му от закона правораздавателна власт и компетентност, поради което същото е валидно. Предвид изискванията на процесуалния закон за служебната проверка на постановеното решение в обжалваната му част, съдът счита, че не се установяват нарушения на съдопроизводствените правила във връзка със съществуване и упражняване правото на иск, поради което първоинстанционното съдебно решение е допустимо. Същото е и правилно, като решаващият въззивен състав споделя изцяло мотивите на обжалваното решение, поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС.

По доводите във въззивната жалба следва да бъде отбелязано и следното:

Предявеният пред първоинстанционният съд иск е установителен, при правна квалификация чл. 422 от ГПК, вр. чл. 415, ал. 1 от ГПК, за дължимост на суми начислени на ответника като стойност на получена и разходвана от него топлинна енергия на процесния адрес.

Производството се развива след постъпване на възражение против заповед за изпълнение, издадена в полза на „Т.С.” ЕАД. Предвид разпоредбата на чл. 415 ГПК за ищеца е налице интерес за търсената защита, предвид което производството се явява процесуално допустимо.

Решаващият въззивен състав приема, че в тежест на ищеца е да установи при условията на пълно и главно доказване пораждането и съществуването на правото му да получи плащане на процесната сума, заявена в исковата молба, а ответника да докаже положителния факт на плащане.

Въззивната инстанция намира, че в правилно приложение на материалния закон, чл. 149, ал. 1, т. 6 от Закона за енергетиката първостепенният съд приема за установено договорното отношение между главните страни, досежно процесния топлоснабден обект, намиращ се в сграда етажна собственост и от това, че в исковия период въззивникът подава в нея топлоенергия за битови нужди.

По делото не е било спорно между страните, че собственик на процесния имот е ответника С.Ц.Т.. Предвид горното съдът приема, че между страните за процесния период е съществувало облигационно отношение по договор за продажба на топлинна енергия. Договорът касае доставка на топлинна енергия до обект апартамент № 9, находящ се в гр. София, ул. “*******, аб.№ 064038.

Следователно анализът на събраните по делото доказателства обосновава извода, че ответникът притежават качеството на потребител на топлинна енергия по смисъла на §1, т. 42 от ЗЕ (отм. 2012 г.), който предвижда, че потребител на топлинна енергия за битови нужди е физическо лице - собственик или ползвател на имот, което ползва топлинна енергия. Действително с изменението на посочената дефиниция на § 1, т. 42 (отм.) ЗЕ през 2006 г. е изменена първоначалната дефиниция от приемането на закона, която гласи, че потребителят на топлинна енергия за битови нужди е физическо лице, което е собственик или титуляр на вещното право на ползване за топлоснабдения имот. Замяната на изискването лицето да е титуляр на вещно право на ползване с по-широкото понятие ползвател, не променя смисъла, който следва да се влага в понятието ползвател, т.е. само лице, което е титуляр на вещно право на ползване, именно поради липсата на промяна в дефиницията, дадена в чл.

153, ал. 1 ЗЕ. Тази разпоредба е променена едва през 2012 г. и то само с оглед промяната на използвания в закона термин от потребител на клиент. При все това и досега под клиент на топлопреносното предприятие по отношение на имотите в сграда в режим на етажна собственост се разбира собственикът на имота или лицето, притежаващо вещно право на ползване.

Следователно от приемането на ЗЕЕЕ (отм.) през 1999 г. и досега със ЗЕ под потребители на топлинна енергия за битови нужди се разбират само собствениците и лицата с вещно право на ползване (ползватели в този смисъл) на топлоснабдените имоти в сградите в режим на етажна собственост.

Договорът за възлагане на услугата топлинно счетоводство сключен между етажната собственост, от една страна, и помагача на ищеца, от друга, има действие и по отношение на ответника Т.. Валидната представителна власт на лицето, което го е подписало за всички етажни собственици, е последица от решението на Общото събрание на ЕС за избор на търговец, който да извършва дяловото разпределение – дружеството помагач.

На основание чл. 150, ал. 1 от Закона за енергетиката, в сила от 09.12.2003 г., ДВ, бр. 107/2003, отношенията по повод продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие и потребителят на същата се уреждат от публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕВР. Предвид липсата на данни по делото за възражение от ответника по чл. 150, ал. 3 от ЗЕ, съдът намира, че приетите от „Т.С.“ ЕАД и одобрени от Комисията общи условия за процесния период, публикувани най-малко в един местен и един централен всекидневник са обвързващи между ищеца и ответникът. Следователно решението е обосновано в частта, с която СРС приема за доказано основанието (източниците на вземанията, предмет на осъдителните искове).

Решението е обосновано и правилно и в частта, в която районният съд приема за доказан размера на задължението за цена на топлинна енергия в размер на 2 097,42 лева и за периода от 01.12.2015 г. до 30.04.2018 г.

Изводът на СРС е направен при съвкупна преценка на събраните по делото писмени доказателства, включително чрез заключенията на съдебно-техническата и съдебно-счетоводната експертизи.

От заключението на изслушаната пред първоинстанционния съд СТЕ, която съдът кредитира като обективна и компетентна, се установява, че сумите за топлинна енергия за имота на ответника са начислени в съответствие с действащата към съответния период нормативна уредба.

От заключението на вещото лице по СТЕ се установява още, че в процесния имот с адрес: гр. София, ул. “*******, аб. № 064038, липсват отоплителни тела, защото са демонтирани. В имота се ползва топла вода, но няма монтиран водомер, който да я отчита, затова се изчислява на база 3-ма броя потребители ползващи същата по 140 литра на потребител на едно денонощие съгласно разпоредбата на чл. 69, ал. 2 от НТ. Отчетена е и ТЕ за сградна инсталация, като вещото лице заключава, че общо дължима сума е 2 634,13 лева, в която сума са включени сума за сградна инсталация от 278,34 лв. и сума за подгряване на топла вода 2 355,79 лв.

Съгласно заключението на вещото лице по изготвената и приета по делото съдебно - счетоводна експертиза, която съдът кредитира като обективна и компетентна, се установява, че за процесния имот за целия процесен период дължимата сума за ТЕ, дялово разпределение и лихви е в общ размер от 3 014 лв., от които за главници се дължи обща сума от 2 663,18 лв., както и че ответникът не ги е заплатил на ищеца.

По възражението на въззивника за изтекла погасителна давност, съдът намира следното:

Задължението да се заплаща стойността на топлоенергията е задължение за периодично плащане по смисъла на чл.111, б.„в” ЗЗД - налице са парични задължения, имащи единен правопораждащ факт (договор за доставка на топлоенергия), чиито падеж настъпва през предварително определени интервали от време, а размерите на плащанията са изначално определени или определяеми, като не е необходимо периодите да са равни и плащанията да са еднакви (в този смисъл - ТР № 3/2011 г. на BKC-OCГTK).

Разпечатката съдържа 40 от 65 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/6f4eb972-1e05-436f-84d0-6df296af43a4