Решение № 2939 от 04.08.2025, Районен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 2939 гр. Варна, 04.08.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 40 СЪСТАВ, в публично заседание на трети юли през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Надежда М. Александрова при участието на секретаря СИЯНА ИВ. ТЕНЕВА като разгледа докладваното от Надежда М. Александрова Гражданско дело № 20243110116026 по описа за 2024 година за да се произнесе, съобрази следното:

Предявен е иск с процесуалноправно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК и материалноправно такова – чл. 240, ал. 1 и ал. 2 от ЗЗД, чл. 79, ал. 1 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД от М. АД, седалище и адрес на управление: ***, представлявано от изпълнителния директор В. С., действащ чрез пълномощника си юрисконсулт Б. Р. против М. Г. С., ЕГН **********, настоящ адрес: ****.

Ищецът заявява, че на 20.11.2018 г. сключил с ответника Договор за потребителски кредит № ***, по силата на който предоставил потребителски кредит за текущо потребление в размер на 1000 лева със срок на издължаване 12 месеца. Твърди се още в исковата молба, че страните се съгласили с част от сумата да бъде изцяло погасено задължението по Договор за потребителски кредит № ***, което към 20.11.2018 г. възлизало на 167.97 лева.

Остатъчната сума в размер на 829.93 лева е преведена на кредитополучателя.

В уточняваща молба вх. № 5028/17.01.2025 год. ищецът сочи, че по договора ответникът е извършила плащания в размер на 368.00 лева.

Моли да бъде признато за установено по отношение на ответника, че му дължи сумата 859.48 лева- главница по Договор за потребителски кредит № ***, ведно със законната лихва върху главницата, считано от подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК17.10.2024 год. до изплащане на вземането.

В условията на евентуалност, ако не бъде прието за установено, че исковата сума за главница се дължи на договорно основание, ищецът претендира ответникът да бъде осъден да му заплати на основание чл. 59 от ЗЗД сумата 632.00 лева, с която ответникът неоснователно се е обогатил /след приспадане на извършените погашения след отпускане на 1 сумата 1000.00 лева, които са в размер на 368.00 лева/.

Ответникът оспорва исковете, като прави възражение за погасяване на задълженията по давност и моли да бъдат отхвърлени.

Съдът, след като прецени събраните в процеса писмени доказателства и гласни доказателствени средства, поотделно и в съвкупност, и въз основа на своето вътрешно убеждение, прие за установено от фактическа страна следното:

На 20.11.2018 г. страните са сключили Договор за потребителски кредит № ***, по силата на който ищецът е предоставил потребителски кредит за текущо потребление в размер на 1000 лева със срок на издължаване 12 месеца. С част от сумата е изцяло погасено задължението по Договор за потребителски кредит № ***, което към 20.11.2018 г. е възлизало на 167.97 лева. Остатъчната сума в размер на 829.93 лева е преведена на кредитополучателя.

Ищецът признава, че по договора ответникът е извършила плащания в размер на 368.00 лева.

Годишният лихвен процент е 41 %, годишният процент на разходите (ГПР) по кредита е 49.65 %. Погасителните вноски за издължаване на кредита, включително дължимите възнаградителни лихви, следва да се заплащат ежемесечно в размер на по 102.98 лева като крайният срок на погасяване на кредита е 20.11.2019 г. или общо 12 анюитетни вноски. Всяка вноска включва в себе си два компонента- част от главницата плюс възнаградителна лихва. Уговорено е в чл. 10, 11 и 12 от договора, че кредитополучателят дължи неустойка с обезщетителен характер, в случай че не представи обезпечение съгласно реда и условията, предвидени в чл. 20, ал. 2 от договора. Неустойката е в размер на 6,90 лева плюс 0,23% от усвоения размер на кредита, за първият ден на забава и 0,23% от усвоения размер на кредита за всеки следващ ден, за който кредитът не е обезпечен. В случай че кредитополучателят представи обезпечение след срока, описан в чл. 20, ал. 2, неустойката се дължи само за срока, за който кредитът е бил без обезпечение. Начислената неустойка се изплаща на падежа на всяка следваща вноска съгласно погасителния план. В него е уговорена месечна вноска при необезпечен кредит в размер на 179.98 лева, от които неустойката е 69.00 лева. Тя е предвидена в чл. 20, ал. 2 и се дължи в случай, че в срок от 3 работни дни от сключването на договора кредитополучателят не обезпечи кредита с поръчителство на едно физическо лице, одобрено от кредитора. Физическото лице поръчител следва да отговаря на заложените в чл. 16 от Общите условия изисквания.

След усвояване на кредита кредитополучателят е извършил погасявания, поради което размерът на дължимата сума по кредита е намалял.

Съдът, след преценка на доводите на страните и събраните в производството доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено от правна страна следното:

Искът по чл. 415, вр. чл. 422 от ГПК е установителен и има за предмет установяване по отношение на ответника съществуването на вземания на ищеца, които са предмет на издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК в хипотезата на постъпило възражение на 2 длъжника срещу заповедта.

Интересът от търсената с иска защита е от категорията на абсолютните процесуални предпоставки за съществуването на правото на иск, която изрично е предвидена за установителните искове в чл. 124, ал. 1 ГПК. Съществуването на интерес от положителен установителен иск е свързано с оспорването на претендирано от ищеца право. В случая с оглед твърдението на ищеца, че задължението на ответника по договора за кредит не е изпълнено, трябва да се приеме, че за него съществува интерес от установяване на вземанията.

По делото не е спорно, че вземането на ищеца произтича от Договор за потребителски кредит № ***

Съгласно чл. 7, ал. 3 от ГПК /ДВ, бр.100/2019 г./ съдът служебно следи за наличието на неравноправна клаузи в договор, сключен с потребител. Приложеният към заявлението договор попада под приложното поле на Закона защита на потребителите кредитополучателят отговоря на дефиницията за „потребител” по смисъла на § 13, т.1 от ДР на ЗЗП. Контрактът има за предмет предоставяне на финансови услуги, свързани с дейността на кредитна институция по смисъла на § 13, т.12 от ДР на ЗЗП. По отношение на договора е приложим и ЗПК. Заявителят черпи правата си от Договор за потребителски кредит № 68041 от 20.11.2018 год.

В конкретния случай сключеният договор за паричен заем е недействителен, като неотговарящ на изискванията на чл. 10, ал. 1 от ЗПК, а именно: налице е несъответствие между посочения по договора ГПР и този, който реално се получава след прибавяне на неустойката по чл. 10 във връзка с чл. 20, ал. 2 от договора, която е в размер на 69.00 лева месечно , съгласно погасителния план или 828.00 лева. Неустойката е предвидена в случай, че в срок от три работни дни от сключване на договора длъжникът не представи посоченото в чл. 20, ал. 2 обезпечение- поръчител- физическо лице, одобрено от кредитора, което трябва да отговаря на посочените в раздел V, т. 16 от общите условия изисквания. Кредиторът има право да изисква едно или няколко обезпечения.

Важно е да се отбележи, че неустойката ще се дължи след сключване на договора и предоставяне на заемната сума, т.е. в противоречие с Глава четвърта от ЗПК, където е уредено задължението на кредитора преди сключването на договор за кредит да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. В съображение 26 от преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити изрично се сочи следното: „В условията на разрастващ се кредитен пазар е особено важно кредиторите да не кредитират по безотговорен начин или да не предоставят кредити без предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите членки следва да упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и следва да приложат необходимите средства за санкциониране на кредиторите в случаите, в които те процедират по този начин“.

Според чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за потребителски кредит трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от 3 потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.

Посоченият в договора ГПР е неверен, а ако беше включена посочената в договора неустойка в размер на 828.00 лева при главница 1000.00 лева и годишен лихвен процент 41 %, размерът му многократно би надхвърлил максимално допустимия по закон.

Договорът за потребителски кредит е недействителен и на още едно основание: в договора не е посочено как е образуван ГПР- при какви допускания и от какви компоненти.

В договора е посочен годишен процент на разходите /ГПР/, но единствено като абсолютна процентна стойност- 49.65 %. Липсва посочване на взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР по определения в Приложение № 1 начин, каквото е изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Единствено е упоменато, че ГПР се изчислява съгласно ЗПК. СЕФ също не съдържа конкретика относно компонентите, които съдържа ГПР.

Изложението е неясно и неразбираемо за потребителя, което е нарушение на изискването на чл. 10, ал. 1 от ЗПК, а именно договорът да е сключен по ясен и разбираем начин.

Съгласно чл. 26, ал. 4 от ЗЗД нищожността на отделни части не влече нищожност на договора, когато те са заместени по право от повелителните правила на закона или когато може да се предположи, че сделката би била сключена и без недействителните й части. В случая не е налице нито една от тези две хипотези – нищожните клаузи на процесния договор относно определянето на процента ГПР да бъдат заместени по право от повелителни норми на закона или че договорът за паричен заем би бил сключен и ако в него не е включена клаузата за ГПР, като се изходи и от характера на този договор, който е възмезден и включването на клауза за договаряне ГПР по него е въведено като изрично изискване в чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Предвид изложеното, в случая не е приложима нормата на чл. 26, ал. 4 ЗЗД и нищожността на посочената клауза по договора обуславя недействителността на целия договор.

Според чл. 23 от ЗПК когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Поради това потребителят дължи връщане на главницата по договора за кредит.

В този смисъл е и произнасянето на СЕС от 21 март 2024 година по Дело C‑714/22 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Софийски районен съд (България) с акт от 21 ноември 2022 г., постъпил в Съда на 22 ноември 2022 г., в рамките на производство по дело С.Р.Г. срещу Профи Кредит България ЕООД, по което в отговор на втори въпрос съдът постановява, че Член 10, параграф 2, буква ж) и член 23 от Директива 2008/48 трябва да се тълкуват в смисъл, че когато в договор за потребителски кредит не е посочен годишен процент на разходите, включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем 4 главница.

Спорно между страните е погасяването на задължението на ответника по давност, каквото изрично възражение е направено и в заповедното производство, и в отговора на исковата молба.

Когато вземането по кредита е разсрочено на отделни погасителни вноски, изискуемостта на съответната част от главницата настъпва в различни моменти по силата на постигнатото от страните съгласие, което има силата на закон между тях. За съответната част от главницата изискуемостта настъпва с изтичането на срока за плащането й, от който момент за тази част кредиторът може да търси изпълнение, включително и по съдебен, т. е. принудителен ред, поради което бездействието му се санкционира с течение на давностния срок по отношение на тази част от вземането по кредита. Да се приеме противното, означава да не се зачете волята на страните по договора относно различната изискуемост на частите от главницата по всяка от дължимите вноски и свързаното с нея течение на давността. В случая не става въпрос за предложено частично изпълнение от страна на длъжника без съгласието на кредитора, а за разсрочено изпълнение на главницата по кредита, за което страните са постигнали съгласие още при сключването му или с допълнително споразумение. Ето защо, не може да се приеме, че от една страна, кредиторът има право да търси изпълнение от изискуемостта за съответната част от вземането, но от друга страна, бездействието му да го направи, да не води до течение на давностния срок за тази част от вземането. В този смисъл началният момент, от който започва да тече давностният срок за вземания за главница по погасителни вноски по договор за банков кредит е моментът на изискуемостта на съответната вноска.