Определение № 5821 от 12.12.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 5821 гр. София, 12.12.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 3-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на тринадесети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Албена Бонева

Членове:

Боян Цонев

Мария Христова като разгледа докладваното от Боян Цонев Касационно гражданско дело № 20258002102812 по описа за 2025 година

Производство по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищцата по делото С. Б. И., подадена чрез процесуалния й пълномощник адв. К. М. срещу решение № 258/11.03.2025 г., постановено по възз. гр. дело № 2025/2024 г. на Софийския апелативен съд (САС). С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено първоинстанционното решение № 110/12.04.2024 г. по гр. дело № 242/2023 г. на Монтанския окръжен съд (МОС), е отхвърлен предявеният от жалбоподателката срещу Г. Ц. Г. иск с правно основание чл. 33 от ЗЗД за унищожаване на сключения между тях договор за покупко-продажба, обективиран в нотариален акт № ... г., том ..., рег. № ..., дело № ... г., на нотариус с рег. № ..., вписан в Службата по вписванията с вх. рег. № ... г., акт № ..., том .., дело № ...., като сключен при крайна нужда и при явно неизгодни условия; в тежест на жалбоподателката са възложени разноските по делото.

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в законоустановения срок от процесуално легитимирана за това страна срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на същото, поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила, нарушение на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателката, също чрез адв. М., като общи основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, са формулирани следните правни въпроси: 1) относно задължението на съда да обсъди доказателствата поотделно и в тяхната съвкупност; 2) какви са доказателствените средства за установяване на паричните средства, необходими на едно лице за покриване на разходите за медикаментозно лечение, издръжка и обслужване, при преценка относно наличието на състояние на крайна нужда по делата с правно основание чл. 33 от ЗЗД; 3) какви 1 доказателства са допустими за установяване размера на задълженията на едно лице, с оглед преценка на възможността му да посреща същите; 4) следва ли да бъдат допуснати поискани във въззивната жалба експертизи, за които в нея се твърди, че неправилно не са допуснати от първоинстанционния съд; 5) продължителният период на крайно утежнено материално състояние на прехвърлителя, включително към момента на сключването на такъв договор, достатъчно ли е да изключи фактическия състав на основанието за унищожаване по чл. 33 от ЗЗД; 6) при прието за установено от съда обстоятелство, че продавачката е посрещала ежедневните си нужди за храна и медикаменти с теглене на неголеми кредити, покривани със средства от други заемни правоотношения, налице ли е състояние на крайна нужда, като първата предпоставка за основателност на иска за унищожаване на сделката; 7) какво е значението на постигнатата между страните договорка за запазване на безвъзмездно право на ползване и дали при наличието на подобна клауза в договора, при преценка на стойността на правото на ползване следва да се прибави към продажната цена, при преценка дали същата е пазарна; и 8) при преценката за наличието на предпоставки за унищожаване на договора поради крайна нужда на прехвърлителя, имат ли значение причините, довели до състоянието на крайна нужда. Жалбоподателката навежда допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че по тези въпроси въззивният съд сe произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, както следва: по първия въпрос – с решение № 50193/23.11.2022 г. по гр. д. № 3616/2021 г. на ІІІ-то гр. отд., решение № 50181/26.10.2022 г. по гр. д. № 3731/2021 г. на ІІІ-то гр. отд., решение № 60208/04.01.2021 г. по гр. д. № 126/2021 г. на ІІІ-то гр. отд. и цитираната в тях практика на ВКС, включително задължителната такава, обективирана в т. 1 и т. 2 от тълкувателно решение (ТР) № 1/2013 от 09.12.2013 г. на ОСГТК; по втория въпрос – с решение № 1041/19.01.2009 г. по гр. д. № 2088/2008 г. на І-во гр. отд.; по третия въпрос – с решение № 60224/12.01.2022 г. по гр. д. № 240/2021 г. на ІІІ-то гр. отд.; по четвъртия въпрос – с решение № 240/15.01.2021 г. по гр. д. № 3944/2019 г. на ІV-то гр. отд., решение № 106/02.07.2020 г. по гр. д. № 1897/2019 г. на ІV-то гр. отд., решение № 220/07.10.2013 г. по гр. д. № 1428/2013 г. на ІІІ-то гр. отд., решение № 252/29.12.2023 г. по гр. д. № 4396/2022 г. на ІІІ-то гр. отд., определение № 763/28.12.2018 г. по търг. д. № 689/2018 г. на ІІ-ро търг. отд. и цитираната в тях практика на ВКС, включително задължителната такава, обективирана в т. 2 и т. 3 от ТР № 1/2013 от 09.12.2013 г. на ОСГТК; по петия въпрос – с определение № 438/31.01.2024 г. по гр. д. № 1660/2023 г. на ІV-то гр. отд., решение № 87/10.07.2017 г. по гр. д. № 3941/2016 г. на ІІІ-то гр. отд. и цитираната в тях практика на ВКС; по шестия въпрос – с решение № 283/09.05.2006 г. по гр. д. № 200/2005 г. на ІІ-ро гр. отд.; по седмия въпрос – с решение № 60143/24.11.2021 г. по гр. д. № 1217/2021 г. на І-во гр. отд. и по осмия въпрос – с определение № 818/14.07.2010 г. по гр. д. № 332/2010 г. на ІV-то гр. отд. При условията на евентуалност, по отношение на последните два въпроса се навежда и допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като се поддържа, че тези въпроси са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.

Насрещната страна – ответникът Г. Г., в отговора на касационната жалба, чрез процесуалния си пълномощник адв. К. Б. излага съображения, че не са налице основания за допускане на 2 касационното обжалване.

За да постанови обжалваното въззивно решение, в мотивите към него апелативният съд е приел, че за квалифицирането на една сделка като такава, сключена при крайна нужда, следва да се докажат три елемента: сериозно материално затруднение, сключване на сделка под натиска на това затруднение и значително несъответствие между договорената цена и реалната такава на имота (спрямо установената среднопазарна цена на подобни имоти към момента на сключване на сделката). Въззивният съд е посочил, че подлага тези елементи на самостоятелен анализ.

Относно първия от тях – състоянието на сериозно финансово затруднение на ищцата, е приел за доказано, че след като е преодоляла психологческата бариера да тегли неголеми суми пари (от порядъка на 150-200 лв.), изпълнението по които да осъществява чрез средства, добити от ново заемно правоотношение, ищцата е сключила на 18.03.21 г. договор за кредит с „К. ..“ ООД за сумата 13 000 лв., дължима на равни месечни вноски в размер на 513.82 лв., като заемът е бил обезпечен с договорна ипотека над процесния имот. Съдът е посочил още, че според декларацията, подписана от ищцата под страх от наказателна отговорност, с цел освобождаването й на основание чл. 83 от ГПК от задължение за заплащане на държавна такса, тя е заявила, че няма имоти, освен възстановени земеделски земи, не работи и единственият й доход е инвалидна пенсия, която е в размер на 564.35 лв.

На следващо място, при анализ само на последното заемно правоотношение (като е изтъкнал, че ищцата е имала към този момент и неизпълнение по предходно взет кредит и последващ такъв за сумата 300 лв. от 07.04.22 г.), въззивният съд е достигнал до извода, че със сключването на договора за заем, чиято месечна вноска е почти равна на месечния доход на ищцата (инвалидната пенсия), като заемателка тя е в пълна невъзможност да погаси дълга с наличните й средства и е под риск от публична продан на ипотекираното жилище.

Изтъквайки, че в договора няма данни кредитът да е целеви, съдът е приел, че ищцата не е доказала поради какви свои належащи и неизбежни материални нужди е теглила толкова голям по размер заем. Изложил е и съображения, че регламентираната в чл. 33 от ЗЗД унищожаемост има за цел да възстанови накърнена справедливост и да освободи продавача от обвързаност, осъществена поради финансов натиск, породен от насложили се обективни събития. Приел е също, че материалното затруднение следва да е породено от неблагоприятно стекли се обстоятелства, които не са съзнателно предизвикани от намиращото се във финансова невъзможност лице с поемане на очевидно непосилни задължения. В тази връзка е намерил и че с непротиворечащите помежду си показания на двете свидетелки (на ищцата) е доказано, че на фона на трайно тежко финансово състояние на ищцата, с давност от времето, в което семейството е било пълно – родителите на ищцата са били живи, тя в продължение на десетилетия се е справяла чрез помощи и дребни заеми от институции и познати, като е успявала да възстановява заемните суми. Съдът е приел още, че влизайки в заемно правоотношение с „К. йес“ ООД, ищцата сама се е поставила в състояние на несъответствие между приход и дълг, предвид което е заключил, че макар безспорно да съществува тежко материално положение на ищцата към момента на сключване на процесната сделка, с действията си тя е предизвикала невъзможността да 3 изпълни договорно задължение с източник договор за заем, обезпечен с ипотека.

Относно втория посочен от него елемент от фактическия състав по чл. 33, ал. 1 от ЗЗД – причинна връзка между финансовото затруднение на ищцата и продажбата, чието унищожаване се иска, въззивният съд е посочил, че с показанията на свидетелката Т. е установено, че на ищцата са били ясни неблагоприятните последици от неизпълнение на задължението по обезпечения с ипотека кредитен договор, и въпреки това тя е утвърждавала убеденост, че сделката не я застрашава. Такъв извод съдът е направил и от показанията на свидетелката М., която пожелала да подпомогне финансово и с юридически познания ищцата, като опитът на свидетелката да окаже помощ бил отклонен от ищцата с твърдението, че успява да се справи със ситуацията. От показанията на свидетелката Т., че ищцата издирвала да закупи друг имот, още преди да е продала наследственото жилище, САС е направил извод за осмислено взето от ищцата решение за продажба на притежавания апартамент и закупуване на друго жилище, в което ще се вложат получени от продажната цена средства. Съдът е посочил, че при разпита на вещото лице при приемане на оценителната експертиза е описано заварено при огледа състояние на имота, в който две от стаите били запълнени с вещи и не могли да се използват. С оглед това, съдът е намерил за логичен извода, че ищцата, след смъртта на родителите й, не е била в нужда и възможност да обгрижва в битово отношение и като консумативи жилище с описаните в нотариалния акт размери, а с продажната цена от сделка с него, би могла да закупи по-малък имот, в който да живее спокойно. Като косвено доказателство за намерението на ищцата да се устрои в друго жилище, съдът е посочил и условието тя да си запази правото на ползване над продадения имот за определен срок след продажбата. На база на гореизложеното въззивният съд е приел, че макар формално да има причинна връзка между затрудненото материално състояние на ищцата и договора за покупко-продажба, чието унищожаване се иска, то има осъзнато поведение на ищцата, което изключвало договарянето под натиск на обективно стекли се обстоятелства, правещи престациите несъразмерни.

Относно третия посочен елемент от фактическия състав – сериозната несъразмерност на престациите в ущърб на продавача (ищцата), въззивният съд е намерил за неоснователно възраженето (оплакването) на жалбоподателката, че към договорената продажна цена не следва да се прибавя равностойността на запазеното от нея право на ползване върху имота.

В тази връзка апелативният съд е изложил съображения, че правото на ползване е оценимо вещно право, елемент от правомощията на собственика, както и че записването му в договора като „безвъзмездно“ се отнася до облигационните отношения между страните – това, че приобретателят не може нито да претендира наемна цена, нито обезщетение за неоснователно обогатяване на ползувателката, но не се отнася до цената на имота, който на база запазеното право на ползване се превръща в гола собственост. Съдът е посочил и че е невъзможно оценяването на имота при еквивалентност на условията, както и че очевидно купувачът на конкретния имот (ответникът) може да си позволи влагане на пари в жилище, което няма да ползва към конкретния момент, а както сам заявява, ще отдава под наем с цел добиване на доходи от него. Посочил е още, че масовият купувач, особено по местонахождението на конкретния имот – [населено място], сключва придобивна сделка с 4 недвижим имот за задоволяване на лични жилищни нужди. „На тази база“ въззивният състав се е солидаризирал с изводите на първата инстанция, че е налице несъответствие между среднопазарната продажна и договорената цена, но същото не е драстично, правещо сделката явно неизгодна.