Решение № 2948 от 13.05.2020, Софийски градски съд

Р Е Ш Е Н

И Е

Номер 13 май 2020г. Град

София

В ИМЕТО НА

НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Първо

ГО, 30 състав

На двадесет и четвърти февруари Година 2020

В публичното заседание в следния състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАЛЕРИЯ БАНКОВА

Секретар: Диана Борисова като разгледа докладваното от съдия Банкова гр. дело N 12049 по описа за 2019 година, за да се произнесе, взе предвид следното:

Ищецът Х. Г., холандски гражданин, чрез адв. В.В. от БАК, поддържа в исковата молба, че на 14.04.2016г., преминавайки през митнически пункт Калотина, не декларирал сумата от 52 000 евро, за което бил задържан. Образувано било досъдебно производство, а на 15.04.2016г. РС – С.одобрил споразумение по нохд №226/2016г., с което на осн. чл.251, ал.1 от НК му било наложено наказание 6 месеца лишаване от свобода, отложено с 3-годишен изпитателен срок. На осн. чл.251, ал.2 от НК недекларираната сума, предмет на престъплението, била отнета в полза на Република България.

Счита, че с посоченото е било допуснато нарушение на чл.9, пар. 1 Регламент /ЕО/ №1889/2005г. на ЕП и на Съвета, който осигурява защита на гражданите от несъразмерни и изключително тежки санкции в случай на неизпълнение на задължението за деклариране. Сочи, че нормата на чл.251 от НК се намира в противоречие с горепосочената норма от Регламента и това е постановено от Съда на ЕС по реда на преюдициалното производство по инициатива на РС – Свиленград по дело № С 707/2017г. Счита, че ответникът Народно събрание на Република България, като не е отменил разпоредбата на чл.251, ал.2 от НК, за да премахне несъответствието между националното и европейско законодателство, е допуснал нарушение на правото на Съюза, с което е причинил вреди на ищеца, които подлежат на обезщетяване на основание на чл.4, пар.3 от ДЕС. Ответникът РС – Сливница, като е одобрил споразумението по горепосоченото наказателно дело, допускайки кумулиране на санкциите по двете алинеи на чл.251 от НК, без да съобрази прякото приложение, което имат нормите на регламента, също е увредил ищеца и следва да отговаря за претърпените от него вреди на същото основание. В подкрепа на изложеното, посочва факта, че срещу Р.Б.е образувана „Процедура за нарушение №2012/2085 по описа на ЕК за отстраняване на противоречие на режима на санкции за недеклариране на пари в брой при излизане или влизане в ЕС, установен в чл.251 от НК с чл.9 от Регламент /ЕО/ № 1889/2005“, както и че от страна на Министерския съвет е внесен законопроект за изменение и допълнение на НК с мотиви именно образуваната срещу държавата наказателна процедура. Вредите се изразяват в претърпяна загуба на стойност 52 000 евро. Ето защо моли ответниците да бъдат солидарно осъдени да му заплатят посочената сума, ведно със законната лихва от датата на исковата молба.

В едномесечния срок, визиран в чл. 131, ал. 1 от ГПК ответникът Народно събрание на РБ подава писмен отговор, в който оспорва иска като недопустим и неоснователен. Счита, че не е надлежен ответник по делото, тъй като разпоредбите на ЗОДОВ не включват в предметния си обхват дейността на НС, а искът по чл.4, пар.3 от ДЕС е различен от предметния обхват на ЗОДОВ и не може да се прилага аналогия между тях. Счита, че не е пасивно легитимиран и на осн. чл.31, ал.1 от ГПК, съгласно която разпоредба държавата се представлява от министъра на финансите. Излага, че като законодателен орган, който представлява суверена на страната, дейността му не подлежи на контрол от страна на съдебната власт. Контролът върху законосъобразността на актовете на НС принадлежи само на Конституционния съд, а не на гражданските съдилища. На следващо място поддържа, че разпоредбата на чл.251, ал.2 от НК е приета през 1995г. от 37-мото НС, което изключва процесуалната легитимация на 44-тото НС, чийто мандат тече към момента на подаване на писмения отговор. Навежда аргументи, че не е налице съвместен акт между ответниците, за да се претендира солидарна отговорност между тях, както и че СГС не е компетентен да разглежда административни спорове. По същество, поддържа, че макар и отменена понастоящем, нормата на чл.251, ал.2 от НК е била част от действащото българско законодателство към 2016г., когато ищецът е осъществил от обективна и субективна страна състава на престъплението по чл.251, ал.1 от НК. Съгласно чл.4, пар.2 от Регламент №1889/2005г., ако задължението за деклариране не е изпълнено, парите в брой могат да бъдат задържани след издаване на административно решение в съответствие с условията, предвидени по националното законодателство. Регламентът не посочва изрично дали парите се връщат и при какви условия. Съгласно разпоредбата на чл. 9 от Регламента, всяка държава-членка въвежда санкции за неизпълнение на задължението за деклариране, които трябва да са ефективни, съразмерни и възпиращи. Счита, че държавата-членка с външна за ЕС граница разполага с възможността да установява и прилага различни методи на контрол, дори и по-строги. Ето защо, употребата на „задържани“ в чл. 4 от Регламента не означава забрана предметът на престъплението да се отнема в полза на държавата.

Със сключването на споразумението, ищецът е изразил съгласието си с настъпване на предвидените в него правни последици. Поддържа, че съгласно мнението на ЕК конфискацията е допустима мярка в случая, което се извежда от писмо на Генералния секретариат от 28.04.2016г. На последно място, дори да се приеме, че е налице нарушение на правото на ЕС, то не може да се квалифицира като съществено, липсва и причинно-следствена връзка с твърдените вреди. Ако въобще е налице такава, то тя не е със законодателната му дейност, а с постановения съдебен акт от РС – Сливница. Моли производството да бъде прекратено, евентуално – искът да бъде отхвърлен. Претендира юрисконсултско възнаграждение.

В срок е постъпил отговор от ответника РС – Сливница, представляван от административния ръководител – председател на съда. В отговора се поддържа, че в особеното производство по одобряване на споразумение между страните – защитник и прокурор, със съгласието на обвиняемия, респ. подсъдимия и фиксирания в закона 7-дневен срок за решаване на делото, съдът няма задължение и възможност да отправя преюдициално запитване до СЕС, още повече че дори и след произнасянето по такова запитване, законодателната власт не е привела нормата в съответствие. Подчертава, че ал.2 на чл.251 от НК е отменена едва със ЗИД на НК, обнародван в ДБ, бр.83, в сила от 22.10.2019г., след предявяването на настоящия иск и още няколко с идентично правно основание, по които НС също е ответник. Счита, че не следва да отговаря районният съд, в качеството му на правоприлагащ орган, който е приложил действащото национално законодателство към момента на одобряване на споразумението, което национално законодателство впоследствие е било обявено за противоречащо на правото на ЕС.

Отговорността е за НС, което не е синхронизирало вътрешното право с правото на ЕС. Изтъква, че към момента на одобряване на споразумението не е имало друга релевантна практика на СЕС по тълкуването на чл.4, пар.2 и чл.9, пар. 1 от Регламента, освен Решение от 16.07.2015г., Chmielwski, С – 255/14, EU:C:2015:475, където разпоредбата на чл.4, пар.2 всъщност не е обект на тълкуване, а само е възпроизведена по съдържание в мотивите. Останалата релевантна практика е постановена едва през 2018 и 2019г. по запитване на български съдилища. Никаква част от мотивите или диспозитива на посоченото решение на СЕС на позволява да се приеме, че извършеното от РС – С.нарушение на правото на ЕС представлява явно несъобразяване с практиката на СЕС. В посоченото решение въобще не се коментира санкция, сходна на предвидената в ал.2 от чл. 251 от НК, а административното наказание „глоба“. Несъвместимостта на мярката по ал. 2 с правото на съюза е установена по очевиден, несъмнен начин едва с определение от 30.01.2019г. Ето защо, нарушението на РС – С.не е достатъчно съществено, за да ангажира неговата отговорност. На последно място, излага, че действието на постановения акт в производство по преюдициално запитване има действие ex tunc и не може да засяга правоотношения, потвърдени с влязъл в сила съдебен акт, какъвто е настоящият случай. Ето защо, счита, че не са налице основания за ангажиране отговорността на РС – С.и моли искът да бъде отхвърлен като неоснователен. Претендира разноски.

Участващият в производството като контролираща страна на осн чл. 10, ал.1 от ЗОДОВ прокурор намира иска за неоснователен и недоказан.

Предявени са при условията на субективно съединяване искове с правно основание чл.4, пар.3 от Договора за ЕС за солидарното осъждане на Народното събрание на Р.Б.и РС – Сливница, да заплатят на ищеца сумата от 101 703,16 лв., представляваща обезщетение за претърпените от него имуществени вреди от нарушаване правото на ЕС.

Както подробно е изложил в свое разпореждане от

25.09.2019г., съдът намира, че редът за реализиране отговорността за вреди от нарушение на правото на ЕС, е този на ЗОДОВ, а не общият граждански режим на деликтната отговорност, уреден в ЗЗД. Отговорността принадлежи на държавата, тя е обективна и при нея се дължи обезщетяване на всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, независимо от това дали са причинени виновно. Тази отговорност не е изрично уредена в Договорите, нито във вторичното право на ЕС, а е изцяло достояние на съдебната практика. В решението по делото Francovich, съдът на ЕС заключава, че „ принципът на отговорност на държавата за вреди, причинени на частноправните субекти вследствие на нарушения на общностното право, за които носи отговорност държавата, е присъщ на системата на договора“. Като правно основание на принципа за отговорността на държавата за причинените от нея вреди ,вследствие на извършено нарушение на правото на ЕС, се сочи чл.4, пар.3 от ДЕС. Съгласно тази разпоредба държавите членки са длъжни да предприемат всички необходими мерки, общи или специални, за да осигурят изпълнението на задълженията си, произтичащи от Договорите или от актовете на институциите на Съюза. Ако не е изпълнила задълженията си, държавата членка трябва a fortiori да предприеме всички необходими мерки да преустанови неизпълнението и да поправи последиците от това неизпълнение. Това включва и задължението за обезщетяване на вредите, настъпили вследствие от това неизпълнение /така Ал. К. – „Несъответствието на ЗОДОВ с правото на ЕС“/. От принципа за лоялно сътрудничество произтича института на отговорността на държавите членки за вреди, настъпили вследствие нарушение на общностното право. Вредата може да е причинена от всеки държавен орган – в това число и от съдебен орган, действащ като последна инстанция. Поради липса на регламентация в правото на Общността, националният правов ред на отделните държави членки следва да определи компетентните съдилища и да уреди исковите производства, по реда на които може да бъде реализирана нейната отговорност за нарушаване на правото на ЕС.

Материалните и процесуални условия на този ред не могат да бъдат по-неблагоприятни, отколкото при подобни искове, засягащи само националното право /принцип на равностойност/ и не могат да бъдат така нормирани, че да направят практически невъзможно или прекомерно сложно получаването на обезщетение /принцип на ефективност/.

Ето защо, съдът приема, че по българското право, отговорността на държавата за вреди от нарушения на общностното право, произтичаща от чл.4, пар.3 ДЕС, следва да бъде реализирана по процесуалния ред на ЗОДОВ, поради което следва да се приложат и залегналите в специалния закон принципи за процесуалната легитимация на ответника, а именно – държавата се представлява от органите, от чиито незаконни актове, действия или бездействия са причинени вредите - като процесуални субституенти.

С последните изменения и допълнения на ЗОДОВ/изм. и доп. ДВ. бр.94 от 29 Ноември 2019г./ изрично в националното право се въведе ред за разглеждане на исковете за обезщетения за вреди, причинени от достатъчно съществено нарушение на правото на Европейския съюз, като се предвиди за имуществената отговорност и за допустимостта на иска да се прилагат правилата на специалния закон по отношение на легитимацията на ответника, местната подсъдност и дължимите в производството такси и разноски – чл.2в от ЗОДОВ.