Определение № 105 от 30.01.2026, Окръжен съд - Габрово
- Съд
- Окръжен съд - Габрово
- Дело
- Въззивно частно гражданско дело 23/2026
- Вид
- Определение № 105
- Подписан
- 30.01.2026
- В сила
- 30.01.2026
- Състав
- Полина Пенкова, Галина Косева, Кремена Големанова
Цитирани разпоредби
- чл.410 · Граждански процесуален кодекс
- чл.143, ал.1 · Закон за задълженията и договорите
- чл.26 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 26 ал. 1 предл. 3 · Закон за задълженията и договорите
- §13 , т. 1 · Закон за защита на потребителите
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 105 гр. Габрово, 30.01.2026 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – ГАБРОВО, СЪСТАВ II, в закрито заседание на тридесети януари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:
Председател: Полина Пенкова
Членове:
Галина Косева
Кремена Големанова като разгледа докладваното от Полина Пенкова Въззивно частно гражданско дело № 20264200500023 по описа за 2026 година
Производството е образувано по частна жалба на „Агенция за събиране на вземания“ЕАД, подадена чрез пълномощника юрк.Н. срещу разпореждане на Районен съдДряново по ч.гр.д.№780/2025г., с което е отхвърлено изцяло заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК против И. А. А. .
В жалбата се излагат твърдения за незаконосъобразност и необоснованост на постановения отказ. Излагат се доводи, че на потребителя е била дадена възможност при сключване на договора за заем да избере как да бъде обезпечено задължението му. Същият е изразил съгласие трето лице да се задължи като поръчител и да отговоря солидарно с длъжника за всички задължения, произтичащи от договора за кредит. Твърди се ,че чл.4 от договора за кредит не е неравноправна клауза. Жалбоподателят счита, че изложените в заявлението обстоятелства за договорните правоотношения по договора за кредит и договора за поръчителство и плащането на дълга от поръчителя , с което е встъпил в правата на кредитора на основание чл.143, ал.1 ЗЗД, не обосновават съществуването на неравноправни клаузи , нито пречка за издаване на заповед по чл.410 ГПК за претендираните суми. Оспорва се приетото от заповедния съд, че поръчителството следва да се включи в ГПР. Твърди се, че изискванията за съдържанието на договора са спазени и не е налице неспазване на закона, като липсват основанията за недействителност на процесния договор.
Претендира се за отмяна на обжалваното разпореждане на РС-Дряново и се уважи искането на заявителя за издаване заповед за изпълнение по чл.410 ГПК за претендираните суми .
Частната жалба е подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на обжалване акт и е процесуално допустима.
С постановеното от първоинстанционния съд разпореждане по ч.гр.д.№780/2025г. по описа на РС-Дряново е отхвърлено изцяло подаденото заявление от „Агенция за събиране 1 на вземания“ЕАД против И. А. А. за издаване заповед за изпълнение по реда на чл. 410 от ГПК. Съдът е приел, че възнаграждението, което длъжникът дължи на заявителя по договора за гаранция /поръчителство/ е 537,70 лева, платимо на части заедно с вноските по договора. Съответно по договора за поръчителство се дължи възнаграждение в размер над три пъти по-високо от размера на възнаградителната лихва по договора за кредит.
Възнаграждение в такъв размер противоречи на добрите нрави и договорът за поръчителство е нищожен съгласно чл. 26 ал. 1 предл. 3 от ЗЗД. Съответно претенцията на заявителя въз основа на нищожен договор за поръчителство е неоснователна. Освен изложеното по-горе, сключеният договор за поръчителство с юридическо лице, което е предварително одобрено от кредитора и което се явява свързано с него лице, доколкото същият е едноличен собственик на капитала на дружеството поръчител, сочи, че на длъжника не е предоставено право на избор и възможност за индивидуално договаряне, т.е. въпросният договор не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие в правата между потребителя и търговеца. В този смисъл уговорената между длъжника и поръчителя клауза за заплащане на възнаграждение по договора за поръчителство се явява неравноправна за потребителя клауза, по см. на чл.146, ал.1, т.19 от ЗЗП и същата представлява уговорка във вреда на потребителя, с което се накърняват добрите нрави и не отговаря на изискванията за добросъвестност, поради което също на осн. чл.26 от ЗЗД договорът е нищожен.
Наведените във въззивната жалба твърдения, че следва да се присъдят сумите, които жалбоподателят претендира като дължими с подаденото заявление по чл.410 ГПК по ч.гр.д.
№780/2025г. по описа на РС-Дряново, са неоснователни.
Съгласно изложените обстоятелства в т.3.2 и т.5 от заявлението по чл.410 ГПК заявителят се позовава на възникнало договорно правоотношение между „Изи Асет Мениджмънт“ и длъжника И. А. А. по договор за потребителски кредит, договор за предоставяне на гаранция между „Файненшъл България „ЕООД и И. А. А. , както и сключен между „Файненшъл България „ЕООД и „Агенция за събиране на вземания“ЕАД договор за цесия.
Претендират се вземания, заплатени от поръчителя на кредитора , които са цедирани на заявителя, както са индивидуализирани в т.3.1 от заявлението : сумата от 579,83 лв. – главница, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 17.11.2025 г. до окончателното изплащане, сумата от 102,01лв. – договорна лихва за периода от 27.10.2024г. до 24.05.2025 г, сумата от 65,96лв. – мораторна лихва за периода от 28.10.2024г. до 17.11.2025г.
Към заявлението са приложени сключени между „Изи Асет Мениджмънт“ АД и длъжника И. А. А. договор за паричен заем в размер на 700лв., договор за гаранция между „Файненшъл България „ЕООД и И. А. А..
В случая се касае за свързани помежду си сключени на една и съща дата сделки, изводимо от чл.4 от договора за паричен заем , всяка от които следва да се разглежда заедно с другата, като преценката за действителността на договора за гаранция следва да се разглежда наред с договора за заем, който обезпечава.
По своята същност и двата договора : за паричен заем и за предоставяне на гаранция, 2 представляват потребителски договори, тъй като кредитополучателят е потребител по смисъла на §13 , т. 1 от ДР на ЗЗП - кандидатствал е като физическо лице , от уговорените клаузи не се установява кредитът да е предназначен за извършване на търговска или професионална дейност. Предвид на това за процесните договорни правоотношения са приложими разпоредбите на ЗЗП. Преценката за действителността на процесния договор за възлагане на поръчителство като обезпечение на задълженията по договора за паричен заем, който обезпечава ,следва да се извърши както в съответствие с общите правила на ЗЗД , така и с нормите на ЗПК.
В случая възнаграждението за обезпечение по договора за гаранция в размер на 537,70лв., са разходи, дължими от длъжника И. А. и са пряко свързани с договора за паричен заем, тъй като се заплащат за услуга в полза на заемодателя, заложена като изискване съгласно чл.4 от договора за кредит. Уговореното като дължимо възнаграждение на гаранта общо от 537,70лв. съотнесено към главницата от 700лв. , води до допълнително и то значително оскъпяване на ползвания заем, като утежнява финансовото състояние на длъжника и представлява скрито оскъпяване на кредита. Това възнаграждение следва да се включи при формиране на ГПР , с оглед даване възможност на потребителя да вземе информирано решение какви са реалните общи разходи по кредита, като в случая от клаузите на процесния договор за паричен заем не се установява възнаграждението на поръчителя да е включено в размера на ГПР. Сключването на договор за гаранция с юридическо лице, което е предварително одобрено от кредитора сочи, че на длъжника не е предоставено право на избор и възможност за индивидуално договаряне. Клаузата на чл.4 от договора за заем е уговорена във вреда на потребителя и е нищожна. Тъй като договорът за заем, сключен между потребителя и „Изи Асет Мениджмънт“АД и за гаранция , сключен с „Файненшъл България „ЕООД и И. А. А. , са във връзка помежду си , то нищожността на клаузата на чл.4 от договора за потребителски кредит рефлектират и по отношение на договора за гаранция и обуславят нищожността на последния. С оглед на това от него за „Файненшъл България „ЕООД не са възникнали имуществени права /вземания/ по чл. 143, ал. 1 от ЗЗД, които да бъдат прехвърлени на цесионера „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД , каквито се претендират със заявлението по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№780/2025г. на РСДряново.
На основание изложеното подадената частна жалба следва да бъде оставена без уважение, като неоснователна, а обжалваното разпореждане потвърдено, предвид на което въззивният съд
ОПРЕДЕЛИ:
ПОТВЪРЖДАВА разпореждане №1825 от 23.11.2025г. по ч.гр.д.№780/2025г. на РСДряново.
Определението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
3
1. _______________________
2. _______________________
4