Определение № 19010 от 11.09.2026, Софийски градски съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 19010 гр. София, 11.09.2026 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ЧЖ-VI-З, в закрито заседание на единадесети септември през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Райна Стефанова

Членове:

Милена Богданова

Даяна К. Топалова като разгледа докладваното от Милена Богданова Въззивно частно гражданско дело № 20261100507618 по описа за 2026 година намира следното:

Производството е по реда на чл. 274 и сл. от ГПК.

Производството е образувано по частна жалба вх. № 199571/22.06.2026 г. от И. Й. И., чрез адв. В.В.- САК, срещу определение № 21445/09.06.2026 г. по гр.д. № 55837/2025 г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 165 състав, с което е оставена без уважение молбата на ищцата за изменение в частта за разноските на постановеното по делото решение № 8715/12.05.2026 г.

Жалбоподателят поддържа, че обжалваното определение е неправилно, тъй като съдът е достигнал до неправилния извод, че не се дължат разноски в полза на ищцата. Твърди се, че това заключение на СРС противоречи на установената практика на ВКС по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК. Аргументите са в насока, че предпоставките по чл. 78, ал. 2 ГПК са кумулативни, и за да се освободи от разноски ответникът е следва да признае иска и едновременно с това да не е дал повод за завеждане на делото. В случая поводът се изразявал в това, че при снабдяване с изпълнителен лист, макар и при прекратено изпълнително дело на осн. чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, взискателят- ответник по иска по чл. 429 ГПК винаги може да поиска образуването наново на изпълнителното дело, респективно и да предприеме действия по принудително изпълнение спрямо длъжника. Това, че не са предприемани действия по изпълнението, което е довело и до перемирането на делото, не означавало, че няма повод от завеждане на установителния иск, тъй като във всеки един момент може да се пристъпи към изпълнение от взискателя поради невъзможността давността да се приложи служебно. Моли атакуваното определение да се отмени и вместо това да се постанови друго, с което да се присъдят претендираните разноски, за което е представен списък по чл. 80 ГПК, а именно – в размер на 2 200 лв.

1

В срока е постъпил отговор от „Банка ДСК“ АД, в който са изложени съображения за неоснователност на частната жалба и искане за потвърждаване на атакуваното определение. Сочи се, че за да възникне отговорност за разноски в тази хипотеза следва кредиторът- ответник да е предприемал валидни мерки или да оспори основателността за несъществуване на вземането поради изтекла давност. Изтъква се, след прекратяване на изпълнителното дело по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК взискателят е получил оригинала на изпълнителния лист и за периода 18.09.2018 г. (датата на последното валидно изп. действие) до подаване на исковата молба на 19.12.2025 г. не е предприемал действия по изпълнение. Извънпроцесуалното поведение се изразявало в бездействие от страна на кредитора, тъй като не е изпращана покана до длъжника, не е възникнало и спор за дължимостта на сумите, за които е издаден изпълнителния лист от 2008 г., а не е налице и образувано и висящо изпълнително производство между страните.

След преценка на изложените доводи и приложените по делото доказателства, съдът намира за установено следното:

Производството пред СРС е образувано по искова молба на И. Й. И., чрез адв. В. В., с която е предявен установителен иск по чл. 439 ГПК за признаване за установено, че И. И. не дължи на „Банка ДСК“ АД сумата от 13 697, 20 лв. по издаден изпълнителен лист от 15.01.2008 г. по гр.д. № 281/2008 г. на СРС, 26 състав, и е образувано изп.д. № 2900/2008 г. по описа на ЧСИ Д.В., рег. № 861. Твърди се, че последното предприето валидно изпълнително действие по изпълнителното дело е от 18.09.2018 г., а по молба на взискателя е прекратено на осн. чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК- поради перемция, като изпълнителния лист е върнат на взискателя. Предвид, че с отговора по чл.

131 ГПК ответникът е направил изявление за признаване на иска, тези обстоятелства са признати и за безспорни в отношенията между страните с доклада по делото. В отговора ответникът е направил и възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение на ищцата.

С решение № 8715/12.05.2026 г. съдът е уважил предявения установителен иск и е осъдил ищцата да заплати разноски за юрисконсултско възнаграждение в полза на банката- ответник, в размер на 102, 26 евро. В мотивите си съдът е приел, че съобразно правилото на чл. 78, ал. 2 ГПК разноските се възлагат за ищеца, когато ответникът не е дал повод за завеждане на делото и когато е признал иска. Предвид липсата на проявена процесуална активност от ответника- взискател по издадения изпълнителен лист, прекратяване на изп. дело преди предявяване на иска по чл. 439 ГПК и изричното признаване на иска, е възникнало основанието за възлагане на разноските в тежест на ищцата. Намерил е, че поведението на ответника преди завеждане на делото не води до извод за даване на повод за предявяване на установителния иск за недължимост на вземането по изпълнителния лист.

Същите са съображенията и в обжалваното определение № 21445/09.06.2026 г., постановено в производството по чл. 248 ГПК по молба на ищцата.

2

Жалбата е подадена в преклузивния срок по чл. 248, ал. 1 ГПК, поради което е процесуално допустима, но разгледана по същество е основателна.

При решаване на въпроса за разпределяне на отговорността за разноските съдът съобразява причината за отхвърляне/уважаване на иска или за прекратяване на производството по него и доколко то се дължи на новонастъпили факти, както и дали ответникът е дал повод за завеждането му.

Когато ответникът с поведението си е дал повод за завеждане на делото, той не може да се позовава на разпоредбата на чл. 78, ал. 3 ГПК. Смисълът на тази норма е да се овъзмезди ответника, който поради неоснователно предизвикания съдебен спор от ищеца, е бил принуден да се защитава и да прави разноски. Същата е и логиката на чл.78, ал.2 ГПК – ищецът е носител на защитаваното материално право, поради което искът е уважен, но същият не се оспорва от ответника нито извънсъдебно, нито в хода на процеса.

Обратната хипотеза е налице, когато ответникът оспорва правата на ищеца и е станал причина за завеждане на иска, който обаче е отхвърлен поради настъпил в хода на делото факт /по независещи от ищеца причини/. В този случай тежестта за разноските остава за ответника – неговото извънпроцесуално поведение е както повод за завеждане на делото, така и повод за отхвърляне на предявения иск.

По въпроса за предпоставките по чл.78, ал.2 ГПК в хипотеза на предявен от длъжника отрицателен установителен иск за недължимост на вземането поради изтекла погасителна давност и при наличие на изпълнителен титул в полза на ответника, е налице константна практика на ВКС, обективирана в Определение № 2367/15.05.2024г. по ч.гр.д.№759/2024г. на ВКС, IV г.о., Определение № 818/19.03.2026г. по ч.т.д.№2204/2025г. на ВКС, II т.о., Определение № 242/31.05.2018г. по ч.гр.д.№2062/2018г. на ВКС, ГК, IV г.о., Определение № 708/28.12.2012г. по ч.гр.д.№592/2012г. на ВКС, ГК, I г.о., Определение № 1220/05.12.2023г. по ч.т.д.№1809/2023г. на ВКС, ТК, II т.о. и много други, постановени по реда на чл.274, ал.2 ГПК. В установената практика трайно се приема, че по предявен установителен иск не може да предизвика прекратяване на делото поради отсъствието на правен интерес у ищеца, тъй като ищецът има интерес да получи решение при признание на иска. Ответникът обаче може да удовлетвори правния интерес на ищеца, като направи признанието. При това свое поведение той не дължи разноски, ако не е разполагал с изпълнителен титул, възможност за друга извънпроцесуална принуда или не е дал друг повод за предявяването на иска. В практиката се извежда и разрешението, че хипотезата, в която ответникът признава иск за установяване несъществуването като погасено по давност вземане, за което не е снабден с изпълнителен титул, е различна от тази, при която такъв титул е налице и въз основа на него е образувано изпълнително производство, макар да е настъпила перемпция.

В случая, макар и делото да е прекратено на осн. чл.433, ал.1, т.8 ГПК, взискателят - ответник по иска по чл.439 ГПК, продължава да притежава изпълнителен титул за своето вземане по издадения изпълнителен лист от 2008г. Макар по изп. дело да е настъпила перемция и същото да е прекратено с постановление на ЧСИ, банката - ответник продължава да разполага с 3 възможност да пристъпи към изпълнение и да притежава качеството на взискател в изпълнителния процес. Това прави практиката, цитирана от ответника в отговора на частната жалба неприложима, тъй като в нея се разглежда хипотеза, в която по предявен отрицателен установителен иск за несъществуване на вземане като погасено по давност, ответникът не е бил снабден с изпълнителен лист.

Именно наличието на изпълнителен титул и произтичащата от него възможност за последващо принудително изпълнение обуславят необходимостта за длъжника да получи съдебно установяване на несъществуването на вземането. Обстоятелството, че към момента на предявяване на иска ответникът не е предприемал нови изпълнителни действия, не променя този извод, доколкото липсата на такива действия не лишава кредитора от възможността да се образува ново изпълнително производство въз основа на същия изпълнителен титул. В този смисъл е и Определение №3006 от 27.10.20205г. по ч.т.д.№2266/2024г. на ВКС, II т.о.

Поради това правната сфера на ищцата не е била окончателно стабилизирана единствено с прекратяването на предходното изпълнително производство, а несигурността относно възможността за принудително изпълнение е съществувала до момента на постановяване на решението по предявения иск.

В този смисъл без значение за отговорността за разноски е обстоятелството дали ответникът действително е предприел конкретно изпълнително действие непосредствено преди предявяването на иска.

Предпоставката по чл. 78, ал. 2 ГПК ответникът да не е дал повод за завеждане на делото следва да се преценява с оглед естеството на защитаваното от ищеца право и поведението на ответника, което е обусловило необходимостта от съдебна защита. В настоящия случай тази необходимост произтича именно от обстоятелството, че ответникът разполага с изпълнителен титул, въз основа на който може да предприеме принудително изпълнение, независимо че предходното изпълнително производство е било прекратено поради перемпция.

Този извод не се променя и от извършеното от ответника признание на иска. Признанието удовлетворява правния интерес на ищцата от установяване със сила на пресъдено нещо на несъществуването на вземането, но не заличава обстоятелството, че преди завеждането на делото ответникът е разполагал с изпълнителен титул и с произтичащата от него възможност за принудително изпълнение. Следователно в случая не е изпълнена първата от кумулативно необходимите предпоставки по чл. 78, ал. 2 ГПК – ответникът да не е дал повод за завеждане на делото. Самото признание на иска не е достатъчно, за да освободи ответника от отговорност за разноските, когато неговото положение като носител на изпълнителен титул е обусловило необходимостта ищецът да потърси съдебна защита.

Ето защо, независимо от признанието на иска и от липсата на предприети непосредствено преди предявяването му изпълнителни действия, настоящият състав приема, че ответникът е дал повод за завеждането на делото и отговорността за направените от ищцата разноски следва да бъде 4 възложена на ответника на основание чл.78, ал.1 ГПК.

Поради изложеното определение №21445/09.06.2026г. по гр.д. № 55837/2025 г. по описа на Софийския районен съд, ГО, 165 състав, с което е оставена без уважение молбата на ищцата за изменение на решението в частта за разноските, следва да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което в полза на ищцата бъдат присъдени направените от нея разноски като се измени постановеното по делото решение.

Ищцата е претендирала разноски за държавна такса в размер на 547,89 лв. (293,94 евро) и за адвокатско възнаграждение в размер на 2 200 лв. (1 124,84 евро). С отговора по чл.131 ГПК ответникът своевременно е направил възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение, което съдът намира за основателно.