Решение № 3601 от 04.07.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3601 гр. София, 04.07.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-А СЪСТАВ, в публично заседание на десети април през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Виолета Йовчева

Членове:

Мариана Георгиева

Димитър Ковачев при участието на секретаря Христина Сп. Кръстева като разгледа докладваното от Мариана Георгиева Въззивно гражданско дело № 20221100507054 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.

С решение от 05.04.2022г., постановено по гр.д. № 54782/2021г. по описа на СРС, ГО, 40 състав, са отхвърлени предявените от „У.Л.“ ЕАД срещу П. Ч.

П. евентуално съединени искове с правно основание чл. 108 от ЗС за осъждане на ответника да предаде владението на лек автомобил „Фиат Албеа 1.4“ с рег. № *******, рама № ZFA17800006425773 и иск с правно основание чл. 57, ал. 2 от ЗЗД за заплащане на неговата парична равностойност от 2 000 лева.

Срещу решението е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 от ГПК въззивна жалба от ищеца „У.Л.“ ЕАД, в която се поддържат оплаквания за съществени нарушения на съдопроизводствените правила, довели до необоснованост на формираните от първоинстанционния съд изводи и за нарушение на материалния закон. Конкретно се поддържа, че от събраните по делото доказателства се установява, че ответникът е върнал движимата вещ на лице, различно от лизингодателя, поради което това 1 изпълнение не е точно. Отделно от това не се установявало, че това трето лице е предало автомобила на ищцовото дружество. Оспорват се и изводите на съда, че не е установено по несъмнен начин, че процесната вещ съществува към настоящия момент. Сочи, че регистрацията на автомобила е била прекратена на 24.11.2016г. поради обстоятелството, че за МПС няма сключена задължителна застраховка „Гражданска отговорност“. Аргументира се становище за неправилност на приетото от СРС, че направеното в друго съдебно производство признание на неизгоден факт относно връщането на вещта, обвързва страните в настоящото производство. Изложени са доводи, че мотивите на съдебното решение не се ползват със сила на пресъдено нещо, нито със задължителна доказателствена сила по отношение на правно значимите за настоящия спор факти. На следващо място, навеждат се съображения, че признанието на процесуалния представител на страната в предходно развилия се исков процес, че не оспорва, че този автомобил е предаден на лизингополучателя, е направено за нуждите на другото производство и за да не се натоварва излишно процеса с установяване на факти, които са били неотносими към предмета на делото. Същото признание имало единствено процесуалноправен, а не и материалноправен характер. В жалбата са изложени доводи за неправилност на изводите на първоинстанционния съд относно правото на застрахователя срещу еднократно заплащане на оставащите вноски да придобие собствеността върху лизинговия автомобил. По делото не били ангажирани доказателства за последващо придобиване на собствеността по отношение на процесното МПС от трето за спора лице. По тези съображения счита, че от събраните по делото доказателства се установява, че ищцовото дружество е собственик на процесния автомобил, а ответникът осъществява и към настоящия момент фактическа власт върху движимата вещ на отпаднало основание – изтекъл срок на договор за финансов лизинг, без да са предвидени предпоставки за нейното изкупуване. В условията на евентуалност се поддържа основателност на предявения евентуален иск по чл. 57, ал. 2 от ЗЗД. Навежда съображения, че действието по предаване на вещта от ответника в полза на трето за спора лице, а не на действителния собственик, следва да се тълкува като разпореждане със същата. Ето защо счита, че са налице предпоставките за уважаване на предявения иск по чл. 57, ал. 2 от ЗЗД. С оглед изложеното е направено искане за отмяна на обжалваното решение в цялост.

2

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК насрещната страна П. Ч. П. е подал отговор на въззивната жалба, с който същата се оспорва по подробно изложени съображения. Счита постановеното първоинстанционно решение за правилно и обосновано като постановено в съответствие със събраните по делото доказателства и в правилно приложение на относимите материалноправни норми.

Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на въззиваемия, намира за установено следното:

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

По отношение на иска с правно основание чл. 108 ЗС:

За да бъде уважен иск, основан на нормата на чл. 108 ЗС, е необходимо да са налице следните кумулативни предпоставки: ищецът да е собственик на вещта, предмет на иска /да докаже фактите, от които възниква за него право на собственост върху имота/; вещта да се намира във владение или държане на ответника и ответникът да владее или да държи вещта без правно основание /т.е. за това фактическо състояние да липсва основание в отношенията между страните/. Установяване при условията на пълно и главно доказване на първите две от горепосочените предпоставки е в тежест на ищеца - арг. от чл. 154, ал. 1, изр. 1 ГПК.

От събраните по делото и неоспорени от страните доказателства се установява, че на 10.10.2006г. между „У.Л. А.Б.“ ЕООД, в качеството на лизингодател, и П. Ч. П., в качеството на лизингополучател, е сключен договор за финансов лизинг на МПС № 680. Съгласно чл. 2.1. от договора лизингодателят се съгласява да придобие от доставчика и да отдаде за възмездно ползване, а лизингополучателят се задължава да плати лизинговата цена и да ползва при условията на финансов лизинг, 1 брой лек автомобил, марка „Фиат“, модел

„Албеа 1.4“. Уговорено е в чл. 2.2., че лизингополучателят има право да придобие правото на собственост върху лизинговото имущество, ако е заплатил лизинговата цена, в случай, че са изпълнени всички условия по договора. Договорът е сключен за срок от 36 3 месеца, при обща лизингова цена от 10 496, 69 евро без ДДС, платима от лизингополучателя както следва: първоначална вноска в размер на 1 403, 88 евро, платима в 7-дневен срок от датата на сключване на договора и периодични лизингови вноски, с размер и падежи на плащане, както са определени в погасителния план.

Лизингодателят е придобил въз основа на договор за покупко-продажба на МПС от 12.10.2006г. правото на собственост върху лек автомобил, марка „Фиат“, модел „Албеа 1.4“, рама № ZFA17800006425773. Продавач по договора е „А.И.“ ЕАД с уговорена продажна цена от 21 966 лева. От приложеното свидетелство за регистрация част I се установява, че процесният автомобил е регистриран /първоначална регистрация/ на 18.10.2007г. с рег. № *******, с вписан собственик - „У.Л. А.Б.“ ЕООД.

Видно от представения и неоспорен приемо-предавателен протокол към договора за финансов лизинг от 19.10.2006г. доставчикът на лизинговата вещ – „А.И.“ ЕАД, е предал на П. Ч. П. следното МПС: лек автомобил, марка „Фиат“, модел „Албеа 1.4“, рама № ZFA17800006425773 и рег. № *******.

Не е спорно обстоятелството, че ответникът е неизправна страна по договора за лизинг, тъй като не е погасил всички свои задължения за лизингови вноски по договора, както към датата на настъпване на крайния срок на същия - 20.10.2009г., така и към датата на подаване на исковата молба. Не е спорно също, че именно в резултат на неизпълнението на задълженията от страна на лизингополучателя, страните не са сключили договор за покупко-продажба на процесния автомобил след изтичане на срока на действие на лизинговия договор.

След извършена служебна справка в Търговския регистър и регистър на юридическите лица с нестопанска цел се установява, че лизингодателят „У.Л.

А.Б.“ ЕООД /преименувано на „БУЛБАНК АУТО ЛИЗИНГ“ ЕООД/ е заличен търговец поради извършено преобразуване, вписано на 06.12.2012г., по силата на което дружеството се е вляло в „БУЛБАНК ЛИЗИНГ“ ЕАД с ЕИК *******. Правоприемникът „БУЛБАНК ЛИЗИНГ“ ЕАД, считано от 04.09.2015г. е заличен търговец, поради извършено преобразуване чрез вливането му в ищцовото дружество „У.Л.“ ЕАД.

По изложените съображения се налага извод, че въз основа на настъпилото универсално правоприемство в патримониума на ищцовото 4 дружество са преминали всички права и задължения на преобразуващите се дружества, включително и правото на собственост върху процесното МПС.

С оглед така установеното от фактическа страна се налага извод, че ищецът е установил при условията на пълно и главно доказване, че е собственик на процесната движима вещ въз основа на сключения на 12.10.2006г. договор за покупко-продажба на МПС.

Ответникът е релевирал правоизключващо възражение, че процесният автомобил не се намира в негово държане както към датата на подаване на исковата молба /21.09.2021г./, така и към датата на приключване на устните състезания пред първоинстанционния съд. Това възражение е поддържано и в настоящото производство. За установяване на същото е представен приемопредавателен протокол от 20.08.2009г., от който се установява, че ответникът е предал на М.В. процесното МПС, заедно с 1 брой ключ, резервна гума, свидетелство за регистрация – част II. В документа не е посочено основанието за предаване на автомобила. Ищецът не е оспорил автентичността на протокола, нито удостоверените в него обстоятелства, а е релевирал възражения относно противопоставимостта и доказателствената стойност на същия документ по доводи, че лицето, приело лекия автомобил, не е надлежно овластен да приема изпълнение от името и за сметка на лизингодателя. Между страните по делото е отделено за безспорно установено и ненуждаещо се от доказване обстоятелството, че при изготвяне на приемо-предавателния протокол от 20.08.2009г. лицето М.В. е действал като представил на „АРМЕЕЦ“ АД – застраховател на лизинговото имущество. По делото не са ангажирани доказателства /а доказателствената тежест за установяване на това обстоятелство е на ищеца – чл. 154, ал. 1 от ГПК/, че фактическата власт върху процесното МПС се упражнява от ответника към релевантния момент – датата на подаване на исковата молба, респективно – датата на приключване на устните състезания. С оглед изложеното и при приложение на неблагоприятните последици от правилата за разпределение на доказателствената тежест съдът следва да приеме за ненастъпили тези правни последици, чиито юридически факт е останал недоказан. Отнесено към настоящата хипотеза това означава, че съдът приема, че процесната движима вещ не се намира в държане на ответника към релевантния момент и предявеният иск с правно основание чл. 108 от ЗС е неоснователен.

5

По предявения в условията на евентуалност иск за заплащане равностойността на вещта:

Първоинстанционният съд е приел, че е сезиран с евентуален иск с правно основание чл. 57, ал. 2 от ЗЗД за заплащане равностойността на погинала, отчуждена или изразходена вещ, подлежаща на връщане от ответника.

Настоящият съдебен състав счита, че първоинстанционният съд неправилно е определил правната квалификация на спорното право по 57, ал.

2, от ЗЗД, вместо вярната такава по чл. 521, ал. 2 от ГПК. При преценка допустимостта на обжалваното решение правно релевантно е дали първоинстанционният съд е разгледал заявените от ищеца фактически твърдения или не. По допустимостта на обжалваното решение настоящият съдебен състав приема следното:

Предметът на делото е спорното материално субективно право претендирано или отричано от ищеца, индивидуализирано чрез основанието и петитума на иска. Правната квалификация на спорното право се определя от съда, съобразно въведените от ищеца твърдения. Когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало съдът се е произнесъл по предмет, за който не е бил сезиран или когато е определил предмета на делото въз основа на обстоятелства, на които страната не се е позовала, тогава решението е процесуално недопустимо, тъй като е разгледан иск на непредявено основание. Когато обаче първоинстанционният съд само е определил неправилна квалификация на спорното право, но не я е извел от обстоятелства, на които страната не се е позовала, въззивният съд следва да даде вярната правна квалификация, доколкото същият не е обвързан от дадената от първоинстанционния съд квалификация на иска и съответно следва да се произнесе по съществото на спора. Погрешната правна квалификация на иска е свързана с допустимостта на решението само тогава, когато е нарушен принципът на диспозитивното начало – съдът е извел правната квалификация въз основа на невъведени от ищеца обстоятелства, подменяйки предмета на спора и обхвата на търсената защита. С оглед принципа на диспозитивното начало съдът е длъжен и е властен да се произнесе само по правопораждащите фактически твърдения, изложени в исковата молба, и съобразно заявения петитум на спорното право, чиято 6 защита се търси. Всяко произнасяне по други /освен надлежно релевираните с исковата молба или по реда на чл. 214 от ГПК/ фактически основания на иска /по други факти/ води до недопустимост на съдебното решение, а недопустимото съдебно решение подлежи на обезсилване. Когато съдът разгледа факти, които не са въведени като правопораждащи такива или съответно замени едни фактически твърдения с други, без надлежно проведено изменение на иска, съответно – когато се произнесе по различен от заявения петитум, неговото решение се явява недопустимо като постановено по непредявен иск.