Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 3769 от 11.07.2023, Софийски градски съд

Съд
Софийски градски съд
Дело
Въззивно гражданско дело 13331/2021
Вид
Решение № 3769
Подписан
11.07.2023
В сила
11.07.2023
Състав
Виолета Йовчева, Димитър Ковачев, Мариана Георгиева

Цитирани разпоредби

  • чл. 258 и сл. · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 269 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 410 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 414 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 415 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 422 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 38, ал. 2 · Закон за адвокатурата
  • чл. 139, ал. 1 · Закон за енергетиката
  • чл. 139б · Закон за енергетиката
  • чл. 139в · Закон за енергетиката
  • чл. 140, ал. 5 · Закон за енергетиката
  • чл. 150 · Закон за енергетиката
  • чл. 153 · Закон за енергетиката
  • чл. 114 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 69 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 86 · Закон за задълженията и договорите

РЕШЕНИЕ

№ 3769 гр. София, 10.07.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-А СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети октомври през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Виолета Йовчева

Членове:

Мариана Георгиева

Димитър Ковачев при участието на секретаря Емилия М. Вукадинова като разгледа докладваното от Димитър Ковачев Въззивно гражданско дело № 20211100513331 по описа за 2021 година

За да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК. Образувано е по въззивни жалби на Г.

В. чрез Адв. К. и на „Топлофикация София“ЕАД срещу Решение 20163561 от 27.07.2021г., постановено по гр. д. № 8792/2021г. по описа на Софийски районен съд, 34 с-в.

Г. В. чрез Адв. К. обжалва решението, в частта с която са уважени, предявените от „Топлофикация София“ЕАД срещу жалбоподателя искове по чл. 422 ГПК вр. чл.

153 от ЗЕ и чл. 86 ЗЗД за дължимост на вземания за цена на доставена и неплатена ТЕ, цена на услуга дялово разпределение и лихви за забава. Изложени са оплаквания за необоснованост на решението поради липса на доказателства за облигационно отношение между страните, като счита за недоказано да е собственик или вещен ползвател. Липсвало основание за дължимост на суми за дялово разпределение, което било вземане на трето лице. Не била налице забава, а лихви се дължали евентуално само върху изравнителните фактури, но не и върху прогнозните вноски. Не можело да има осъдителен диспозитив по иск за законна лихва по реда на чл. 415 ГПК, защото този иск е установителен. Неправилно било определено какъв е размера на погасените по давност суми.

В жалбата на ищеца срещу отхвърлителната част на решението по неговите 1 искове се излагат аргументи за неправилни изводи по прилагане на института на погасителната давност. Счита, че момента на изискуемост е след изтичане на срока за плащане на общата фактура и оттогава тече давност. Неправилни били изводите за липса на забава на длъжника.

СГС след проверка по чл. 269 ГПК, намира обжалваното решение за валидно и допустимо. По отношение неговата правилност въззивния съд е ограничен от оплакванията в жалбата и императивните материални норми.

След преценка на твърденията и възраженията на страните с оглед на събраните по делото доказателства СГС намира и двете жалби за частично основателни по следните фактически и правни съображения:

Неоснователни са оплакванията в жалбата на ответницата относно наличието на облигационна връзка. По делото е представен нотариален акт за придобиване на собственост по заменителна сделка. Следователно като собственик по силата на закона между ответницата и ищеца е възникнало облигационно отношение по продажба на ТЕ в имота.

Неоснователни са оплакванията в жалбата на ответницата за неоснователност на иска за цената на услугата „Дялово разпределение“. Закона за енергетиката урежда цената на услугата „Дялово разпределение“ като част от съдържанието на договора по чл. 139в между топло-преносното предприятие и лицето на което е възложено (пак от топло-преносното предприятие) извършването на дяловото разпределение. Това следва при сравнителен анализ на уредбата по чл. 139, ал. 1 от ЗЕ вр. с чл. 139в ЗЕ и чл. 140, ал. 5 ЗЕ. След измененията на закона още от 2006г. тази цена вече не подлежи на договаряне с потребителите – липсва като съдържание на договора по чл. 140, ал. 5 от ЗЕ, а се посочва в договора между топло-преносното предприятие и лицето на което е възложено (пак от топло-преносното предприятие) извършването на дяловото разпределение и се предвижда, че топло-преносното предприятие е платеца на тази сума. Съгласно влезлите в сила ОУ на ищеца от 2016г-приложими за процесния период потребителите възстановяват на топлопреносното дружество стойността на тази услуга. Касае се за законово установен механизъм за опосредено плащане на цената на тази услуга, като се плаща от топло-преносното предприятие на лицето по чл. 139в, но доколкото услугата е в интерес на потребителя (чрез нея се определя реалното му задължение за ТЕ), той следва да я възстанови на продавача на ТЕ, каквото е предвиждането в ОУ на ищеца за продажба на ТЕ на клиенти за битови нужди. По този механизъм се спестява на потребителя необходимостта от отделни действия за изпълнение на задължението за плащане към самия търговец по чл. 139б от ЗЕ . В делото има справка за цената на услугата дялово разпределение.

Оплакванията за липса на ред и начин за плащане на това задължение имат отношение към извод за наличие или липса на настъпила забава, а не по основанието 2 на тази претенция.

Неоснователно е оплакването и относно присъждането на законна лихва от датата на заявлението по чл. 410 ГПК. Такава е поискана със заявлението, както и с исковата молба и е последица от уважаване на иска. Несъстоятелно е становището, че по иск по чл. 422 ГПк не можело да се присъжда законна лихва от деня на заявлението до окончателно плащане. Щом искането е надлежно направено в искането по заповедното дело и в исковата молба, то е допустимо и следва да бъде уважено при уважаване на исковете за главница.

Основателно е оплакването срещу уважаването на иска за лихва за забава върху цената на услугата дялово разпределение. В ОУ на ищеца няма срок за плащане на цената на услугата и следователно е необходима покана за да изпадне длъжника в забава, а такава не се твърди и доказва по делото и неправилно е уважен този иск.

И в двете жалби има оплаквания относно прилагането на института на погасителната давност. В тази насока въззивния съд приема следното:

Неправилно СРС е приел, че отношенията на страните се уреждат от разпоредба на ОУ на ищеца, предвиждаща 30 дневен срок за плащане на месечните задължения, течащ от изтичане на периода за който се отнасят. В такъв смисъл е имало клауза в ОУ, но от 2008г., които са отменени отдавна. След тях има няколко различни влезли в сила ОУ, като последните от тях и то тези на които е основана претенцията са ОУ в сила от м.08.2016г.

Съгласно тях срокът за плащане е 45 дни от изтичане на периода за който се отнася месечното прогнозно вземане. Тогава вземането става изискуемо. Пропускането на този срок обаче не влече забава (изискуемост и забава са две различни правни категории) и начисляване на лихви, доколкото съгласно същите ОУ лихви за забава се начисляват само след като изтече срокът за плащане на изравнителната (т.нар. обща) фактура.

Правилно СРС е приел, че всички вземания с настъпила преди 20.10.2017г. изискуемост са погасени по давност. Неправилно е кредитирал СЧЕ относно размера на непогасените такива. СЧЕ е необоснована доколкото вещото лице не е посочило как е изчислило погасените, съответно непогасените по давност задължения за главница за ТЕ и за „дялово разпределение“. Изчисления са дадени за период от 20.10.2017г. до 30.04г.2019г, но непогасени по давност са и месечните вземания за м.09.2017г. и м.10.2017г, като и не е ясно какво се разбира от СЧЕ под „частично“ в таблицата по т.5 от СЧЕ.

Давност тече от изискуемост, а в случая неправилното прилагане от СРС на стари и неприложими към процесния период ОУ е довело и до неправилни изводи по въпроса кои са погасените по давност задължения. Както се посочи по-горе съгласно действащите за процесния период ОУ от 2016г. срокът за плащане е 45 дни от изтичане 3 на съответния месец, а по отношение на изравнителното вземане (при наличие на такова) срокът е 45 дни от издаване на изравнителната (обща) фактура.

Тоест погасени по давност са вземанията за месеците от 05.2017г. до м.08.2017г. те са на стойност от 320,91 лева. Следователно непогасени са вземанията за останалия процесен период, както и вземанията по изравнителните фактури. В конкретния случай вземането за главница за ТЕ за периода 01.05.2017г-30.04.2018г. (част от процесния период) е в размер на 1246,60 лева без погасените по давност месеци и се отнася за периода м.09.2017г-м.04.2018г, като се включва и сумата за доплащане по изравнителната фактура. Върху тази сума лихва се дължи от 15.09.2018г. до 07.10.2020г. и е в размер на 261,10 лева . Остатъка от цената на ТЕ за останалия период е установена правилно от СЧЕ на 1595,71 лева, а лихвата от 15.09.2019г. до 07.10.2020г. е 158,47 лева.

Следователно искът за главницата за цена на ТЕ е основателен до размер на сумата от 2842,31 лева и неправилно е отхвърлен над размера от 2578,20 лева до посочения размер от 2842,31 лева. Искът за мораторна лихва върху цената на ТЕ е основателен до размер на сумата от 419,57 лева и неправилно е отхвърлен над размера от 364,24 лева.

Вземането за цена на услугата дялово разпределение е безсрочно и следователно веднага изискуемо съгласно чл. 69 ЗЗД и на основание чл. 114 ЗЗД давност започва да тече от края на всеки месец за който се отнася вземането. Тоест погасено по давност се явява вземането за тази услуга за м. 09.2017, което е в размер от 1,32 лева-видно от справката на л. 23 от дело. Тоест искът за главница по това вземане е основателен до размер на сумата от 26,29 лева и неправилно е отхвърлен над размера от 25,41 лева до посочения размер.

По разноските.

При този изход на делото право на разноски имат и двете страни.

Ищцът при обжалваем интерес от 698,99 лева и уважен интерес от 320,76 лева ( 45 %) има право на разноски за въззивното дело в размер на 11,25 лева за държавна такса. Има право и на юрисконсултско възнаграждение, което съдът определя на 100,00 лева, от които следва да се присъдят 45,00 лева или общо 56,25 лева за въззивното дело.

С оглед на крайния изход на делото при уважени 90 % от размера на исковете ищецът има право на разноски за първа инстанция в размер на 327,71 за държавна такса и вещо лице, както и на 90.00 лева за юрисконсултско възнаграждение или общо 417,77 лева, като са присъдени от СРС 375,83 лева. следва да се присъдят още 41,94 лева за първа инстанция.

За заповедното дело има право на разноски в размер на 111,10 лева. Тоест 4 следват му се още 11,16 лева.

На ответника за първа инстанция на нея са присъдени разноски надхвърлящи дължимите. При отхвърлени 10 % от исковете дължимите на адвоката на ответницата по чл. 38, ал. 2 от ЗА разноски са в размер на 40,00 лева (предвид поискания размер от 400,00 лева). За заповедното дело настоящият състав на СГС е приел становище, че се дължат разноски като за производство по частна жалба. Доколкото процесуалният закон не изисква обосноваване на възражението по чл. 414 ГПК, то и разноските следва да бъдат определени в приложение на чл. 11 от Наредба № 1/9.07.2004 г. по аналогия на основание § 1 от Допълнителните разпоредби. Правилото на чл. 11 урежда подобна хипотеза на възнаграждение за частно производство. Необходимо е да се има предвид, че защитата на длъжника в заповедното производство се осъществява чрез подаване на възражение - чл. 414 ГПК, с което не се извършва същинска защита срещу заявеното от молителя материално право. Поради тази причина сторените разноски по повод подаване на възражение не следва да бъдат съизмервани със заявения за защита от молителя материален интерес. Той има значение единствено при определяне на разноските, сторени от заявителя, предвид разписаното в чл. 7, ал. 7 от Наредба № 1/9.07.2004 г. правило. Едва с отговора на евентуална искова молба по чл.

422 ГПК ответникът е длъжен да наведе всичките си доводи в защита срещу предявения иск под страх от преклузия, с което осъществява същинската отбрана срещу заявеното материално право в конкретния случай ДПП е от 13.01.2021г, към която дата минималния хонорар по чл. 7, ал. 1, т. 7 вр. с ал. 2, т. 2 от Наредба 1/2004г. е в размер на 487,04 лева, но са искани 300,00 лева и следва да се присъдят 30,00 лева.

Общо дължимите разноски са 70,00 лева, а са присъдени 133,25 лева. Решението на СРС, (което в тази му част е с характер на определение) следва да се отмени за разликата над 70,00 лева.

Водим от гореизложеното съдът

РЕШИ:

ОТМЕНЯ Решение 20163561 от 27.07.2021г., постановено по гр. д. № 8792/2021г. по описа на Софийски районен съд, 34 с-в в следните части:

В частта с която е отхвърлен над размера от 2578,20 лева до размер на сумата от 2842,31 лева, предявения от „Топлофикация София“ЕАД с ЕИК ******* срещу Г. И. В. с ЕГН ********** иск по чл. 422 ГПК вр. с чл. 150 ЗЕ за установяване дължимост на цена на доставена топлинна енергия в имот с адрес гр. София, ж.к******* ап. 17