Определение № 3649 от 19.12.2025, Върховен касационен съд

Личните данни в текста са заличени.

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3649 гр. София, 19.12.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на дванадесети май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Вероника Николова

Членове:

Мадлена Желева

Мирослава Кацарска като разгледа докладваното от Вероника Николова Касационно търговско дело № 20258002900806 по описа за 2025 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Фосила“ АД срещу решение №77/25.10.2024г. по в.т.д.№93/2024г. на Бургаски апелативен съд, в частта, с която е потвърдено решение №94/05.04.2024г. по т.д.№212/2022г. на Бургаски окръжен съд, в частта, с която по исковете на С. Д. Б. срещу „Фосила“ АД е прогласен за нищожен на основание чл.26, ал.1, предл.1 от ЗЗД във вр. с чл.152 от ЗЗД договор за покупко-продажба на 16 самостоятелни обекта, находящи се в сграда с идентификатор ***, сключен между С. Д.

Б. и „Фосила“ АД (с предишно наименование „Ай Еф Джи Лизинг“АД), гр.

София, с нот. акт №130, том VII, рег. №8254, дело №1305 от 26.10.2012г. на нотариус Линка Чуткина, рег. №600 на НК и е прието за установено, че С. Д.

Б. е собственик на същите 16 самостоятелни обекта в сграда с идентификатор ***.

В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно, поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост.

Касационният жалбоподател счита, че решението на въззивния съд се основава на предположения, презумпции и прилагане на аналогия, които са довели до погрешен извод, вместо на представените доказателства. Поддържа, че съдът е приел за доказан фактическия състав на чл.152 от ЗЗД, позовавайки се на приетите по делото писмени доказателства и ангажираните от ищеца гласни доказателства. Навежда доводи, че свидетелката Д. Л. не е възприела лично фактите, които са релевантни към предмета на делото, поради което нейните свидетелски показания не е следвало да се кредитират 1 от съда, а свидетелят Б. К. е заинтересовано лице, тъй като е сключил договорите за финансов лизинг като законен представител на дружеството – лизингополучател, а договорът за продажба – като пълномощник на собственика - ищец. Наред с това счита, че показанията им са противоречиви и не кореспондират с приетите писмени доказателства по делото, както и че липсват мотиви на въззивния съд относно кредитирането им. Според касатора съдът не е изследвал установения по делото факт, че ищецът е получил продажната цена на продаденото имущество по личната си сметка и не само, че не е оспорил основанието за получаване на сумата, но дори се е разпоредил с нея в полза на лизингополучателя, съответно чрез действията си самият ищец е доказал, че е приел последиците от продажбата.

Твърди, че прехвърлянето на паричната сума е част от вътрешните отношения на ищеца С. Д. Б. и „Брайънс проджектс България“ ЕАД и не е предмет на настоящия спор, тъй като е отделно правоотношение и не е част от съглашението по чл.152 от ЗЗД. Счита, че не става ясно между кои лица всъщност въззивният съд е приел, че е постигнато предварително съглашение по чл.152 ЗЗД - между ищеца С. Д. Б. и „Фосила“ АД или между лизингополучателя „Брайънс проджектс България“ ЕАД и „Фосила“ АД, и коя сделка обективира това съглашение - договорите за финансов лизинг или атакуваната продажба. Навежда доводи, че атакуваната сделка е последваща и е сключена в изпълнение на договорите за финансов лизинг, което изключва приложението на чл.152 от ЗЗД, тъй като не е налице предварителност на уговореното. Счита, че изводът на съда относно наличието на хипотезата на чл.152 от ЗЗД при валидно сключен договор за финансов лизинг, при който лизингодателят е купил избраното от лизингополучателя имущество на цена и от лице, посочено от последния и му го е предоставил за ползване, би застрашило дейността на лизинговите дружества и гражданския оборот.

Излага аргументи, че по делото не е доказана волята на страните за постигане на съглашение по смисъла на чл. 152 от ЗЗД, като част от фактическия състав на цитираната норма. Твърди, че въззивният съд не се е произнесъл по част от предявените от ищеца искове, както и че не може да се определи какъв е видът на съединяване на исковете – дали кумулативно или евентуално.

В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК касационният жалбоподател се позовава на основанията за допустимост на касационно обжалване, установени в чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК. В раздел първи от изложението поставя като обуславящи изхода на спора въпросите: При договор за финансов лизинг, възникнал и подписан при условията на чл.342, ал.2 от ТЗ, в случай че третото лице, от което е придобито имуществото, го оспори без наличие на писмено начало, чрез което да се установи, че не се цели настъпването на последиците по него, а представлява съглашение по чл.152 от ЗЗД с оглед придобиването на вещта от страна на лизингодателя, то този договор за финансов лизинг /доколкото той също представлява съглашение между страните за настъпване на последиците по чл.342 и сл. от ТЗ/ поглъща ли се, представлява ли съглашение по чл.152 от ЗЗД? 1.1/ В 2 случай, че договор за финансов лизинг, възникнал на основание чл.342, ал.2 от ТЗ, при оспорване от страна на третото лице, от което е придобито имуществото, че е налице съглашение по чл.152 от ЗЗД, се приеме, че не се поглъща, т.е. не представлява съглашение по чл.152 от ЗЗД, с оглед на „точно прилагане на закона“ и създаване на съдебна практика, коя норма следва да се приложи във връзка с твърдяна нищожност? 1.2/Приложима ли е нормата на чл.152 от ЗЗД в случите, в които твърдяното съглашение за удовлетворяване на кредитора по начин, различен от този, който е предвиден в закона, представлява покупко-продажба на лизингово имущество, извършена в изпълнение на валидно сключен и неоспорен по делото договор за финансов лизинг, включително ако договорът за финансов лизинг не е обявен за нищожен на някое от основанията предвидени в закона? 1.3/ Може ли договорът за финансов лизинг да се приеме като съглашение по смисъла на чл.152 от ЗЗД, ако да, между кои страни се счита, че е налице това съглашение с оглед на установените по делото факти, че цената от продажбата на лизинговото имущество е получена от ищеца по делото и впоследствие е предоставена от него на лизингополучателя? Това последвало действие може ли да обоснове ли фактическия състав на чл.152 от ЗЗД, вр. с чл.26 ал.1 от ЗЗД? В раздел ІІ от изложението поставя следните процесуалноправни въпроси: 1/Може ли съдът да обоснове правен извод по съществото на спора, позовавайки се единствено на свидетелски показания, дадени при условията на чл.172 от ГПК, без да излага мотиви за тяхното кредитиране и представлява ли това процесуално нарушение съгласно императивната норма на чл.236, ал.2 от ГПК вр. чл.172 от ГПК? 2/ Следва ли съдът да се произнесе по всеки един от предявените искове, при положение, че ищецът не е уточнил дали ги предявява като обективно кумулативно съединени или като евентуално предявени? 3/ Следва ли по дело с предмет иск по чл.152 от ЗЗД във вр. с чл.26, ал.1, предл.1 от ЗЗД, да се доказва и начало на писменото доказателство и/или обратен документ, когато за установяването на този състав се ангажират само косвени доказателствени средства - свидетелски показания, дадени при условията на чл.172 от ГПК? Допустимо ли е съглашението по чл.152 от ГПК във вр. с чл.26, ал.1, предл.1 от ЗЗД да се доказва само чрез косвени доказателствени средства -свидетелски показания, когато са дадени при условията на чл.172 от ГПК от пълномощник на продавача по атакуваната сделка за покупко-продажба, който е и законен представител на страна по договора за заем?

Касационният жалбоподател поддържа, че по въпроса по т.1 от раздел втори от изложението на основанията за допускане на касационно обжалване въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката, формирана с решение № 131 от 12.04.2013г. по гр.д. № 1/2013г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 60173 от 15.12.2021г. по гр.д. № 1431/2021г. на ВКС, ГК, I г.о., решение №135 от 12.12.2018г. по гр.д. № 4288/2017г. на ВКС, ГК, III г.о., решение №622 от 24.10.2024г. по гр.д. № 5086/2023г. на ВКС, ГК, III г.о., решение №60204 от 25.11.2021г. по гр.д. № 3376/2020г. на ВКС, ГК, III г.о., 3 решение №212 от 01.02.2012г. по т.д. № 1106/2010г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 2 от 17.02.2021г. по гр.д. № 1248/2020г. на ВКС, ГК, III г.о.; а по въпроса по т.2 от раздел ІІ на изложението – с решение № 97 от 08.03.2013г. по т.д. № 196/2011г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 117 от 31.05.2016г. по гр.д.

№ 5673/2015 г. на ВКС, ГК, III г.о. По отношение на въпросите по раздел първи от изложението на основанията за допускане на касационно обжалване, както и по въпросите по т.3 от раздел ІІ на изложението сочи наличието на допълнителната предпоставка за достъп до касация по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК.

Ответникът по касационната жалба С. Д. Б., гражданин на Ирландия, твърди, че липсват предпоставките по чл.280 от ГПК за допускане на касационно обжалване. Евентуално излага и становище за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е препратил към мотивите на първоинстанционния съд. За неоснователни са счетени оплакванията на въззивника за неправилност на извода за нищожност на договора за продажба поради противоречие със закона (чл.26, ал.1, предл.1 от ЗЗД) като съглашение, с което се уговаря предварително начин за удовлетворение на кредитора, различен от този, предвиден в закона (чл.152 от ЗЗД). За да прецени наличието на този порок, съдът се е позовал на съвкупна преценка на отношенията между ищеца С. Б., свидетеля Б. К., дружеството „Брайънс проджектс България” ЕАД и ответника „Фосила” АД (с предишно наименование „Ай Еф Джи Лизинг” АД). От събраните свидетелски показания съставът на Бургаски апелативен съд е приел за установено, че между „Брайънс проджектс България” ЕАД и „Фосила“ АД (с предишно наименование „Ай Еф Джи Лизинг“АД) е бил сключен договор за продажба на процесните 16 броя недвижими имоти, собственост на С. Б., с цел кредитиране на „Брайънс проджектс България” ЕАД. Позовал се е на показанията, че към 2012г. „Брайънс проджектс България” ЕАД е имало нужда от средства за финансиране на дейността си и след като не е успяло да получи кредитиране от банки, е влязло в преговори за паричен заем с ответника / с предишно наименование „Ай Еф Джи Лизинг“АД. Установил е от представено по делото копие от електронно писмо, че Б. К. - в качеството на изпълнителен директор на „Брайънс проджектс България” ЕАД, е водил кореспонденция с представители на ответното дружество, в която е обсъждана процедурата за кандидатстване за кредит. Впоследствие, на 19.10.2012г. между „Брайънс проджектс България” ЕАД и „Фосила“ АД са били сключени договори за финансов лизинг, по силата на всеки от които лизингодателят се е задължил да придобие от С. Д. Б. конкретен недвижим 4 имот и да го предостави за ползване на лизингополучателя срещу заплащане на лизингови вноски и възможност за придобиване на собствеността. В изпълнение на това задължение е бил сключен и процесният договор за покупко-продажба, с който С. Б., чрез пълномощника Б. К., е продал на „Фосила“ АД (с предишно наименование „Ай Еф Джи Лизинг“АД) 18 недвижими имота, част от които са и процесните 16, за сумата от 137 762,29 евро или 269 439,61 лв., която е близо 3,5 пъти по-ниска от данъчната оценка на имотите. Въз основа на представените банкови извлечения, е констатирал наличие на банков превод, въз основа на който продавачът С. Д. Б. е получил от купувача „Фосила“ АД сумата в размер на 109 300 евро на 26.10.2012г. и в размер на 4 000 лв. на 29.10.2012г., като на същата дата С. Д.

Б. е превел сумата в размер на 94 500 евро на „Брайънс проджектс България” ЕАД, с основание „съгласно договор за заем“, а в брой на Б. К. са платени суми в размер на 1180 лв. (на 29.10.2012г.), 1000 лв. (на 30.10.2012г.) и 16 651,50 лв. (на 31.10.2012г.). Въззивният съд е установил, че на 26.10.2012г. са съставени приемо-предавателни протоколи към всеки договор за финансов лизинг, в които са описани в табличен вид находящите се във всеки апартамент движими вещи и оборудване, но не са налице доказателства лизингополучателят да е влязъл във владение на имотите или да е бил отстранен от тях след като е спрял плащанията.