Решение № 362 от 18.07.2025, Върховен касационен съд

РЕШЕНИЕ

№ 362 гр. София, 18.07.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО НАКАЗАТЕЛНО

ОТДЕЛЕНИЕ, в публично заседание на двадесет и шести март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Милена Панева

Членове:

Надежда Трифонова

Пламен Дацов при участието на секретаря Галина В. Иванова в присъствието на прокурора М. Гр. Колев като разгледа докладваното от М. Панева Касационно наказателно дело от общ характер № 20258002200181 по описа за 2025 година

Касационното производство е образувано по жалба на адв. И. Й., като защитник на подсъдимия Ж. К., срещу решение № 148 от 23.12.2024 г. на състав на Варненския апелативен съд, постановено по ВНОХД № 243/2024 г.

С жалбата са заявени отменителните основания по чл. 348, ал. 1, т.т. 1 – 3 НПК с искане за изменяване на решението и смекчаване на утвърденото с него наказание лишаване от свобода и прилагане на института на по чл. 66, ал. 1 НК. В представено в срока по чл.

354, ал. 1 НПК допълнение към жалбата, вторият упълномощен защитник на подсъдимия – адв. В. В. е изложил свои съображения за съществени процесуални нарушения при утвърждаване на наказанието, свързано с лишаване на подсъдимия от свобода и за явна негова несправедливост, като моли за отмяна на въззивния акт и за връщане на делото за новото му разглеждане от друг състав на въззивния съд. В алтернатива заявява солидарност с направеното с основната жалба искане.

В съдебното заседание пред настоящия съдебен състав всеки от защитниците на подсъдимия поддържа заявеното вече недоволство и направеното искане.

Представителят на Върховната касационна прокуратура пледира за отхвърляне на жалбата, като счита, че формулираните в нея и в допълнението към нея възражения са неоснователни.

Повереникът на частните обвинители Р. Н., А. Н. и М. С. – адв. К., подкрепена от участвалите в заседанието Н., също заявява несъгласие с исканията на защитата и изложените в тяхна подкрепа аргументи, като моли обжалваното съдебно решение да бъде оставено в сила. В представено в срока по чл. 351, ал. 4 НПК писмено възражение развива подробно съображения срещу касационната жалба.

1

С представено на вниманието на настоящия състав писмено изявление вторият повереник на Р. Н., А. Н. и М. С. – адв. Б. Б. информира за становището си за неоснователност на касационната жалба и за подкрепата си в полза на всички възражения и съпътстващите ги аргументи, изложени в писменото възражение на адв. К..

Частният обвинител М. С. и поверениците й не вземат лично участие в заседанието.

В писмена молба се противопоставят на касационната жалба, като молят оспореното с нея въззивно съдебно решение да бъде оставено в сила.

Подсъдимият подкрепя доводите на защитниците си и заявява, че искрено съжалява за случилото се. В последната си дума още веднъж изказва съжаление за стореното, съпричастност към пострадалите и моли за справедливо решаване на делото.

Настоящият състав, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на оспорения съдебен акт в рамките на правомощията си по чл. 347 НПК, установи следното:

С присъда № 11 от 15.06.2023 г., постановена по НОХД № 215/2023 г., състав на Шуменския окръжен съд е признал подсъдимия Ж. Д. К. за виновен в това, че на 28.09.2022 г., около 22:15 часа, в гр. Ш., бул. С. В.“, при управление на моторно превозно средство – лек автомобил „Волво-ХЦ 60“ с рег. № *** нарушил правилата за движение по пътищата, регламентирани в чл. 21, ал. 1 ЗДвП и в чл. 50, ал. 1 ЗДвП и по непредпазливост причинил смъртта на С. А. С. и средна телесна повреда на М. М. С., поради което и на осн. чл. 343, ал.

4 вр. ал. 3, . б. „б“ вр. ал. 1, б. „в“ НК и чл. 54 НК му е наложил наказание от пет години лишаване от свобода, редуцирано на осн. чл. 58а, ал. 1 НК на три години и четири месеца и е определил първоначален общ режим за изтърпяването му.

На осн. чл. 343г НК съдът е постановил лишаване на подсъдимия от право да управлява моторно превозно средство за срок от пет години и четири месеца.

С присъдата съдът се е произнесъл по направените по воденето на делото разноски и е извършил разпореждане с веществените доказателства по делото.

В рамките на въззивно производство, инициирано от защитника на подсъдимия и от частните обвинители Р. Н., А. Н. и М. С., чрез повереника им, и с решение № 168 по ВНОХД № 240/2023 г. състав на Варненския апелативен съд е изменил присъдата, като е намалил срока на наказанието лишаване от свобода на четири години и шест месеца и на осн. чл. 66, ал. 1 НК е отложил изтърпяването на редуцирания на осн. чл. 58а, ал. 1 НК негов размер от три години за изпитателен срок от пет години, приложил е чл. 59 НК, а в останалата й част е потвърдил постановената присъда.

По повод на последвалото оспорване по касационен ред на така постановения въззивен акт от прокурора и от частните обвинители С. и Н., пред ВКС е било образувано к.н.д. № 173/2024 г., приключило с решение № 407 от 10.07.2024 г., с което въззивният акт е бил отменен и делото е било върнато за повторното му разглеждане от друг състав на въззивния съд. Върховната инстанция е констатирала явна несправедливост на наказанието, свързано с лишаване от свобода поради поставеното под условие негово изтърпяване, като е дала указания за преосмисляне на възможността по този начин да бъдат постигнати целите на наказанието, в това число и поправянето на подсъдимия.

С оспореното понастоящем по касационен ред въззивно съдебно решение присъдата на Окръжен съд – гр. Варна е потвърдена изцяло.

Касационната жалба срещу този акт е неоснователна.

Съдържащото се в нея настояване за допуснати при въззивното разглеждане на делото съществени процесуални нарушения е обвързано на първо място с това, че с първоинстанционната присъда са приети като част от инкриминираната фактология моменти, които отсъстват от фактическото обвинение. По този начин защитникът е дистанцирал касационното обжалване от предмета на касационната проверка, очертан в чл.

346 НПК и е пренебрегнал факта, че с въззивния акт, който подадената от него жалба е предназначена да оспори, регистрираният процесуален проблем е бил вече преодолян.

Изведените от въззивния съд фактически положения са в точно съответствие с 2 формулираното от прокурора фактическо обвинение, а от тук – и с фактите, признати от подсъдимия по реда на чл. 371, т. 2 НПК.

Оплакването, че без доказателства въззивният съд е приел за установено, че по времето на произшествието и едновременно с управлението на автомобила подсъдимият е ползвал мобилния си телефон, отразява неточно съдържанието на въззивния акт. Възразява се в тази връзка, че в показанията на М. В., на които се е позовал въззивният състав, такова твърдение няма, но те не са обсъдени, за да се прецени дали описаните в тях действия на подсъдимия по боравене с мобилния телефон имат общо с настъпилото по-късно, по друго време и на друго място автопроизшествие.

Насърчилата тези възражения съдебна констатация няма отношение към фактологията относно механизма на автопроизшествието, приета с въззивния акт в съответствие с признатите от подсъдимия факти по обвинението. А доколкото изразът, процитиран от адв. В., е действително използван във въззивното решение, това е сторено в контекста на извършеното изследване на обществената опасност на подсъдимия като водач на моторно превозно средство преди ПТП, наред с други факти, които въззивният съд е преценил като значими в това отношение. Макар и получило неточен словесен израз, от цялостното съдържание на съдебния акт става ясно, че изследването на поведението на подсъдимия като водач на МПС е в две направления – непосредствено преди и при възникването на злополуката (свързано с достигане на кръстовището между булеварда и ул.

„С.“ и навлизане в него със скорост от около 103,7 км/ч., непропускайки движещият се по същото време по пътя с предимство лек автомобил „Ситроен“, управляван от С. С.) и предшестващото това събитие негово поведение (свързано с предходни прояви на увлечение по превишаване на разрешената от закона скорост при управляване на МПС и с ползване на мобилното си телефонно устройство при процесното пътуване едновременно с управляването на автомобила, но не и при самия инцидент и във връзка с него).

Без значение за крайния извод на съда относно убедителността на споделените от свид. М. В. негови впечатления, че и преди, когато е пътувал с подсъдимия, К. е превишавал разрешената скорост, е възражението на адв. В., че в тази им част показанията на свидетеля са неконкретни и поради това непроверими. Преди всичко трудно постижимо е значението на желаната от защитника конкретика в тези показания от гледище на възможностите за тяхната проверка. От друга страна, съобщеното от М. В. в коментираната му част е базирано на близостта на свидетеля с подсъдимия, която му е давала възможност и преди датата на злополуката да пътува с управлявания от К. автомобил. Точността на впечатленията му няма как да не бъде преценявана и от гледище на собствената на свидетеля опитност като правоспособен водач на моторно превозно средство. И това, което е не по-малко важно, съобщеното от него коректно е ползвано от въззивния съд, като представящо поведението на подсъдимия не при всяко негово пътуване като водач на автомобил, а като прояви, които той е допускал в кратката си практика като такъв. От тази гледна точка приетото от въззивния съд не може да се прецени като конфронтиращо се със споделените от свид. Д. Д. впечатления, че когато е пътувал с подсъдимия, последният винаги се е движел със скорост в рамките на разрешената, в каквато насока са противопоставени възражения от защитника.

Според адв. В. въззивният съд е накърнил по съществен начин правата на подсъдимия, като е игнорирал твърденията му, че никога не е превишавал скоростта извън инкриминирания случай и не ги е обсъдил преди да формира убеждение, че и преди датата на произшествието той е управлявал МПС със скорост над разрешената от закона.

Възражението е неоснователно, защото в обясненията на подсъдимия не се съдържа твърдение, като разчетеното от защитника. Заявеното от К. е буквално следното: „…никога не съм нарушавал закона и не съм превишавал скорости“. Очевидно е, че твърдението си той не е обвързал с практиката си като водач на МПС. Позоваването на него от страна на въззивния съд в желания от защитата контекст, би било свързано с допускане и свободна интерпретация на казаното в смисъл, какъвто то би могло и да няма. Затова като е отминал обясненията на подсъдимия в коментираната тяхна част, съставът на апелативната инстанция не е пренебрегнал защитно твърдение с важен доказателствен смисъл. Отделен от 3 това остава въпросът доколко надеждна би била преценката на подсъдимия, ако коментираното негово твърдение има връзка именно с практиката му на водач на автомобил, като се има предвид, че обясненията му не го представят като особено критичен към поведението му в тази роля. Според тях при инкриминираните събития той не имал ориентация за скоростта, с която се е движел към момента на удара, като не е следял постоянно промените във величината й. От тази гледна точка преценката му, че никога преди произшествието не е нарушавал закона и не е „превишавал скорости“, дори да е свързана именно със случаите, когато е управлявал автомобил, не е твърде благонадеждна и не би могла да бъде сигурен ориентир за съда.

Неоснователно е възражението на защитника, че чрез предположения относно предходното санкциониране на подсъдимия по административен ред за нарушение по ЗДвП е формиран съдебен извод за проявена от К. самонадеяност при инкриминирания инцидент.

Възражението е мотивирано с факта, че конкретното съдържание на това нарушение не е изследвано по делото. Прочитът на съдебното решение показва, че фактът на предходно наложеното на подсъдимия административно наказание е изтъкнат като едно от преценените като отегчаващи отговорността му обстоятелства, наред с прекалената и необоснована от предишен професионален опит като водач на МПС негова самоувереност, проявена при инкриминираните събития. Изясняването на характера и тежестта на вече санкционираното административно нарушение не е изисквало събиране на допълнителна информация по делото, доколкото такава информация осигуряват наличните по делото данни за правното основание за налагане на това наказание – по чл. 179, ал. 6, т. 1 ЗДвП, предвиждащ санкциониране с глоба от 50 лева на водач, който управлява моторно превозно средство с незначителни неизправности. Този законов текст информира в достатъчна степен за характера и тежестта на нарушението, включително и от гледище на отражението му върху безопасността на движението. Ето защо, липсва нарушение на стандартите за съдебна дейност, зададени с чл. 13, ал. 1, чл. 14, ал. 1, чл. 107, ал. 3 и ал. 5 и чл. 317 вр. чл. 303, ал. 1 НПК, при формирането на съдебните изводи относно обстоятелства с правна релевантност.