Решение № 4267 от 03.07.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 4267 гр. София, 03.07.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Б СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Станимира Иванова

Членове:

Димитър К. Демирев

Евгени Ст. Станоев при участието на секретаря Стефка Ив. Александрова като разгледа докладваното от Евгени Ст. Станоев Въззивно гражданско дело № 20241100506086 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С Решение № 2921/19.02.2024 г., постановено по гр.д. № 62259/2023 г. по описа на СРС, 40 състав, е уважен частично осъдителен иск с правно основание чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД за осъждане на ответника Република България, представлявана от министъра на финансите, да заплати на ищеца К. Д. Г., ЕГН **********, сумата от 1000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди вследствие от бездействието на ответника да приеме вътрешноправни средства, чрез които да осигури изпълнение на решението от 21.06.2018 г. на ЕСПЧ по делото „Г. и други срещу България“, с което е признато нарушение на чл. 6, пар. 1 от ЕКЗПЧОС, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 22.06.2018 г., до окончателното плащане.

Искът е отхвърлен за разликата над уважения размер от 1000 лв. до пълния предявен размер от 6000 лв., както и за присъждане на обезщетение от неизпълнение на задължението по чл. 22, ал. 4 от ЗКС след постановяване на Решение № 1/01.03.2012 г. по к.д. № 10/2011 г. на Конституционния съд на Република България.

1

С решението е разпределена и отговорността за разноски, като ответникът е осъден на основание чл. 78, ал. 1 ГПК да заплати на ищеца сумата от 40 лв. – деловодни разноски, както и на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. да заплати на адв. А. С. сумата от 400 лв., представляваща адвокатско възнаграждение за извършено безплатно процесуално представителство на ищеца, а ответникът е осъден на основание чл. 78, ал. 3 ГПК да заплати на ищеца сумата от 100 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение.

По делото е депозирана въззивна жалба от ищеца К. Г..

Във въззивната жалба се поддържа, че първоинстанционното решение е неправилно. Въззивникът счита, че районният съд неправилно е приел, че никой от разпитаните свидетели не е коментирал ищецът да е претърпял вреди от бездействието на Народното събрание да предприеме действия по чл. 22, ал. 4 ЗКС. Съдът не обърнал внимание, че в уточнението на исковата молба било заявено, че неделимите вреди са произтекли и от двете твърдени нарушения на Държавата – нарушението на чл. 13 ЕКЗПЧОС и бездействието на НС и по този начин не било направено разграничение между причините за вредите и техните периоди. Първата инстанция не указала на ищеца за кои обстоятелства не сочи доказателства и не указал, че е в тежест на ищеца да установи причинените вреди в двата периода – от решението на КС до решението на ЕСПЧ и от решението на ЕСПЧ до настоящия момент.

Неправилно съдът приел, че следва да намали размера на обезщетението, тъй като ищецът е юрист и адвокат, което било в противоречие с практиката на ВКС, която приемала, че на лицата, които упражняват юридическа професия, се следва по-високо обезщетение, като в тази връзка е посочил и релевантните според него решения на върховната инстанция. Понятието „справедливост“ по чл. 52 ЗЗД също било погрешно разтълкувано от съда и отново в отклонение от установената съдебна практика. Съдът неправилно приел, че самото осъждане следва да се счита за достатъчно овъзмездяване на вредите. Не било достатъчно решаващият орган единствено да посочи обстоятелствата, въз основа на които е определил размера на обезщетението за неимуществени вреди, както сторил съда, а следвало да ги анализира и изследва задълбочено, като се отдели внимание на значението на всеки отделен факт. Не били обсъдени възрастта на ищеца, факта, че решението на ЕСПЧ е било постановено няколко месеца след вписването му като адвокат, социално2 икономическите условия в страната, всеобхватността и продължителността на негативните последици до настоящия момент, както и че ищецът е станал обект на подигравки. Превратно и недостатъчно задълбочено били обсъдени и свидетелските показания, които кореспондирали помежду си, като в тази връзка въззивникът счита, че от показанията на свидетеля М. се установявало, че емоционалността на ищеца при упражняване на професията му адвокат способства за по-тежко и по-продължително изживяване на негативните чувства от процесния случай. Правело впечатление, че съдът е обърнал повече внимание на обстоятелствата, които обосновават по-ниско обезщетение, за сметка на тези, които обуславят по-високо такова. Така мотивиран, въззивникът моли решението да бъде отменено в неговата обжалвана част, а предявеният иск да бъде уважен в неговия пълен размер.

Претендира разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ответника, с който я оспорва като неоснователна. Счита, че обжалваното решение е правилно, като районният съд правилно квалифицирал предявения иск и задълбочено изследвал събраните доказателства. Ищецът не успял да докаже, че неимуществени вреди са настъпили в причинна връзка с бездействието на Народното събрание. Правилно съдът определил размерът на обезщетението по чл. 52 ЗЗД в размер на 1000 лева. Поради това моли решението да бъде потвърдено в обжалваната част. Претендира разноски.

Съдът, като обсъди доводите на страните и представените по делото доказателства, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от легитимирано лице срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което същата е процесуално допустима и подлежи на разглеждане по същество.

Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По въпросите относно правилността той е ограничен от посоченото в жалбата, като следи служебно за правилното приложение на императивна правна норма, както и за интереса на някоя от страните по делото или за интереса на ненавършилите пълнолетие деца /ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г., на ВКС, ОСГТК/.

3

Предмет на въззивна проверка е решението на районния съд в отхвърлителната част.

В частта, с която частично е уважен предявеният иск решението е влязло в сила като необжалвано.

В случая постановеното от районния съд решение е валидно.

Решението в обжалваната част е допустимо. Предявеният срещу Държавата иск с правна квалификация чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД е допустим, както правилно с подробни съображения е отбелязал в решението си първоинстанционният съд. Въззивният съд напълно споделя цитираната в решението практика, като посочва, че в този смисъл са и други решения на ВКС като напр. Решение № 72 от 31.03.2021 г. по гр. д. № 3006 / 2020 г. на Върховен касационен съд, 3-то гр. отделение, Решение № 249 от 15.01.2021 г. по гр. д. № 4069 / 2019 г. на Върховен касационен съд, 4-то гр. отделение и др.

По същество на спора съдът приема следното:

Първоинстанционният съд е сезиран с искова молба от 21.06.2023 г., с която е предявен осъдителен иск с правно основание чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД за осъждане на ответника Република България, представлявана от министъра на финансите, да заплати на ищеца К. Д. Г., ЕГН **********, сумата от 6000 л в . , представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди вследствие от бездействието на ответника да приеме вътрешноправни средства, чрез които да осигури изпълнение на решението от 21.06.2018 г. на ЕСПЧ по делото „Г. и други срещу България“, с което е признато нарушение на чл. 6, пар. 1 от ЕКЗПЧОС, както и от неизпълнение на задължението по чл.

22, ал. 4 от ЗКС след постановяване на Решение № 1/01.03.2012 г. по к.д. № 10/2011 г. на Конституционния съд на Република България, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 22.06.2018 г., до окончателното плащане.

Предявен е осъдителен иск с правно основание чл. 49 вр. чл. 52 вр. чл.

45, ал. 1 ЗЗД, за основателността на който е необходимо ищецът в условията на пълно и главно доказване да установи следните правопораждащи юридически факти: 1) противоправно поведение на Народното събрание, изразяващо се в бездействие да приеме законодателни изменения, с които да осигури възможност за обжалване на наказателни постановления по ЗДвП, с 4 които се налагат глоби до 50 лв., след постановяването на решенията на Конституционния съд на Република България и на Европейския съд по правата на човека; 2) вид и размер на претърпените от ищеца неимуществени вреди, посочени в исковата молба; 3) причинно-следствена връзка между противоправното поведение и претърпените вреди.

При установяване на горните обстоятелства в тежест на ответника е да докаже, че са налице сочените в отговора на исковата молба обстоятелства, изключващи вината – че Народното събрание е предприело активно поведение по приемане на горепосочените законодателни изменения.

Във всички случаи на непозволено увреждане вината се предполага до доказване на противното по арг. от чл. 45, ал. 2 ЗЗД.

За да уважи частично предявената претенция, първоинстанционният съд е приел за установено от представените по делото доказателства, че: с Наказателно постановление № 567/10 от 12.03.2010 г. от Началника на РУМВР – Самоков на основание чл. 53 ЗАНН и чл. 180, ал. 1, т. 1, пр. 1 ЗДвП на ищеца К. Г. е наложено наказание глоба в размер на 30 лв. и са му отнети 5 контролни точки за това, че на 20.02.2010 г. около 00:00 ч. в к. к. „Боровец“ като водач на МПС при ясно време използвал светлини, допълнителни за намалена видимост, с което нарушил чл. 74, ал. 1 ЗДвП; с Протоколно определение от 05.10.2010 г. по НАХД № 296/2010 г. по описа на РС – Самоков жалбата на ищеца срещу наказателното постановление била приета за недопустима поради необжалваемост на наказателни постановления, с които се налага глоба до 50 лв. (чл. 189, ал.

5 ЗДвП) и производството по делото било прекратено; с Определение от 30.11.2011 г., постановено по КАД № 886/2010 г. по описа на АССО, определението на РС – Самоков било потвърдено; към 20.02.2010 г. редакцията на чл. 189, ал. 5 ЗДвП е предвиждала, че не подлежат на обжалване наказателни постановления, с които е наложена глоба до 50 лв. включително; с Решение № 1/01.03.2012 г. по к.д. № 10/2011 г. Конституционният съд на Република България е обявил за противоконституционен чл. 189, ал.

13 от Закона за движението по пътищата (обн., ДВ, бр. 20 от 1999 г.; посл. изм., ДВ, бр. 19 от 2011 г.), който гласял, че не подлежат на обжалване наказателни постановления и електронни фишове, с които е наложена 5 глоба до 50 лв. включително; с Решение от 21.06.2018 г. ЕСПЧ, сезиран от ищеца въззивник, е приел, че Република България е допуснала нарушение на чл. 6 ЕКЗПЧОС, като не е осигурила възможност да бъде обжалвана законосъобразността на наложените административни наказания глоба в размер до 50 лв. по ЗДвП; с Постановление от 06.08.2018 г. на прокурор при ОП – София е отказано да бъдат предприети действия по възобновяване на НАХД № 296/2010 г. по описа на РС – Самоков въз основа на решението на ЕСПЧ; с Постановление от 25.09.2018 г. на зам.-апелативен прокурор при АП – София е отменено постановлението от 06.08.2018 г. и е указано окръжният прокурор да се произнесе по искането на ищеца въззивник; с Постановление от 22.10.2018 г. на окръжен прокурор при ОП – София е отказано да бъде изготвено предложение за възобновяване; с Постановление от 23.11.2018 г. на зам.-апелативен прокурор при АП – София е потвърдено постановление от 22.10.2018 г.; с Постановление от 25.01.2019 г. прокурор при ВАП е потвърдил постановлението от 23.11.2018 г. с Постановление от 01.08.2019 г. зам.-главен прокурор е потвърдил постановлението от 25.01.2019 г. в ДВ, бр. 109 на 22.12.2020 г. е публикувано изменение в ЗАНН, като в чл. 70, ал. 2, т. 6 е предвидено, че административнонаказателното производство подлежи на възобновяване, когато с решение на Европейския съд по правата на човека е установено нарушение на Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи, което има съществено значение за преписката или делото. В пар.