Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 341 от 24.10.2022, Окръжен съд - Пазарджик

Съд
Окръжен съд - Пазарджик
Дело
Въззивно гражданско дело 334/2022
Вид
Решение № 341
Подписан
24.10.2022
В сила
15.01.2024
Състав
Минка Петкова Трънджиева, Венцислав Стоянов Маратилов, Димитър Пандалиев Бозаджиев

Други актове по делото

Цитирани разпоредби

  • чл.131 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.146 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.146 ал.1 т.1 - т.5 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.146 ал.1 т.1 - т.5 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.146 ал.1 т.1 - т.5 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.146 ал.1 т.1 - т.5 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.146 ал.1 т.1 - т.5 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.154 ал.1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.248 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.263 ал.1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.269 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.271 ал.1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.437 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.446 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.446 ал.1, ал.3 и ал.4 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.446 ал.1, ал.3 и ал.4 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.446 ал.1, ал.3 и ал.4 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.446а · Граждански процесуален кодекс
  • чл.452 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.507 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.507 ал.2 и ал.3 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.507 ал.2 и ал.3 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.508 ал.1 и ал.2 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.508 ал.1 и ал.2 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.513 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.51 ал.1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.78, ал. 8 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.83 ал.2 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.19 · Директива 2006/54/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 5 юли 2006 година за прилагането на принципа на равните възможности и равното третиране на мъжете и жените в областта на заетостта и професиите (преработена)
  • чл.4 · Закон за защита от дискриминация
  • чл.4 ал.1 · Закон за защита от дискриминация
  • чл. 4, ал. 2 · Закон за защита от дискриминация
  • чл.71 · Закон за защита от дискриминация
  • чл.71 ал.1 · Закон за защита от дискриминация
  • чл.71 ал.1 т.1 · Закон за защита от дискриминация
  • чл.71 ал.1 т.1 и т.2 · Закон за защита от дискриминация
  • чл.71 ал.1 т.1 и т.3 · Закон за защита от дискриминация
  • чл.9 · Закон за защита от дискриминация
  • §1 · Закон за защита от дискриминация
  • чл. 123 · Закон за изпълнение на наказанията и задържането под стража
  • чл.125 · Закон за изпълнение на наказанията и задържането под стража
  • чл. 77 · Закон за изпълнение на наказанията и задържането под стража
  • чл.77 ал.1 · Закон за изпълнение на наказанията и задържането под стража
  • чл.78 · Закон за изпълнение на наказанията и задържането под стража
  • чл.78 ал.3 · Закон за изпълнение на наказанията и задържането под стража
  • чл.84 · Закон за изпълнение на наказанията и задържането под стража
  • чл.84 ал.2 и ал.3 · Закон за изпълнение на наказанията и задържането под стража
  • чл.84 ал.2 и ал.3 · Закон за изпълнение на наказанията и задържането под стража
  • чл.282 · Наказателен кодекс

РЕШЕНИЕ

№ 341 гр. Пазарджик, 24.10.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК, I ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и първи септември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Минка П. Трънджиева

Членове:

Венцислав Ст. Маратилов

Димитър П. Бозаджиев при участието на секретаря Лилия Г. Церовска като разгледа докладваното от Венцислав Ст. Маратилов Въззивно гражданско дело № 20225200500334 по описа за 2022 година Производството е по реда на чл.258 и следващите от Гражданския процесуален кодекс.

С решение на Пазарджишки районен съд №405 от 18.04.2022г. постановено по гр.д.№20215220101579 по описа на съда за 2021г. са отхвърлени предявените от К. Д. И., ЕГН **********, изтърпяващ наказание „лишаване от свобода“ в затвора във В., против ГДИН при Министерство на правосъдието искове с правно основание 71, ал. 1, т. 1 и т. 2, предл. 1 от ЗЗДискр., за признаване за установено в отношенията между страните, че през периода от 05.03.2020г. до 24.08. 2020г. ответникът е извършил нарушение на чл. 4, ал. 2 от ЗЗДискр. чрез неравно третиране на ищеца на основата на признаците „лично и обществено положение“, изразяващо се в удържане в пълен размер на основание запорно съобщение по изпълнително дело № 20205220400007 по описа на СИС при Районен съд - Пазарджик на сумите, постъпвали по личната му партида, и за осъждане на ответника да преустанови нарушението. Със същото решение К. Д. И., ЕГН **********, изтърпяващ наказание „лишаване от свобода“ в затвора във В., е осъден да заплати на ГДИН при Министерство на правосъдието на основание чл.78, ал.

8 от ГПК разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 100лв.

С определение №1021 от 17.05.2022г. постановено по гр.д.№ 20215220101579, Пазарджишкият районен съд по реда на чл.248 от ГПК е изменил решение №405 от 18.04.2022г. в частта за разноските, като е 1 редуцирал размера на присъденото юрисконсултско възнаграждение в полза на ГДИН при МП от 100лв на 80лв.

Решението се обжалва с въззивна жалба подадена в срока по чл.259 ал.1 от ГПК от ищеца в производството К. Д. И. чрез адв. Р. З. от АК-Пазарджик с доводи за порочност като неправилно и постановено в противоречие на материалния закон, с искане да бъде отменено и уважени предявените искове.

Поддържа, че съдът не е съобразил изложените от ищеца доводи, че същият е дискриминиран-направените искания до затворническата администрация да преустанови незаконните удръжки върху всички получавани от него парични средства поради изтърпяване на наказанието лишаване от свобода. Счита, че е налице проявено дискриминационно отношение от страна на ГДИН при МП по признак лично и обществено положение, доколкото в затвора Пазарджик единствено на него в нарушение на чл.114а от ППЗИНЗС са били правени удръжки в пълен размер от сумите постъпващи по личната му сметка. Твърди се, че формираната от съда фактическа обстановка е непълна, неправилна и не кореспондира със събрания доказателствен материал. Поддържа, че е бил подложен на дискриминационно третиране за периода от 05.03.2020г. до 24.08.2020г. и че е изпращал жалби до ГДИНМП за преустановяването на незаконните удръжки на паричните средства в личната му сметка, без да е получил отговор и че тези действия не са прекратени. Твърди, че ЗЗДискр. урежда защитата срещу всички форми на дискриминация и съдейства за нейното предотвратяване с цел да се осигури на всяко лице правото на равенство пред закона, равенство в третирането и възможностите за участие в обществения живот и ефективна защита срещу дискриминацията. Неправилно не било прието от съда, че за да е налице дискриминация е достатъчно само да се установи по-неблагоприятно третиране като се визира нормата на чл.4 от ЗЗДискр; че неравно третиране, което е основано на защитен от закона признак представлява дискриминация, като причинната връзка между защитения признак и неравното третиране е необходим елемент от фактическия състав на пряката дискриминация и че ищецът е посочил и установил конкретни факти за наличието на защитен признак, на основата на който да е извършена дискриминацията спрямо него от администрацията на ГДИН на база на които извлича доводи за неблагоприятно третиране спрямо други лица намиращи се в сходно положение. Коментирайки двете форми на дискриминация чиято забрана е регламентирана в закона ищецът посочва, че по предявения иск по чл.71 ал.1 т.1 от ЗЗДискр. е доказал твърдения от него факт на дискриминационно отношение от страна на ответника, дискриминационния признак, наличие на по-благоприятно третиране, предоставено от ответника на другиго при равни други условия, а по иска по чл.71 ал.1 т.2 бил доказал дискриминационно отношение на ответника спрямо ищеца, с искане последният да се осъди да преустанови нарушението, да възстанови предишното положение и да се въздържа от по-нататъшни нарушения. Поддържа, че пострадалият не е длъжен да доказва пълно и цяло, че е налице дискриминация, нито умисъл у дискриминатора или съзнателност, респективно целенасоченост на дискриминиращите действия, а само фактите, даващи основание за съмнение или подозрение, че вероятно, 2 макар и несигурно, че спрямо него е извършена дискриминация; че при наличието на такива факти, тежестта на доказване на липса на дискриминационно отношение пада върху ответника. Коментират се твърденията изложени от ищеца в исковата си молба и поддържани в хода на производството, за проявено спрямо него от ответника дискриминационно отношение съобразно личното му и обществено положение-лишен от свобода, и удържане на парични средства от личната му сметка, а по отношение на други лица при равни условия и обстоятелства не е направено такова удържане. Оспорва се извода на съда за недоказаност от ищеца на факти, от които може да се направи извод за наличие на дискриминация поради неправилна преценка на нормите на чл.71 ал.1 т.1 и т.3 от ЗЗДискр. и липсата на правомощие на съда да контролира актовете на съответните компетентни органи от ГДИНМП относно действията им и тяхната законосъобразност и правилност. Като процесуално нарушение в жалбата се изтъква неразпределението от съда на доказателствената тежест по чл.9 от ЗЗДискр. и въведения принцип за разделяне на доказателствената тежест между ищеца и ответника, като ищецът следва да докаже фактите, въз основа на които може основателно да се предположи, че той е жертва на дискриминация при което доказателствената тежест се възлага на ответника и че в случая съдът е разпределил доказателствената тежест по различен начин.

Цитира се съдебна практика на ВКС на РБ. Излага се и довод за противоречие на съдебното решение и с Директиви на СЕС по отношение на доказателствената тежест по делото за дискриминация. Цитира се чл.8 §1 от Директива 2000/43/ЕО на Съвета от 29.06.2000г., относно прилагането на принципа за равно третиране на лица без разлика на раса или етнически произход; чл.10,§1 от Директива 2000/78/ЕО на Съвета от 27.11.2000г. за създаване на основна рамка за равно третиране в областта на заетостта и професиите; чл.19 §1 от Директива 2006/54/ЕО на Европейския парламент и Съвета от 05.07.2006г. за прилагане на принципа на равните възможности и равното третиране на мъжете и жените в областта на заетостта и професиите относно доказателствената тежест която е на ответника в хипотеза на посочени от ищеца факти, позволяващи допускане съществуването на пряка или непряка дискриминация. Допълва, че оценката на фактите, от които може да бъде предположено съществуването на пряка или непряка дискриминация, остава въпрос от компетенциите на съответния национален орган и е в съответствие с националното право като се цитира Решение от 19.10.2017г. Otero Ramos; Решение от 03.10.2019г. Galina Meisterсрещу Speech Desing Carrier Systems, както и решение на ВКС №85 от 13.09.2016г. по гр.д.№4328/2015г.-ІV г.о., като се акцентира, че законът не поставя ограничения във вида на доказателствата, които ищецът може да посочи за да установи дискриминационното нарушение, осъществяващо състава на лично и обществено положение по смисъла на §1 от ДР на ЗЗДискр. като преценката дали доказателствата могат да обосноват извод за наличие на твърдяната форма на дискриминация е конкретна и се прави с оглед всички обстоятелства и факти по делото. Счита, че е налице очевидна неправилност на съдебното решение като постановено в противоречие на чл.9 от ЗЗДискр.

3

Счита жалбоподателят, че ответникът за процесния исков период е извършил нарушение на чл.4 ал.2 от ЗЗДискр. чрез неравно третиране на лишения от свобода К. И. на основата на признаците лично и обществено положение, изразяващи се в удържане в пълен размер на сумите постъпващи по личната му сметка и е налице обективно съществуващ недопустим правен резултат за ищеца при упражняване на дейността на затворническата администрация по законосъобразното съблюдаване на нормативно уредения режим, при който се изтърпява наказанието „лишаване от свобода“ и че ищецът е доказал, че е налице дискриминация пряка и непряка спрямо него. Оспорва се и размера на присъденото юрисконсултско възнаграждение до неговия минимум предвид несъобразяването му с фактическата и правна сложност на делото и материалния интерес, както и предвид трудовото правоотношение между юрисконсулта и ответника, който представлява. Моли да се отмени решението и се уважат предявените искове или да се намали размера на възнаграждението за юрисконсулт.

Постъпила е по делото и въззивна жалба подадена лично от ищеца, с вх.

№12497 от 16.06.2022г. Същата е просрочена тъй като срокът за обжалване на решението е изтекъл за ищеца на 10.05.2022г. доколкото същият е редовно уведомен за него чрез назначения си особен представител адв. И.М. преупълномощил адв.Р. З. да го представлява, на дата 26.04.2022г., съгласно чл.39 ал.1 във връзка с чл.45 и с чл.51 ал.1 от ГПК /в последствие новият пълномощник поименно е назначен от съда за особен представител на ищеца на мястото на предходния/ като в този случай жалбата следва да се приеме за становище по обжалваното решение, доколкото е налице подадена от особения представител редовна и в срок въззивна жалба, като основните доводи в становището /жалбата/ се покриват със съображенията, изложени във въззивната жалба на особения представител.

В срока по чл.263 ал.1 от ГПК е постъпил писмен отговор /възражение/ на жалбата от насрещната страна-ГДИН при МП чрез юрисконсулт Р. Р. в който се излагат доводи за неоснователност на жалбата на ищеца. Твърди се, че заявената искова претенция от лишения от свобода К. И. е неоснователна и недоказана. Коментира се, че въз основа на писмо на Камарата на ЧСИ /частните съдебни изпълнители/ изпратено до затвора Пазарджик е посочено, че доходите на дадено лице от пощенски записи, банкови преводи от близки и дарения от църкви и неправителствени организации не попадат в обхвата на нормата на чл.446 от ГПК и се явяват секвестируемо имущество срещу което може да бъде насочено принудително изпълнение чрез налагане на запор.

Оспорва се позоваването на ищеца в жалбата си за приложимост на нормата на чл.114а от ППЗИНС с довод, че разпоредбата касае точно определено възнаграждение получавано от лишения от свобода, а именно получено възнаграждение от трудова дейност, при което обезщетението се удържа от личната му сметка при изразено писмено съгласие от него, какъвто не е бил настоящия случай. И че такова удържане от получавано възнаграждение от трудова дейност след съгласие на лишения свобода касае отговорността му за извършена от него повреда на всяко имущество, предоставено му за лично ползване-индивидуално или колективно /чл.114 и чл.114а от ППЗИНЗС/ 4 поради което се твърди, че посочените норми както и чл.125 от ЗИНЗС не намират приложение в случая. Коментират се и разпоредбите от ГПК по налагането на запора-чл.507 ал.1 и следващите от ГПК, задълженията на третото задължено лице, невъзможност да извършва преценка за законосъобразността на наложения от СИ /съдебния изпълнител/ запор и че извършването на удръжки от вземанията се подчинява на правилата за несеквестируемост по чл.446 от ГПК и чл.78 ал.3 от ЗИНЗС, отнасящи се единствено до вземания за трудово възнаграждение или други възнаграждения за труд и за пенсия. Счита, че присъдените разноски в полза на ответника за юрисконсулт съответстват на закона.