Решение № 7 от 19.01.2022, Апелативен съд - Велико Търново

РЕШЕНИЕ

№7 гр. Велико Търново, 18.01.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, ТРЕТИ ГРАЖДАНСКИ

И ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и трети ноември през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател: ИЛИЯНА ПОПОВА

Членове:

ГАЛЯ МАРИНОВА

МАЯ ПЕЕВА при участието на секретаря ИНА Д. СТОЯНОВА като разгледа докладваното от ГАЛЯ МАРИНОВА Въззивно гражданско дело № 20214000500351 по описа за 2021 година и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258, ал. 1, предложение второ ГПК –въззивно обжалване.

С Решение № 260106/29.06.2021 година по гр. д. № 917/2021 година на Окръжен съд Плевен е признато за установено на основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, във връзка с чл. 260 от Закона за отбраната и въоръжените сили на Република България по иск на Министерство на отбраната против Т. М. Х., че последният дължи на Министерство на отбраната по Договор за военна служба № 1-25-36/426/14.08.2010 година, сключен между страните, следните суми:

30 953.13 лева – разходи за издръжка, обучение и квалификация и/или преквалификация за времето на обучението в НВУ „Васил Левски“, изчислени по реда на Наредба № Н-I/14.01.2013 година пропорционално на срока на неизпълнение на задължението за изпълнение на военна служба, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на заявлението по чл. 417 от ГПК – 29.01.2020 година, до окончателното ѝ изплащане;

2 820.40 лева – мораторна лихва върху главницата от 30 953.13 лева за периода 8.03.2019 година – 29.01.2020 година, част от сумите, за които е издадена Заповед № 252/30.01.2020 година за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК по ч. гр. д. № 1

466/2020 година на Районен съд Плевен.

Със същото решение е отхвърлен предявеният от Министерство на отбраната против Т. М. Х. иск по чл. 422, ал. 1 от ГПК, във връзка с чл. 260 от Закона за отбраната и въоръжените сили на Република България за разликата над 30 953.13 лева до 38 217.64 лева (за 7 264.51 лева) поради извършено прихващане с насрещни парични вземания на ответника Т. М. Х., от които: 5 251.56 лева, дължими на основание чл. 227, ал. 1; чл. 228, ал.

1 и чл. 234 от Закона за отбраната и въоръжените сили на Република България; 450 лева – полагащ се и неусвоен годишен лимит за вещово доволствие за 2018 година; 62.47 лева – полагащ се и неусвоен годишен лимит за вещово доволствие за 2018 година; 1 500.48 лева – дължими на основание чл. 199 от Закона за отбраната и въоръжените сили на Република България като парично обезщетение за 20 дни неползван платен годишен отпуск за 2018 година, като неоснователен.

С посоченото решение е отхвърлен като неоснователен предявеният от Министерство на отбраната против Т. М. Х. иск по чл. 422, ал. 1 от ГПК, във връзка с чл. 86 от Закона за задълженията и договорите за разликата над 2 820.40 лева до 3 492.61 лева (за 672.21 лева) – обезщетение за забавено плащане на непогасената главница на обезщетението по чл. 260, ал. 1 от Закона за отбраната и въоръжените сили на Република България за времето от 8.03.2019 година до 29.01.2020 година.

Със същото решение Т. М. Х. е осъден да заплати на Министерство на отбраната направените в заповедното производство по ч. гр. д. № 466/2020 година по описа на Районен съд Плевен разноски за държавна такса в размер на 675.70 лева, разноски в исковото общо в размер на 1 117.94 лева съобразно уважената част от исковете.

С посоченото решение Министерство на отбраната е осъдено да заплати на адвокат И.К. сумата 338.45 лева за адвокатско възнаграждение по делото при оказана безплатна правна помощ съобразно отхвърлената част от исковете на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата.

В законния срок е постъпила въззивна жалба от адвокат И.К. – пълномощник на Т. М. Х., против Решение № 260106/29.06.2021 година по гр. д. № 917/2021 година на Окръжен съд Плевен. В жалбата се сочи, че съобразно Решение № 470/28.02.2014 година по гр. д. № 3253/2013 година, IV г.о. на Върховен касационен съд на Република България ответник по искове за възнаграждения и обезщетения, свързани с изпълнението на военна служба, е поделението, разпоредител с бюджетни кредити, в което военнослужещият е назначен от министъра на отбраната. По аргумент от противното исковете срещу военнослужещите за обезщетения и възнаграждения следва да се предявят от поделението – второстепенен разпоредител с бюджетни средства. Първостепенният съд неоснователно е приел, че тази практика не касае настоящия случай, а е налице трудово правоотношение.

Излагат се подробни аргументи в защита на тезата, че исковете във връзка с възнаграждения и обезщетения следва да се претендират от учреждението, в което е изпълнявана службата.

2

Ищецът не е легитимирана страна по иска и производството по делото подлежи на прекратяване.

Не е спорно обстоятелството, че напусналият военнослужещ принципно има задължение съгласно чл. 260 от Закона за отбраната и въоръжените сили на Република България. Нормата е препращаща и сама по себе си не обосновава конкретния претендиран размер на обезщетение. Наредбата за изчисляване на обезщетенията, дължими от военнослужещите, е отменена. Не може обезщетението да се определя без конкретни правила, които да са ясно посочени за всяка от страните по договора за военна служба.

Изводът на съда, че независимо от отмяната на наредбата се дължи обезщетение в посочения размер на основание чл. 260 от Закона за отбраната и въоръжените сили на Република България, е неправилен. В случая съдът не може по собствена преценка на основание чл. 162 от ГПК да определи дължимия размер.

Първостепенният съд е нарушил принципа на концентрационното начало – страните са длъжни да изчерпят всички доказателствени искания до приключване на съдебното дирене. Не е следвало да се дава възможност на процесуалния представител на ищцовата страна след даване ход на устните състезания да прави нови искания и да се допускат същите. Всички искания и възражения е трябвало да се направят до приключване на съдебното дирене съгласно чл. 147 от ГПК, срокът е преклузивен. Претенцията е недоказана и подлежи на отхвърляне.

Направено е искане да се отмени Решение № 260106/29.06.2021 година по гр. д.

№ 917/2021 година на Окръжен съд Плевен в частите, с които са уважени исковете, и да се постанови друго такова, с което да се прекрати производството като недопустимо, при условията на евентуалност – да се отхвърли иска като неоснователен и недоказан; в полза на жалбоподателя да се присъдят направените разноски за двете инстанции, както и възнаграждение за двете инстанции съобразно Наредба № 1 за минималните адвокатски възнаграждения.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК не е депозиран отговор на въззивната жалба.

С писмена молба процесуалният представител на Министерство на отбраната оспорва въззивната жалба, изразява становище по съществото на спора.

Апелативен съд Велико Търново, след като разгледа жалбата, прецени събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, провери правилността на обжалваното решение, съобразно правомощията си, приема за установено следното:

Производството по гражданско дело № 917/2020 година на Окръжен съд Плевен е образувано въз основа на предявени искове по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК, във връзка с чл.

415 от ГПК от Министерство на отбраната против Т. М. Х. с посочено правно основание чл.

260, ал. 1 от Закона за отбраната и въоръжените сили на Република България, във връзка с чл. 86, ал. 1 от Закона за задълженията и договорите. В исковата молба се твърди, че на 3 основание чл. 142, ал. 2 от Закона за отбраната и въоръжените сили на Република България е бил сключен Договор за военна служба № 1-25-36/426/14.08.2010 година между Т. М. Х. и Началника на НВУ „Васил Левски“ (упълномощено от министъра на отбраната длъжностно лице) за срок от десет години след завършване на обучението. Изпълнението на военната служба е започнало на 24.07.2015 година. С МЗ № КВ-29/23.01.2019 година договорът за военна служба на ответника е прекратен на основание чл. 163 от Закона за отбраната и въоръжените сили на Република България (с предизвестие от военнослужещия до министъра на отбраната). Съобразно чл. 260, ал. 1 от Закона за отбраната и въоръжените сили на Република България военнослужещите, освободени от военна служба на основание чл. 163 от закона преди изтичането на първоначалния срок на военната служба по чл. 142, ал. 5 от същия закон, дължат възстановяване на разходите за издръжка, обучение, квалификация и/или преквалификация пропорционално на срока на неизпълнението. Издадена е Наредба № Н-1/14.01.2013 година за реда и начина за изчисляване на разходите за издръжка, обучение, квалификация и/или преквалификация на военнослужещите в Министерство на отбраната, структурите на пряко подчинение на министъра на отбраната и Българската армия (отм., ДВ бр. 63/17.07.2020 година, в сила от 17.07.2020 година). Сумата, дължима от Т. М. Х., пропорционална на неизпълнения първоначален срок на военна служба, е 38 217.64 лева. Удържани са обезщетения и вземания общо в размер на 7 264.51 лева. На 8.02.2019 година на ответника е връчена покана за доброволно плащане на остатъка от сумата – 30 953.13 лева, в едномесечен срок, което той не е сторил. Издадени са Заповед № 252/30.01.2020 година за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.

417 от ГПК и изпълнителен лист по ч. гр. д. № 466/2020 година на Районен съд Плевен, по което е постъпило възражение от длъжника.

Направено е искане съдът да постанови решение, с което да признае за установено, че Т. М. Х. дължи на Министерство на отбраната сумата 38 217.64 лева – разходите за издръжка, обучение, квалификация и/или преквалификация за времето на обучението му в НВУ „Васил Левски“, изчислени по реда на Наредба № Н-1/14.01.2013 година пропорционално на срока на неизпълнението; мораторна лихва върху главницата от изпадането на ответника в забава – 8.03.2019 година, до датата на завеждане на иска; законна лихва от предявяването на иска до окончателното изплащане на сумата.

С Молба с вх. № 260114/7.01.2021 година е уточнено, че дължимата от Т. М. Х. мораторна лихва за периода 8.03.2019 година – 30.01.2020 година е в размер на 3 492.98 лева.

В срока по чл. 131, ал. 1 от ГПК е депозиран отговор на исковата молба от адвокат И.К. – процесуален представител на Т. М. Х., в който излага съображения за недопустимост на исковете, при условията на евентуалност – за тяхната неоснователност.

Пред първостепенния съд пълномощникът на Т. М. Х. развива аргументи за недопустимост на исковете и за тяхната недоказаност.

4

Въззивната инстанция като прецени всички събрани по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност направи следните фактически и правни изводи:

Решение № 260106/29.06.2021 година по гр. д. № 917/2021 година на Окръжен съд Плевен е валидно.

С оглед на изложените в исковата молба обстоятелства, направеното искане, съдът смята, че предявените по реда на чл. 422, във връзка с чл. 415 от ГПК от Министерство на отбраната против Т. М. Х. искове са с правни основания чл. 260, ал. 1 от Закона за отбраната и въоръжените сили на Република България; чл. 86, ал. 1 от Закона за задълженията и договорите.

Доводите на процесуалния представител на Т. М. Х., че Министерство на отбраната не е надлежна страна по исковете са неоснователни. По исковете по чл. 260, ал. 1 от Закона за отбраната и въоръжените сили на Република България за възстановяване на разходите за издръжка, обучение, квалификация и/или преквалификация пропорционално на срока на неизпълнението, материалноправната легитимация принадлежи на учреждението, от чиито бюджет същите са били заплатени. Съгласно чл. 142, ал. 2 от Закона за отбраната и въоръжените сили на Република България средствата за обучение се осигуряват от бюджета на Министерство на отбраната. Следователно надлежна страна по спора по чл. 260, ал. 1 от Закона за отбраната и въоръжените сили на Република България е Министерство на отбраната (в този смисъл Определение № 60318/18.10.2021 година по ч. гр. д. № 2896/2021 година, IV г. о. на Върховен касационен съд на Република България). Цитираното във въззивната жалба Решение № 470/28.02.2014 година по гр. д. № 3253/2013 година, IV г. о. на Върховен касационен съд на Република България касае исковете за възнаграждения и обезщетения, свързани с изпълнението на военната служба, и е неприложимо в случая. По изложените съображения, съдът приема, че Решение № 260106/29.06.2021 година по гр. д. № 917/2021 година на Окръжен съд Плевен е допустимо в обжалваните части.