Решение № 445 от 16.04.2024, Апелативен съд - София

РЕШЕНИЕ

№ 445 гр. София, 15.04.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 7-МИ ГРАЖДАНСКИ, в публично заседание на осми април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Камелия Първанова

Членове:

Георги Иванов

Димитър Мирчев при участието на секретаря Таня Ж. Петрова Вълчева като разгледа докладваното от Димитър Мирчев Въззивно гражданско дело № 20231000503192 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл.258 – чл.273 ГПК.

Обжалвано е решение № 4622 от 23.08.2023 г. по гр.д.№9410/2022 г. на СГС, с което частично e уважен иск с правно основание чл.2б, ал. 1 ЗОДОВ за обезщетяване на неимуществени вреди за 15 000 лв. /с мораторна лихва върху главницата от 08.09.2022 г. до окончателното изплащане/ и е отхвърлена претенцията за сумата над 15 000 лв. до 120 000 лв., както и за законна лихва от 08.09.2019 г. до 07.09.2022 г.

Решението е обжалвано и от двете страни в производството – Прокуратурата на Република България /ПРБ/ и С. И. Х. с ЕГН: ********** от гр. *** със самостоятелни въззивни жалби.

Прокуратурата желае да се провери дали е налице активна процесуална легитимация при ищцата и ако се констатира, че такава не е налице – да се обезсили обжалваното решение.

Счита, че Х. не е пострадала от тези събития и исковете й били недопустими. Твърди още, че разпоредбата на чл. 2б ЗОДОВ е нова (обн., ДВ, бр. 98/11.12.2012 г.) и не се прилагала за юридически факти преди 15.12.2012 г. Това също обуславяло недопустимост на претенцията. Алтернативно, ако се намери, че решението е валидно и допустимо – се иска от САС да намали размера на присъденото от градския съд обезщетение, защото сумата от 15 000 (петнадесет хиляди) лв. не съответствала на принципа за справедливост, визиран в чл. 52 ЗЗД.

Ищцата С. Х. /чрез процесуален представител/ в своята въззивна жалба прави оплаквания само по приложението на чл. 52 ЗЗД. Намира, че обезщетението от 15 000 лв. било 1 несправедливо и следвало да се увеличи до исковата сума от 120 000 лв. Други оплаквания не релевира, а писмени отговори по чл. 263, ал. 1 ГПК не са подавани от страните.

Пред втората инстанция не са приемани нови доказателства при хипотезите на чл.

266, ал. 2 и 3 ГПК.

Въззивните жалби са подадени в установения от закона срок, от страни в процеса, имащи право и интерес от обжалване и срещу подлежащ на обжалване валиден и допустим съдебен акт.

Софийският апелативен съд, след като прецени събраните по делото доказателства, приема за установено следното от фактическа страна:

Предявен е иск с правно основание чл.2б, ал.1 ЗОДОВ.

Същият е подаден от С. И. Х. срещу Прокуратурата на Република България, с който се претендира осъждане на ответника за сумата от общо 120 000 лв., обезщетение за неимуществени вреди, претърпени като пострадало лице-наследник на И. И. А., но и в лично качество, възникнали от продължилото извън разумните срокове за разглеждане сл.дело 1/1991 г., впоследствие преобразувано в сл.дело №780-ІІ/1998 г. по описа на ВОПСофия, а сега ДП № ІІ-048/1999 г. по описа на ВОП-София, ведно със законната лихва върху претендираните обезщетения, считано от датата на исковата молба – 08.09.2019 г. до изплащане на вземането.

Релевират се съображения, че по отношение на ищцата и нейния баща – И. И. А. е осъществена репресия и насилствена асимилация от тоталитарния режим на Българската комунистическа партия. Излагат се подробни съображения за извършените спрямо бащата посегателства и задържания. Поддържа се да е задържан в лагера и затвора в с. Белене в периода от 28.12.1984 г. до 19.03.1986 г. и в с. Мраморен, обл. Враца в периода от 20.03.1986 г. до 16.06.1988 г. поради несъгласието с т.нар. „Възродителен процес“ и нежеланието да смени името си, както и да предоставя информация за други членове на турската общност, без срещу него да е била поставена присъда.

Излагат се доводи във връзка репресията спрямо ищеца и много други лица след 10.11.1989 г. и промяна на режима на управление в страната да е образувано сл.д. №1/30.01.1991 г. по описа на Прокуратурата на въоръжените сили, посоченото дело е преобразувано в сл.д.

№780-ІІ/1998 г. по описа на ВОП София, впоследствие ДП ІІ-048/1999 г. по описа на

ВОП София. Излагат се доводи, че ищцата, наред с други потърпевши от възродителния процес са подали обща жалба до главния прокурор на РБ чрез българското консулство в град Истанбул с рег. № 351/04.03.1996 г. Последвали нови общи жалби от м. май 1996 г., 01.04.1997 г., 18.09.1997 г. и др. Разследването по делото продължава повече от 30 години.

Посочената продължителност се сочи да е извън границите на разумен срок, от което е претърпяла неимуществени вреди-чувство за несправедливост разочарование, фрустрация и депресия, загуба на доверие в институциите. Посочено е, че И. И. А. е починал на 06.05.1992 г., като на основание чл. 74, ал. 2 НПК правата му на пострадал по производството са преминали върху ищцата – негова наследница. Било издадено постановление от 31.05.2022 2 г. за прекратяване на производството по делото, но не е влязло в сила. Съобразно изложеното е заявено становище за основателност на исковата претенция.

Претендира разноски.

Ответникът - Прокуратурата на Република България в указания законоустановен едномесечен срок по реда на чл.131, ал. 1 ГПК излага становище за недопустимост и неоснователност на исковата претенция. Счита иска за недопустим, доколкото не е проведена задължителната административна процедура по чл. 8, ал.2 ЗОДОВ. Навежда доводи, че ищцата не е легитимирана да претендира обезщетение за търпени от наследодателя неимуществени вреди, с оглед разпоредбата на чл. 6, ал. 1 ЗОДОВ, съгласно която обезщетение за неимуществени вреди се наследява само ако е било предявено пред съд от увредения, което в случая не е направено. Навежда доводи, че доколкото чл. 2б ЗОДОВ е в сила от 15.12.2012 г. и няма обратно действие, искът за вреди, настъпили преди тази дата е недопустим. Оспорва процесуалната легитимация на ищцата, която нямала качеството пострадал в досъдебното производство. Посочва, че твърдените от ищцата неимуществени вреди не са настъпили от забавянето на делото, а от самия възродителен процес. Поддържа, че наказателното производство по ДП № 11-048/1999 г. на ВОП – София се характеризира със сериозна фактическа и правна сложност, като продължителността му се дължи на дадени от съда указания, изискващи извършването на значителна по обем оперативно издирвателна дейност. Посочва, че за периодите, през които делото е било внасяно в съда Прокуратурата не следва да отговаря. Намира претендирания размер на обезщетение за неимуществени вреди за прекомерен и неотговарящ на принципа за справедливост. Оспорва началния момент на претендираната законна лихва. Съобразно изложеното е заявено становище за отхвърляне на иска.

Пред първостепенния съд са събрани писмени и гласни доказателства, както следва:

Не се спори по делото, а и от ангажираните доказателства се установява, че наследодателят на ищцата е бил жертва на т.нар. “Възродителен процес“. Видно от Държавен вестник, бр.44/01.06.1990 г. е взето решение на парламентарната комисия на Народното събрание от същата година, с което е обявена политическа и гражданска реабилитация на неоснователно лишени от свобода и въдворени в Белене 517 лица, във връзка с насилствена промяна на имената на една част от българските граждани, сред които и наследодателя на ищцата с имена-И. С. С.. Не е спорно, че лицето е идентично с И. И. А..

Представено е и удостоверение за идентичност на лице с различни имена на Община ***, с изх.№225/01.08.2022 г., от което е видно името на И. И. А. да е идентично с И. С. С..

От удостоверение от 24.03.1994 г. на МВР, е видно, че И. С. С. по политически причини е бил въдворен в ТПО Белене за времето от 28.12.1984 г. до 19.03.1986 г., а за периода от 20.03.1986 г. до 16.06.1988 г. е бил изселен в с.Мраморен с административен акт по политически причини.

Със заповед от 25.02.1985 г. И. И. А. е принудително установен в Белене за срок от 3 години, за това, че „противопоставя се на мероприятията провеждани за национално осъзнаване на турчеещите се българи като оказва отрицателно влияние върху лицата, с 3 които контактува“.

Със заповед от 05.03.1985 г. на МВР, спрямо А. е наложена принудителна административна мярка - „поради противопоставяне на провеждането на мероприятия по национално осъзнаване на турчеещите се българи като е бил запознат с организацията на подготвяните в *** безредици, но не е съобщил на компетентните органи, прави антисоциални изказвания“, като е наложена мярка принудително установяване в Белене за срок от три години.

Установява се по делото, че е образувано сл.д.№1/30.01.1991 г. по описа на Прокуратурата на въоръжените сили срещу Т. Х. Ж. и о.з.ген. полк. Д. И. С., за престъпление по чл.162 НК. В периода от 31.01.1991 г. до 30.06.1992 г. са привлечени като обвиняеми–Д. С., Т. Ж., Г. А., П. М. и П. К.. На Д. С. е повдигнато и ново обвинение за престъпление по чл.387, ал.2 НК, от което са произлезли тежки вредни последици, като подбудители за същото престъпление са привлечени и Т. Ж. и Г. А..

На 20.07.1993 г. във ВС-Военна колегия е внЕ. обвинителен акт срещу о.з.ген.полковник Д. С., Т. Ж. и Г. А. като по внЕ.ия обвинителен акт е образувано НОХД №1/1994 г. по описа на ВС-Военна колегия. Делото е върнато за допълнително разследване с разпореждане поради допуснати съществени процесуални нарушения.

На 19.12.1997 г. обвинителен акт отново е внЕ. във ВС и е образувано НОХД №1/1998 г. по описа на ВКС.

На 28.04.1998 г. делото отново е върнато за разследване и допуснати процесуални нарушения. Поради промени в подсъдността на 13.05.1998 г. делото е изпратено на Софийска военно-окръжна прокуратура. С постановление от 29.09.1998 г. сл.д.

№1/1991 г. е преобразувано в сл.д.№780-ІІ/1998 г. по описа на ВОП-София. За обвиненията по чл.162 НК обвинението е прекратено по отношение на Т. Ж. и Д. С. поради смъртта им настъпила в хода на делото, а с постановление от 06.04.1999 г. делото е спряно поради наличие на свидетели в чужбина. След възобновяването му на 04.12.1999 г. е преобразувано с № ДП ІІ-048/1999 г. по описа на ВОП София. Поддържа към настоящия момент делото да е все още висящо. С постановление на ВОП-София от 31.05.2022 г. е прекратено наказателното производство по ДП 11-048/1999 г. по описа на ВОП-София поради смъртта на Г. А..

С определение от 20.06.2022 г. по НЧД № 2337/2022 г. по описа на СГС, НО 9 състав е потвърдено прекратителното определение от 31.05.2022 г., но с определение №1223/22.12.2022 г. на САС, 6-ти наказателен състав е отменено определението на СГС.

Към датата на приключване на съдебното дирене в първата и пред настоящата инстанция няма данни наказателното производство да е приключило, поради което съдът приема към настоящия момент то е все още висящо.

По делото са събрани гласни доказателства, чрез показанията А. Ю. Ю.. Свидетелят сочи да има преки впечатления от отражението на воденото наказателно производство спрямо И. А. и С. Х., която била негова първа братовчедка, като в откритото съдебно 4 заседание пред СГС на 27.03.2023 г. е разказал за възприятията си около случая.

При така установените факти, съдът намира следното от правна страна:

Обжалваното решение е валидно и допустимо, като в рамките на правомощията си по чл. 269 ГПК, съдът следва да отговори на оплакванията в жалбите.

Пред САС, в деня на откритото съдебно заседание, представителят на ПРБ е заявил, че не поддържа оплакването в жалбата на Прокуратурата за липсата на активна процесуална легитимация при С. Х., поради което и това оплакване не следва да бъде разглеждано, вкл. и за допустимостта на исковата претенция. Още повече, че се натрупа значителна по обем съдебна практика, в т.ч. и на ВКС по тези въпроси, свързани с исковете за обезщетяване на вреди по реда на чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ и във връзка с делото за т.нар.

„Възродителен процес“. Пред настоящата инстанция, и двете страни поддържат само и единствено оплаквания по приложението на чл. 52 ЗЗД, т.е. дали присъденото от градския съд обезщетение за морални вреди е съобразено с критерия за справедливост.

По приложението на правния въпрос за съдържанието на критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД при обезщетяване на неимуществени вреди има многобройна, еднопосочна и последователна съдебна практика, вкл. и задължителна такава (изразена в ППВС № 4/1968 г.