Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Определение № 175 от 20.03.2025, Апелативен съд - Варна

Съд
Апелативен съд - Варна
Дело
Въззивно гражданско дело 253/2024
Вид
Определение № 175
Подписан
20.03.2025
Състав
Милен Петров Славов, Петя Иванова Петрова, Мария Кръстева Маринова

Цитирани разпоредби

  • чл. 248, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 78, ал.5 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 38 · Закон за адвокатурата
  • чл. 38, ал. 1 · Закон за адвокатурата
  • чл. 38, ал.1, т.2 · Закон за адвокатурата
  • чл. 38, ал.2 · Закон за адвокатурата
  • чл.45 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 52 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 86 · Закон за задълженията и договорите

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 175 гр. Варна, 20.03.2025 г.

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВАРНА, I СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесети март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Милен П. Славов

Членове:

Петя Ив. Петрова

Мария Кр. Маринова като разгледа докладваното от Петя Ив. Петрова Въззивно гражданско дело № 20243000500253 по описа за 2024 година и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 248, ал. 1 от ГПК.

Образувано е по молба на Е. В. В., подадена чрез адв. Д., з а изменение на решение № 158/24.10.2024 г., постановено по настоящото в.гр.д. № 253/2024 г. по описа на Варненския апелативен съд в частта за разноските чрез присъждане в негова полза на разноски за въззивното производство в пълния размер на заплатеното адвокатското възнаграждение с ДДС (6 900 лв.) и държавна такса (381,26 лв.) и за отмяна на осъждането му за заплащане на адвокатско възнаграждение на адв. И. Р. на осн. чл. 38, ал.2 от ЗА (1020 лв.).

Молителят е настоявал, че неправилно при определяне отговорността за разноските му, съдът не включил теза за заплатена държавна такса по въззивната му жалба, както и намалил поради прекомерност размера на разноските за адвокатско възнаграждение, които претендирал в изчислен по Наредба 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения в пазарен еквивалент, с включен ДДС, размер и съобразено с обема на работата и фактическата и правна сложност на делото и броя на обективно съединените искове, като от друга страна го осъдил да плати на процесуалния представител на другата страна -адв. Р. адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал.2 ЗА без да е била договорена с клиента й хипотезата за безплатно оказаната защита и при липса на качеството на материално затруднено лице.

Адв. Р., лично и като представител на насрещната страна Н. И. Ч., е 1 подала писмен отговор на молбата, с който е оспорила същата и по съображения за неоснователността й е молила за оставянето й без уважение.

Молбата е подадена в срока по чл. 248, ал. 1 от ГПК и е допустима, а разгледана по същество тя е неоснователна по следните съображения:

С решение № 158/24.10.2024 г., постановено по настоящото в.гр.д. № 253/2024 г., Варненският апелативен съд е потвърдил решението на Варненския окръжния съд в обжалваните отхвърлителни части (по предявените от Е. В. В. срещу Н. И. Ч. искове: - за заплащане на обезщетения за имуществени вреди по чл.45 от ЗЗД (в общ размер от 9 214,46 лв.) и мораторни лихви върху тях (в общ размер от 2 875,85 лв.), както следва: за неполучено възнаграждение за периода от 01.08.2018 год. до 09.07.2020 год. в частта за горницата над 16 622,80 лв. до 21 741,26 лв. (обжалвана част) и мораторни лихви от 1 597,48 лв. върху тази главница за периода 10.07.2020г. до 09.07.2023 г.; за сумата от 1 552 лв. - неполучено допълнително възнаграждение през 2018 год., 2019 год. и до 09.07.2020 г. и мораторни лихви от 484,38 лв. върху тази главница от 10.07.2020 г. до 09.07.2023 г.; за сумата от 2 544 лв. - неполучено възнаграждение от провеждане на изпити за придобиване на право за работа със земеделска и горска техника през 2018 г., 2019 г. и до 09.07.2020 г. и мораторни лихви от 793,99 лв. върху тази главница за периода от 10.07.2020 г. до 09.07.2023 г.; - за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди на осн. чл. 52 ЗЗД , вследствие на незаконното двукратно прекратяване на служебното правоотношение на ищеца за сумата от 5 000 лв. (горницата над уважената част от 5000 лв. до претендираните 10 000 лв.), ведно с обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата, считано от 10.07.2023 год. до изплащане на задължението и на осн. чл. 86 ЗЗД и за сумата от 1560,45 лв. – мораторни лихви върху главницата от 5 000 лв. за периода от 10.07.2020 год. до 09.07.2023 год.); частично отменил решението в осъдителна част – и частично отхвърлил искове (предявените от Е. В. В. срещу Н. И. Ч. искове: за заплащане на обезщетение за имуществени вреди по чл.45 от ЗЗД, изразяващи се в неполучено възнаграждение за периода от 01.08.2018 год. до 09.07.2020 год. в частта за горницата над 13 453,13 лв. до 16 622,80 лв.; за заплащане на обезщетение в размер на законната лихва върху главницата от 13 453,13 лв. за периода от 10.07.2020 год. до 09.07.2023 год. за горницата над 4198,52 лв. до 5187,75лв.); и потвърдил решението в останалите осъдителни части (с които Н. И. Ч. е 2 осъден да заплати на Е. В. В. на осн. чл.45 от ЗЗД и чл.86 от ЗЗД, следните суми: - 13 453,13 лв., представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди, вследствие на незаконното двукратно прекратяване на служебното му правоотношение, извършено със Заповед №РД-11-006 от 31.01.2018 г. и със Заповед №РД-11-039 от 05.11.2019 год. издадени от Н. Ч., в качеството му на директор на Областна дирекция „Земеделие“ - Силистра, изразяващи се в неполучено възнаграждение за периода от 01.08.2018 год. до 09.07.2020 год. ведно с обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата, считано от 10.07.2023 год. до пълното изплащане на задължението; - 4198,52 лева, представляваща обезщетение в размер на законната лихва върху главницата от 13 453,13 лева, дължимо за периода от 10.07.2020 год. до 09.07.2023 год.; - 5 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени, вследствие на незаконното двукратно прекратяване на служебното правоотношение, ведно с обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата, считано от 10.07.2023 год. до изплащане на задължението; - 1 560,45 лв., представляваща обезщетение в размер на законната лихва върху главницата от 5 000 лв., дължима за периода от 10.07.2020 год. до 09.07.2023 год.; - разноски в производството по делото пред окръжния съд в размер на сумата от 4 140,65 лв.).

Молителят – ищец е претендирал разноски за държавна такса от 381,26 лв., но предвид отхвърляне на въззивната му жалба изцяло (никаква част от нея не е уважена, а платената държавна такса от него е само върху материалния интерес на обжалваната от него част от делото, не върху целия материален интерес на въззивното производство), то той няма право на такива разноски съразмерно с резултата и оплакванията му в тази насока са несъстоятелни. Претендираното адвокатско възнаграждение в пълен размер от 6 900 лв. е намалено от съда по възражението на насрещната страна по чл. 78, ал.5 ГПК за прекомерност до размер на 2 000 лв. и последното е напълно съобразено с неголямата сложност и обем на извършената от адвоката работа във въззивното производство, състояща се в подаване на въззивна жалба (неоснователна изцяло), отговор на въззивната жалба на насрещната страна и явяване в едно съдебно заседание без събиране на нови доказателства и с липсата на обвързаност от определените с Наредба №1/09.01.2004г. минимални размери на адвокатските възнаграждения (така задължителния характер на даденото тълкуване на чл.101, пар. 1 ДФЕС с решение от 3

25.01.2024г. по дело С-438/22 на СЕС, че посочените в наредбата размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при определяне на възнаграждения, но без да са обвързващи за съда). Затова оплакванията за несъобразяване на съда с предвидения в наредбата размер, както и с фактическата и правна сложност на делото и останалите обстоятелства от значение за определянето му в пазарен еквивалент са неоснователни. В размера на адвокатското възнаграждение е включен ДДС, без да е необходимо отделното му посочване (то е част от цената на услугата), поради което и тези оплаквания са неоснователни. Съразмерната с резултата от делото част от адвокатското възнаграждение е точно изчислен от съда и същият е в присъдения размер от 980 лв. Адвокатското възнаграждение на адв. Р. от 1020 лв. е точно определено от съда в съразмерна част от пълен размер от 2 000 лв., като то се дължи на осн. чл. 38 ЗА за безплатно оказаната правна защита на ответника в хипотезата на чл. 38, ал.1, т.2 ЗА - на материално затруднено лице – обстоятелство, заявено изрично в откритото съдебно заседание по делото и съгласно представен по делото договор за правна защита и съдействие при липса на уговорка за възнаграждение.

Неоснователно също така е и възражението, че ответникът няма основание да получи безплатно адвокатската защита, защото не бил материално затруднено лице, а от там – и че ищецът не дължи възнаграждение на адвоката му при условията на чл.38, ал.2 ЗА. В случая е посочено от процесуалния представител на ответника адв. Р., че защитата е на материално затруднено лице, като предпоставките за осъществяването й (по договора на клиента с адвоката) не подлежат на съдебен контрол при произнасянето на съда по отговорността за разноските, респ. при присъждане на адвокатско възнаграждение, като в тази насока е и съдебната практика (определение №2277/13.05.2024г. по ч.гр.д.№4150/2023г. на 4-то ГО на ВКС). За да се приложи разпоредбата на чл. 38, ал. 2 ЗА е достатъчно да е договорена безплатната правна помощ при условията на чл. 38, ал. 1 ЗА. Противното разбиране би означавало, че съдът следва контролира наличието на предпоставките за предоставяне на безплатна адвокатска защита от адвоката на клиента му (по договора между тях) във всички хипотези на чл.38, ал.1 от ЗА, т.е. не само при материално затруднени лица, но и при роднини и близки и т.н., за което липсва опора в закона. Освен това, такава договорка между адвокат и клиент би била в ущърб само на адвоката, осъществяващ 4 безплатната защита, тъй като той не би получил възнаграждение при неуспешен изход от делото за клиента му, но не се отразява на отговорността за разноските на насрещната страна при успешен изход – тя ще дължи разноските за адвокат или на страната, или ще дължи същите като адвокатски хонорар пряко на адвоката при осъществената безплатна защита. Затова и при положение, че адвокатът има право на възнаграждение в хипотезата на чл. чл.

38, ал.2 ЗА, то при доказано осъществяване на безплатна защита при някоя от предпоставките по чл. 38, ал.1 ЗА, такова му се дължи.

Предвид изложените съображения, Варненският апелативен съд ОПРЕДЕЛИ:

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ молбата на Е. В. В., подадена чрез адв. Д., з а изменение на решение № 158/24.10.2024 г., постановено по в.гр.д. № 253/2024 г. по описа на Варненския апелативен съд в частта за разноските чрез присъждане в негова полза на разноски за въззивното производство в пълния размер на заплатеното адвокатското възнаграждение с ДДС (6 900 лв.) и държавна такса (381,26 лв.) и за отмяна на осъждането му за заплащане на адвокатско възнаграждение на адв. И. Р. по чл. 38, ал.2 от ЗА (1020 лв.).

Определението може да се обжалва пред ВКС, с частна жалба, в едноседмичен срок от връчване на съобщението.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

5